че не е от тях.
— Можеш да бъдеш сигурна, че не е.
В следващия момент настъпи извечната, най-първовъзникналата тишина на реалността и яркото слънце се скри зад полупрозрачен нощен воал и заприлича на луна. Всичко замря…
…А после…дойде горещият вятър, който се смени със студени талази… изви се буря, чийто вой накара твърдта да потрепери… остана само вълна от вятър, земята продължи да потръпва…
Матра протегна ръка към сестра си и силите им се сляха в мига, когато замъкът се разтърси из основи и пода на кулата започна да поддава.
— Мойнитей, символите! — изкрещя й Моргана и ги проектира във въздуха помежду им, а след това ги наложи върху гладко полираната мозайка, която крепеше нейните светове.
Цялата кула засия, обхваната от мощната магия на двете богини, която спря разцепването й до мига, в който земните движения утихнаха и светлината се върна.
В същия миг в умовете им проехтя силен крясък: „Лир…а“, последвано от радостен и ликуващ възглас.
Богините потръпнаха смутени. В последавалия момент във все още отвореното им съзнание нахлу чуждо същество. Друг ум и същност, долавяна през невъобразимо голямото пространство, безгранично и без присъствието на по-ясен живот около него. Послание, пътувало дълго, но без остатък от отблясъците и преградите на Пръстеновидните Земи на Боговете. Могъщо лъчение, отдалечено на петнадесет милиона светлинни вселени от Извора на Времето…
— Майко Всена, толкова скоро! Мойнитей, не мога да повярвам, че това е възможно! Ако този бог, който и да е, е успял да направи това, което никой друг не се е осмелявал да стори, то той ще се прости с живота си преди да дари и последната капка на своя свят. Бързай!
Двата сестрински знака се разпознаха и се свързаха, устремявайки могъщата магия към новия свят. Спуснаха се направо по втория Пердиаз и последваха извивките и усуканите му поточета през идеалния вселенски център. Блясъкът на бемзите не отклони вниманието и стремежа им. Понесли се с шеметната скорост на времепроникването, излязоха от Центъра с Извора и не след дълго попаднаха на немислимата промяна. Последваха замаяни новото темпорално разклонение, чиято яркост можеше да се мери с тази на двата главни Пердиаза. Плъзгаха се, впили поглед в структурата и оплитането на потока и вярваха. Радостта и преклонението им стана безгранично. И ето, видяха как времето се вливаше в малкото кълбо, украсено с прелестни светлинни пръстени…
Преградата пред новата земя бе така непроницаема, че те се принудиха да включат и нишките на Основното пророчество, за да проникнат във вътрешността. Мощни „душевни“ искри опариха фините им крайнищи с топлината и дълбочината на току-що родения свят и ги накара устремно да се втурнат през планини и морета. Матра не можеше да не забележи божествената чистота и неповторимата премереност на пространство-материйните пропорции, но не можеше да проумее откъде тази сила на въображението и душата, за да бъде създадено. Тези приказни и недокосвани картини поразиха съществото й и заробиха сърцето й с нежността на необятното възхищение. Тази вселена бе събрала в себе си всичкия живот от представите й за съвършенство, но тя не можеше да повярва, че е възможно някой друг да създава по същия начин, по който тя виждаше реалността. Пред погледа на Матра се редяха планински вериги, езера, замъци, кули, еднороги, дракони, пегаси, подводни градове на русалки и сирени, живот, живот, толкова много живот!
— Матра, виждам го!
Двете усещаха силата на умиращия и се насочиха към високото място, където бе паднало мъртвото му тяло. В последния шанс за спасение, преди душата му да се пресели в Селенията на отвъдните светове, където отиваха душите след смъртта, те докоснаха медальона на сърцето му и го върнаха. Подхванаха го нежно и побързаха към Крепостта на великите.
Когато отвориха очи, отново бяха в кулата. Матра бе замаяна и в първия миг помисли, че по време на земетресението е потърсила помощ в прехвърлянето в следващото по мощ преобразуване на енергията. После в ума й се заредиха изпипаните пейзажи от онази приказна градина на живота и се усмихна. Знаеше, че в двореца е настъпило оживление и че по-старите богове са се втурнали да препрочитат ПРОРОЧЕСТВОТО, докато по-младите се завръщат от странство.
Мойнитей я разтърси и й помогна да се изправи.
— Помогни ми!
В краката им лежеше млад мъж, чието лице бе така бледо, че през ума на Моргана премина ужасяваща мисъл. Тя клекна до него и прекара ръка по лицето му. Усещането бе почти непознато и странно топло на допир.
— Той е смъртен — прошепна тя и очите й, без да знае защо, се наляха със сълзи.
— Вече не. — Мойнитей повдигна медальона от гърдите му и огледа посребрелия белег до сърцето му. — Ние с теб спасихме същността му от смъртта, която споходи тялото му. Взехме го със себе си, за да го надарим със собственото си безсмъртие и с почитта си. — Тя погали челото му. — Днес той направи нещо, което завинаги ще остане в ПРОРОЧЕСТВОТО, защото той създаде свят, отдалечен на петнадесет милиона Светлинни вселени от Извора на времето. Той отдаде душата си за това. Вече е изпълнил дълга си. Трябва да го събудим преди зова на Отвъдните селения да е станал непоносим и жаждата да го изгори със стремежа си.
Те знаеха, че той вече е направил първата крачка по пътя към безсмъртието и вечността, че е жертвал себе си и най-ценното в своя жизнен път — смъртта.
Камъкът на гърдите му пулсираше почти недоловимо, а цветът му си оставаше млечносин. Матра положи длан на челото му, а Мойнитей — на гърдите му. Потърсиха сърцевината на хладния медальон, от който изтичаше живителна струя топлина. Лумна тънък лъч светлина, който се пречупи през символите на двете богини и през потока на времето, течащ през кулата, благодарение на множество магически огледала, които разливаха темпоралния сноп из цялата крепост. В ушите им звънна тънкостенна камбана от преплетени нишки светлина и звук. Светът, който този непознат бог, роден и израстнал на едно пусто островче оформена материя, толкова близо до дома на Създателите, бе създал, откри своя единствен господар и сля живота си с него.
„Създателите не бива да съществуват, ограничени от двете крайности на присъствието, тъй като те най-много от всички имат моралното право да пребъдат и само те са в състояние да дадат част от него на своите чеда и съвършени копия“, казваше ПРОРОЧЕСТВОТО в безкрайната си мъдрост и опитност.
Младият мъж простена. Гърдите му се повдигнаха, несигурното трептене на нематериалната му душа се стопи в последните колебания на плътността. Силата на бушуващия живот изпълни всичките му сетива до предела — аромата на чистия въздух, струящата студенина на пода под него, силната и откроена светлина на топло слънце. Раздвижи се и опипа непознатите символи, врязани на плочите. Проекциите им го замаяха, но той се усмихна, когато живото им лъчение го прониза. Едва тогава вдигна поглед и се взря в очите на тази, която се бе навела над него. Неговите, а и нейните очи се сляха, а в тях се четеше възторг. Той знаеше, че никога вече няма да бъде същият. Нямаше да е човек. Гледайки я, младият мъж виждаше себе си, своите способности и копнежи и пое с пълни гърди повеят на Вечността, който лъхаше от нея.
Мойнитей го гледаше с лека усмивка и прошепна едва доловимо, взирайки се в камъка с форма на спирала, който се увиваше около триплетно дърво и изписваше сложни знаци.
— Боже мой, Моргана, виждаш ли това? Той е. Този, за който се споменава в ПРОРОЧЕСТВОТО!
Очите на богинята се разшириха, тя започна да мълви непознати думи, които, странно как, но той можеше да разбере.
— Ти си Рил Алак Даронън Тройски, богът-сътворител на Лирика, Вечният свят!
Сега продума и той:
— А вие? Какво е това място?
Мойнитей хвана ръката му и му помогна да се изправи. Очите на Рил продължаваха да следят Матра. Главата му се проясни и погледът му се залута из кулата и прозорците, които в момента „наблюдаваха“ залези, вечерен сумрак и дълбока, звездна нощ. Те се сляха в един, показвайки му Вселената. Истинската. Матра Моргана зареди:
— Било е по време на войните на божествата, когато от Средните пръстени светове се е откъснал остров от материя и пометен от Хаоса на сблъсъците, се е залутал из Неовладяната самота — пространство
