необходими. Ти и Молианис. А след това, ако не умрете, ще ви довърша сама. Така трябва да бъде. Аз съм избраната! Какво ли знаеш ти? Години чаках, умирах, скитах из измеренията, и пак се връщах тук. Пак чаках. Живяла съм по-дълго, отколкото сте били вие всичките, взети заедно! Времето ме направи такава! Вече нищо не може да ме спре! Цялата Вселена ще изтече, времето ще загине, ще дойде Хаосът, и после пак ще се роди и пак ще стигне дотук, ще мине през Сътворението на Лирика, раждането на боговете, смъртта им сред Потоците на Раковините на Времето, за да дойде пак подходящото лунно подреждане. За да започне съществуванието отначало. И всички вие, с хилядите ви превъплащения и любови! А аз няма да мога да се върна! Проклетници! Аз ще чакам в Дома на Душите и ще се надявам да се преродя в някой от нисшите демони на Черноглавия! В някое нещастно творение и подобни ще са появите ми до края на Светлината. Ще бъда душа, която ще се губи сред проходите на Времето, защото няма да помня нищо за мощта си и за живота… Не, казах не! Никога!
Тя беше бърза и в отчаяния си стремеж да хване Молианис, го сграбчи със силата си. Младежът беше по-бърз. Примката се затегна около нея и я остави в ръцете му. Капанът бе толкова прецизен. Беше му показала как да го направи. Той я омота с въздушен поток и тя остана настрана. Искаше й се да го прегърне поне още веднъж! Гледаше го с широко отворени очи, дори не изпищя. А й се искаше. Затвори очи.
Иолдинан и Молианис се погледнаха. Изведнъж времето сякаш се мъчеше да избяга, защото такова не остана. Как бързо се движеше! Всичко се завъртя. Иолдинан падна на пода замаян. Брат му бе до него. Стори му се, че Герионик изкрещя, но не беше сигурен, защото около него небето се разгърна, както преди толкова години. Сега нямаше да падне на леда, защото бе вече на пода. Пак се появи и онова чувство за преближаващата се смърт. За болката.
Формулите бяха Уравнения на Криейтора. Бяха съчетания за проходи към световете. Сега ги позна. Но защо? Трябваха му треактории, според които щеше да подреди луните. Елипси, овали, числа. Положения, пълнолуния, фази, символи се появиха в главата му и въпреки това ги виждаше проектирани пред лицето си. История на луните, отдалечаващи се, приближаващи се към слънцето, всичко, което му трябваше да знае, за да промени реда им на небосвода и да отвори прохода към константата Минало. Щеше да посее разрушение на градове, земи, други светове. Животът щеше да бъде поставен на ръба на Хаоса, чистият, безграничен Хаос, който бе по-мощен от Светлика дори на края на Съществуванието, в който бе запратен и запрян. Те бяха близо до боговете, затова им бе позволено. Затова им бе дадена силата.
Остана да лежи на пода. Чувстваше Молианис така близо, както никога преди последния им пристъп през нощта на Големите лицевини. Колко много беше минало, колко много беше бъдеще. А преживяното? Като загинали в Утринта на Просветлението, продали душите си, наказани заради силата си. О, Рил Въздигателю, това ли си чувствал?
Гледаше право към отвора, през който се виждаха тринадесетте луни. Така пълни и светли! Лъскави! Странно, но сега не ги видя така. В тях прозираше по едно божествено лице. Те му се усмихваха. Както преди. А Туромея… Забеляза как едната луна, Хелд ’с’ Моркета, се уголеми и блесна.
— Символът на Предводителката! Хелд мен мияндилк! Беригана модана келнда, о’рдена! — Викът на Герионик бе силен и изпълнен с почитание и преклонение. И с безгранично желание да я следва.
Лунната омая бе заслепяваща. И неговото желание бе не по-изгарящо, но десетата луна бе единственото нещо, което остана след него. Потърси усещането си за Молианис, което бе близко и болезнено, както преди години. Както по време на битка. Едва сега осъзна, че сливането на воля, съзнание и умение по време на битка се дължеше единствено на пробудената им сила.
Сега не беше трудно да организира символиката на луните и измеренията, за да постигне съвършено подреждане, което бе виждал в съзнанието си толкова пъти. Брат му беше като Изчислител на местоположенията им в пространството и времето. А той подреждаше Уравненията на Криейтора, които извличаше от потоците, стелещи се от бъдеще и минало.
Небето притъмня и после просветля. Всичко се замъгли. Потече лунна река право към него, сякаш очакваше той да раздели извора на нишки. Така и направи. Изправи се и въпреки парещата влудяваща болка, се затича към Владенията на Господарките, по-високо от най-извисения връх на Радензам. Никакъв зов не можеше да го спре, макар че малко му оставаше да се върне назад. Кой сквернословещ бе посмял да го разубеди с вика си, повтарящ името му?
Другата зала бе сияйно синя, сливаха се всички тонове и краски, които морския цвят можеше да приеме, всички ледени и стоплени нюанси, възприемани от несъвършеното око на Смъртните. Той бе коленичил на пода и редеше руни на тринадесет небесни светила, наблюдаван от Богините — Покровителки. Подът бе покрит със сини плочи в две гами, подредени шахматно. Пред него, висящи във въздуха, наситен с освежаващ синеещ дъждец бяха разположени прозрачни кълба, изобразяващи Селените. Те образуваха гердан от пълни лица, всяко обагрено в своя блестящ и личен цвят. Точно така бяха на небето тази вечер, но той трябваше да ги размести като топчета за игра на Прескачанка. Под всяко кълбо на пода имаше разсипан фосфоресциращ ритуален пясък, където той щеше да пише символите на светилата, така както трябваше да се подредят, начело с този на Хелд ’с’ Моркета, Предводителката. Край него се въртяха светещи кристали — овални, островърхи, полирани, кълбовидни, многоъгълни… Свещи от нощна светлина. В отсрещния край на залата видя Молианис. Лежеше неподвижно, затворил очи, а Ктрума държеше главата му и го галеше. Косите й го покриваха. Той следеше Уравненията и ги вписваше в ума на Иолдинан.
— За Всесъществуването на Лирика, аз, Писателят на Времето — при тези негови думи богините се усмихнаха — поставям символа на Предводителката за честта на Големия господар и мига на Вечната битка. — Изрисува в тънкия нетраен слой съвършените линии на символа. Над ритуалния пясък формите премигнаха и на първото място се появи Хелд ’с’ Моркета, която размени мястото си с това на Зодиа. Сякаш нещо в Иолдинан се усука и затрептя с несигурния пламък на светилник. Липсваха прозорци и слънца, макар ореолите над главите на богините да бяха дори по-ярки. Към тринадесетте жени струяха потоци, нишки, паяжини. Те извираха от Времето, носеха магията на Боговете, управляващи свеки миг от Вечността на поверените им светове. Луните на божествата…
„О, Молианис! Виж това, което виждам аз!“ Протегна се към конците от бъдеще и минало. Те идваха от милиардите вариации на измеренията, минаваха през всички възможни лунни съчетания, получили се вследствие на пространственото изкривяване, според което положенията на няколко близки луни, необходими за отваряне на Входа, можеха да се извлекат от близки измерения на константите Минало или Бъдеще. Иолдинан огледа нишките, подредени и разделени на две, които се увиваха около му. Затова му бяха нужни Уравненията на Криейтора. С тях щеше да проникне в другите светове и да намери близък ред на подреждане на луните, който да проектира в реалността и така да предодврати гибелното разместване. Формулите от главната Книга на Създателите бяха точни и така бляскави! Те конструираха реалности, съдържаха се в основата на множеството вселени.
За миг Молианис се обърка, но разбра. С невероятно чувство изолира необходимите му потоци и ги предаде на Иолдинан като опростен символ. Богините се развълнуваха тревожно, но нищо не можеше да го спре сега. Бе въпрос на миг, по-кратък от смъртта на слънце, за да се отвори Миналото и Големият господар, повелителят на драконите, да се върне в настоящето за своята битка със Създанията на Черния.
Руните бяха не така еднозначни като лунните. Те изобразяваха живот, смърт, начало, край, плът, материя, невидимост, магическо присъствие. Сега бе лесно, извеждаше тънкото снопче от пътя му и го задържаше в Настоящето като го изрисуваше в ритуалния пясък, непосредствено близо до главния символ на всяка следваща луна. Линията на Контакта пресичаше основния йероглиф. Рисуваше така, както го бе направила Булниена, с два събрани пръста. Виждаше ясно всеки следващ. Във всеки правоъгълник от ритуален пясък вписваше различен брой символи, но някои се дублираха. Дори не можеше да опише чувството, което изпитваше, когато ги докосваше. Нямаха материален усет, но затова пък заливаха съзнанието му с непреодолими чувства. Болката от Раздялата се беше стопила. И чувството че умира. Сега знаеше къде щеше да се озове.
При всеки нанесен щрих Вселената се свиваше. Светове се смесваха и само двамата с Молианис можеха да върнат Миналото или да предизвикат Бъдещето. Подредиха се. Цикълът бе завършен. През очите му святкаха привързани с оплетени пророчествени формули Хелд ’с’ Моркета, Келфа, Мутинси, Ненейке, Дилмеде, Данийм, Ктрума, Туромея, Софалфер, Ардага, Форвила, Зодиа и Голен. Празнотата бе останала като обвивка на собствената му лудост, която се смесваше с образите на всички животи, които бе изживял за миг, докосвайки „Реалността, която е била“. Не искаше да свършва, но всъщност не знаеше дали ще. Богините се бяха разместили и всички бяха така красиви. Не искаше пак да се среща с тази неземна хубост,
