Мина Спиридонова
Легенда за мостотворците
„Божествената дарба на Богът-сътворител Рил Алак била така всевластна, че надделяла дори над унищожаващата същност на злото, въплътило себе си в мрак. Той бил господарят на своята реалност и единствен диктувал напластяването. Започнал да рисува в ума си мястото на Злото. Чистотата и възвишената му божествена същност не можела да не спаси Светлината на своя единствен свят от всевластието на Вселенското добро-зло равновесие. Рязкото противоречие трябвало да бъде омекотено. Прозрял как да го вмъкне без да причини катаклизма, който бил заложен в нехармоничността на две така неизбежни сили…
…И разделил океана на две равни части. Направил рязка границата между деня и нощта. Мракът на злото покрил с плътна черна завеса, с която другата нощ не можела да се пребори, защото била пълна с искрящи звезди. Наложената воля над нещо независимо от неговото въображение, накарала света да трепне като разклатена от росна капка гладка езерна повърхност.
В океана се издигнала невъзможната структура на Царството на Мрака. Вечният свят Лирика бил предпазен от пряката намеса на злото, но тежка била битката и предстоял на Вечния свят дълга борба на магически сили и власти…
…Арката, вход към Царството, била и изход за съществата на Отрицанието… в сраженията на Светлината и Мрака…
…наближавала Върховната битка и сбрали сетни сили най-великите адепти на Светличествто…“
Из „Легендохранителница на рицарското воинство от Светлината до…“, легенда 2-ра, страница 5670
Пътят криволичеше, върхарите се редуваха, напред и все по-напред в светлите простори, които владееше Драккес. Не винаги, разбира се, тези простори грееха така ярко, както тази сутрин, дошла неочаквано с ослепителната си яснота след гъстата мъгла на влажната нощ. Подобна чиста светлина бе допускана само в най-недостъпните висини на планините, където кръжаха легенди и пърхаха крила на дракони.
Тази ранна сутрин за пръв път не я изпълваха мрачни мисли за непостижимото. Матристел дори беше доволна. Това пътуване, наподобяващо своеволно бягство, щеше да я отведе отвъд височините на самия Радензам, след които лежеше хубав град. Приближаваше първият ден на Чаявидме.
Отдавна, може би година преди да замине за Ескода Рила, бе гледала Гладиаторите. Тогава я изпълваха с подобие на ужас, но после, когато се докосна до същите сили, на които те бяха подвластни, бе пожелала да бъде една от тях. Силен стремеж я беше обхванал, но тя имаше и друга слабост.
Най-силната и натрапчива мечта в живота й бе тази да спусне мост в Границата на мрака. Това, разбира се, беше строго забранено. Знаеха го дори непосветените; малко ли бяха баладите за Мостотворците. И тази, както всяка подобна забрана искаше (молеше!) да бъде прекрачена, но после… И така хората се осланяха на чистотата на мостотворческото съзнание и непоквареността на тяхната смиреност. Само сродник обаче можеше да се докосне до истинската болка на един неизявил се майстор.
За нея времето течеше нормално, в рамките на търпимото, без да рискува с необмислени постъпки. Без страсти. Всичко друго се изчерпваше от ежедневната работа на каньона, с прохладни, студени, топли или режещи ветрове, които обвиваха тялото й, подвластно дори на техните непостоянни настроения. В замъка, който бе неин дом, нерядко оставаха да нощуват хора, пътуващи по обширните и дълги пътища на Първия континент. Някои от тях познаваше, други не, но те бяха добре дошли в пустото ежедневие на Мостотворката.
Отново беше рано, пак — сутрин и слънце — подобно на вчерашното. Тя вървеше пеша по хубавата главна улица на град Ребин. Беше празничен ден, хората носеха възторженото си празнично настроение така гордо, както хубавата дреха от лъскав плат. Тази година костюмите бяха подобаващо по-добри и скъпи, за разлика от миналия сезон. Стоките, чужденците и леещите се непознати наречия изобилстваха неизменно. Усмихваше се спокойно на чудните подаръци, които й се предлагаха, но отминаваше без да купува.
В замаяния от богатства и щастие човешки поток тя няколко пъти се натъкна на Гладиатори. Те носеха бели ризи без везмо или друга украса, но с чудно обшити плащове със сцени на битки и победи. Червеният цвят бе техен символ, както и тънките ленти от червен лазур в косите. Те значеха, че на Гладиаторът му предстои първата от общо три битки, в които той участваше на празника. Победилият и в трите оплиташе в косата си сребърнозлатна гривна — за първата победа сребърна, за втората — златна, а за третата — сребърнозлатна.
Мъжете бяха млади, нерядко белязани за смелостта и ловкостта си, но с едно твърде специфично сияние на живот около себе си. Бяха като приказни персонажи, с присъствието на онези непобедими герои, които създават легенди. Матристел не можеше да не ги погледне, да не забележи учудването, което предизвикваха когато обикаляха сред редките бижута, самите те редки като скъп накит. Гладиаторите често се отклоняваха, гледаха, смееха се, наблюдаваха жените. Тя спря и се взря в едрите им фигури, а двама от тях, впили погледи в хубостта й, се поклониха, разпознали я като майстор Мостотворец.
Арената беше блестяща купа от бял мраморит и червени колони. Изцяло мъжки статуи я изпълваха, а също и скулптури на феични дракони. Отвътре искрящата, заслепяваща структура на кристалите бе заместена от гладкия мътнокарминен камък, който не биваше да контрастира на плоскостта на арената в ниското. Амфитеатрално разположените шест нива се обливаха от неясния по произход блясък на сцената, сега пуста, белязана само от двата срещулежащи аркообразни входа. Единият — черен, другия — бял. По повърхността й лъщяха плочите на
Матристел зае мястото си в ложата на своя орден, заедно с още пет
Шумът беше нарастнал пропорционално на пристигащите; наближаваше началото.
Традициите на Ескода Рила повеляваха в цялата подвластна на опека област около столицата (нещо огромно като пространство) гладиаторските битки да бъдат забранени. Това никога не бе повлияло на интереса към самото събитие, а пък и Лирика бе почти необятна. Самите Мостотворци копнееха да наблюдават точно това, което им забраняваха. Те дълбоко желаеха да разберат същността на обучението на Гладиатора, а също и способностите му да разпределя енергия така, че да губи минимално количество от нея, когато стъпи на Черна.
Напрежението сякаш бе достигнало връхната си точка. Тя трескаво следеше Арената и улавяше и най- лекото движение около себе си. Изтръпна, когато тълпата зашепна с възторг и очакване. Тя се мъчеше да запази спокойствие, а всъщност ужасно се вълнуваше. Всичко утихна, нямаше незаети места, отекна звън на вдлъбнат меден гонг. Петте се приведоха напред. Шепотът на възторг от хилядите се издигна към купола и с рикошета на едновремените възклицания се спусна точно върху двамата на Арената. Три последователни удара на гонга; с хипнотична едновременност от аркообразните порти излязоха две фигури и направиха четири крачки една към друга с извадени мечове. Спряха.
„Битката е смърт…“, прошепна Матристел.
„…и тя е сама за себе си победа“.
На хълма, висок колкото онзи, на който се издигаше Арената, беше седнал млад мъж. Първо гледаше право към белия й блясък, а после потърси отвъдните поля на хоризонта. В началото унесът хармонизираше с монотонните звуци, предизвикани от ужасяващия хаос на кървавото зрелище; но внезапно успокоението надделя. Сега той вече не чуваше почти нищо, отдавна преодолял и безсилие, и колебание, и уплаха. „Утре ще се бия… има време…“
Но денят не донесе победа. Донесе смърт.
Естествено, че не му позволиха да се откаже. Той
