Мики Спилейн
Любовта с „Жената-дракон“
След като онзи хитър симпатяга, фотографът от „Лайф“, вече е изкарал цялата ни историйка наяве, няма никакъв смисъл да си съчиняваме оправдания за всичко онова, което се случи. За някои може и да сме само една банда кретени, но на нас изобщо не ни пука, защото цели две години си карахме луд кеф в нашето тайно общество и в шантавия ни клуб, така че си е живо безобразие, дето всичко изведнъж се съсипа.
Освен това ви съветвам да си спестите определението „шантав“, защото доста ще се позачудите, ако разберете какви големи клечки навличаха униформа за „Жената-дракон“, за да присъствуват на някое от събиранията, а после тайно си скатаваха по таваните същата униформа с надеждата, че ще имат удоволствието пак да бъдат поканени.
Но както всички хубави неща, нямаше начин и това да не свърши. И както с всички хубави неща, беше страхотен зор, докато го постигнем, затова сега не крием от никого нашето тайно общество, а за да ви спестя излишен разход на енергия и любопитство, дори сам ще ви разкажа за него.
Всъщност цялата история започна през октомври 1945, и то знаете ли как? Всички ние се връщахме от доброволна служба в армията и най-големите късметлии от нас усетиха, че джобовете им са пълни с мангизи, а пък край тях е пълно с места, където могат да ги похарчат. Още по-късметлиите — онези, които вече си имаха семейства — веднага се пуснаха по течението на кроткия семеен живот. А пък останалите започнаха да обикалят от място на място, да се срещат с всякакви типове, да посещават клуба „От 20 до 52“, докато накрая си намираха работа и започваха да се чудят как бяха отлетели три-четири години от живота им, без да знаят вече дали да се радват, или да плачат за това, че отново са цивилни.
Та значи такива бяхме и ние — десетимата съпрузи на „Жената-дракон“. Нашата обща съпруга беше бомбардировач В-17, чиято муцунка бе съвсем изпъпчена от куршумени дупки, задницата й беше само кръпки, а ставите й бяха толкова разнебитени, че тя скърцаше и стенеше дори когато й беше време за почивка. И все пак нашата съпруга беше истинска красавица. Тя ни изведе и ни върна читави цели осемдесет и два пъти, като на два пъти насмалко не се пожертвува за нас и за нашия живот, но оцеля, защото и ние си я обичахме не по-малко от нея.
Можете да си представите какво ни беше, когато трябваше да я напуснем. Всеки от нас сложи във войнишката си чанта по някакво парченце от нея, целуна осакатеното й тяло и я изостави да плаче по нас със 100-октановите си сълзи, които се стичаха от първия и четвъртия двигател. Само някой да ни каже, че един самолет не можел да плаче…
Ние обаче също си поплакахме, защото веднага щом я оставихме, едни непознати хора я завлякоха в някакъв далечен затвор в пустинята заедно с други нейни себеподобни, където са я изолирали в отделна килия и са я покрили с пластмасов покров, за да умре по онзи странен начин, по който умират всички самолети.
С нас ли какво стана? Ами ние всички се върнахме по домовете си — в един и същи щат, но в три различни окръга — и се отдадохме на онова бавно разложение, което се нарича живот. Пишехме си, изпращахме си поздравителни картички, напивахме се заедно, дори се будалкахме по телефона понякога, но така или иначе винаги поддържахме връзка помежду си. Като се започне от Ед Парси, задния артилерист, и се стигне до мене, първия пилот, ние всички направихме по няколко бебета, кръщавайки ги един на друг, докато накрая започнахме да забравяме чие дете на кого носеше името.
Всъщност това се отнасяше за всички ни, но не и за Върн Тайс, нашия помощник-пилот, който твърдоглаво отказваше да надене брачните окови, защото не искал да стане като нас. Иначе казано, за него ние бяхме хора, чиито съкровени желания са безмилостно опустошени от жени, които не ставаха толкова за съпруги, колкото за майки, защото наставляваха и възпитаваха съпрузите си по абсолютно същия начин, както и децата си.
Майната му, защо пък да ви повтарям и да ви обяснявам неща, които сигурно са ви до болка познати?
Чарли Крос, механикът, и аз имахме идеята да се хванем с управлението на посевни съоръжения, за които се използуваха малки бойни самолети. Нашите жени обаче веднага се разврещяха да си избием подобни мисли от главите и ние се отказахме. Хенри Лусърн, навигаторът, Вик Кабът, радистът, а също и Синкуич Дребосъка, артилеристът на дясното крило, бяха решили да патентоват и да произведат електронно снарядонасочващо съоръжение за частни самолети.
В началото това им донесе няколко сериозни скандала, след което те започнаха постепенно да отстъпват уж само за някои, ама все пак важни неща, докато накрая пред разбеснелите се съпруги съвсем се отказаха от начинанието. Излишно е да ви казвам, че скоро след това се намери някакъв тип, който изобрети същото съоръжение и направи от това луди пари, но за всяко споменаване на този случай пред дамичките човек получаваше смразяващ поглед.
Лу Кубитски, другият страничен артилерист, успя да се измъкне доста по-добре от нас. Преди войната той е бил борец, но жена му направо луд го правеше и при най-малкия намек да се върне към борбата. Затова той взе, че стана бакалин, а когато търговията в града се разрасна, неговият магазин вече бе един от най-големите и той правеше доста добри пари. Беше щастлив, да е жив и здрав човекът, но мразеше бакалниците. Ето защо тайничко обучаваше двама борци, партнираше им понякога в тренировките и така си поддържаше формата.
Джордж Поу, Арни Касъл и Фред Халоуей си останаха търговски агенти в предишната им фирма — „Коустър енд Селиг, Принтърс“, като продължиха да живеят в североизточната част на предградията, помагаха си по съседски и жадно гледаха към небето, когато чуеха шума на витлово двигателче, но демонстративно отказваха да вдигнат глави, ако дочуят звука на реактивни двигатели, сякаш за тях това бяха досадници, които просто им пречеха и ги разсейваха напразно. И двамата си имаха съпруги, преживели покрай тях осемдесет и две бойни операции, а този факт означаваше, че дори само споменаването на думата полет за тези жени звучеше като живо проклятие.
Та значи ето на какво бяхме заприличали ние, десетимата любовници на „Жената-дракон“ — с изключение на един от нас всички ставахме не по-смели, а просто по-стари и по-овехтели. Но когато този един от нас се появяваше отнякъде, за всички ни настъпваше голяма веселба, макар и само за кратък период — стига да можехме да изтърпим едноседмичното ледено мълчание, сухата храна и още някой и друг тормоз, който само разярена жена може да ти докара до главата.
Думата ми всъщност беше за Върн Тайс.
Той навърши тридесет и осем миналата година, но все още си беше в добра форма, косата му само едва-едва се бе прошарила, а по тялото му нямаше и следа от тлъстина — тоест той изглеждаше все така привлекателен, както и преди, а в задния си джоб продължаваше да носи неизменното пакетче ментови бонбони. Беше започнал да се занимава със спекулативни сделки, в които се въртяха доста мръсни пари. Големият му удар бе петдесетпроцентовото спонсориране на едно бродуейско шоу, което стократно му възвръщаше капитала само за година и половина представления. Дали се интересуваше от жени? Ама разбира се, той просто обичаше всички жени. Защо не се е оженил ли? Че малък урок ли му беше нашата злочеста съдба?
Ха-ха. Обаче хич не е смешно.
Ето така стояха нещата до деня, когато старият Върн се изтърси с един бял ягуар, а в колата до него седеше главната актриса от пиесата „Изборът на Фийлдър“. Тя беше висока руса красавица, цялата покрита с диаманти и скъпи кожи, а смехът й звънтеше като ледени бучки в кристална чаша уиски. Всъщност ако не беше тя за примамка, ние никога нямаше да си проведем нашата срещичка, защото между съпругите ни съществуваше строго споразумение, че никога не бива да ни се позволява да се събираме абсолютно всички заедно по едно и също време.
Елейн Худ обаче подреди нещата чудесно. Всяка от нашите женички искаше да се запознае с това прословуто създание, чийто образ покриваше кориците на най-купуваните списания, а името й през седмица се споменаваше в клюкарските рубрики на почти всички вестници. Умно момче си беше нашият Върн. Той предварително я беше инструктирал за онова, което се очакваше от нея в случая, а после я остави да се оправя сама в това непознато обкръжение от простотия и посредственост:
Само още нещо за нея. Елейн беше готова да започне схватката незабавно. Тя не се зае с бойната си операция предпазливо и отдалече, ни най-малко дори. Това момиченце беше заредило предварително
