„Бях на петнадесет, когато се разболях тежко. В гората на замъка има езеро от зеленоизворна вода. Край него винаги е по-студено, дори и през лятото. А когато през зимата водата замръзваше, всички ходеха там, за да се полюбуват на ледените шипове от странни сини водорасли, които обрамчваха брега. Отидохме да се пързаляме една ранна утрин преди да се отправим към тренировъчната площадка. Дори накарахме Селк, ковача, да ни направи специални остриета за ботушите, с които по-лесно да се плъзгаме по леда. За мене и за още двама приятели, луди като мен. Но те скоро се умориха и ме оставиха. Този ден просто не можех да се наситя на чувството, което предизвикваше леденият вятър, въртящ леките снежинки. Изведнъж ми се стори, че небето се появи пред мен и се разгърна, ако това въобще е възможно. Загубих равновесие. И после нищо.
Събудих се в стаята си. Виждах край мен хора, но не ги познавах. Единственият, който не се бе променил бе Молианис. Тогава той бе на единадесет. Държеше ръката ми. Усмихна се.
— Спокойно, Дин. Те нищо не могат да ти направят.
— Мол, помогни ми да ги подредим. — Една жена се появи над главата на брат ми. — Не им давай да се месят. Няма да могат да го изчислят. Тринадесетте…
— Молианис, остави брат си. По-добре е да излезеш.
— Но, мамо, той не може да ги завърти в правилната фаза, ако аз не остана да…
— Какви ги говориш, момче? — Силен мъжки глас.
— Може би и той почва да се разболява, Длириък. Мол, излез оттук. Иолдинан е много болен. — Някой хвана Мол и го дръпна от леглото ми. Повлякоха го към вратата. Той се развика.
— Не правете това! Не можете да ме отделите от него точно сега. Спри, татко!
Поисках да стана, но ръцете на жената ме притиснаха обратно. Държеше главата ми.
— Оставете го тук, не го отвеждайте! — Втренчих се в нея и прошепнах: — Коя сте вие? Махнете си ръцете от мене. — Зрението ми се замъгли за момент, но не отклоних поглед. — А, ти ли си, Дориа? Как смяташ да ме отделиш от него, а? Ние сме неразделни. И аз ще ти трябвам, но аз не смятам да ти се дам така лесно. Не и като умра. — Усмихнах се, а жената се разплака. После ми се стори, че не е Дориа, но последвалата болка не ми даде време да се замисля.
До момента, в който се събудих нямаше нищо друго освен страдание, а може би и нещо, което бе повече от това, което си спомням след болестта. Съвзех се бързо. Никой не пожела да ми каже какво точно се е случило, освен, че съм бил на смъртно легло, заради треската. И единственото, което си мислех бе нещо, което не ме изненада в първия миг, в който го казах: «Как може да сте вярвали, че ще умра, когато нищо още не сме сторили?» После разбрах, че Молианис е бил затворен през цялото време на боледуването ми, и дори си мислели, че в резултат на страданията ми той е полудял, защото непрекъснато бълнувал неразбираеми неща и крещял, че всички са се побъркали, задето ни разделяли с «жалките си материални прегради». Това било достатъчно, за да извади мама от равновесие, но пристъпите му просто секнали, когато съм дошъл в съзнание.
Премълчаваха неща, които ги плашеха. Не казваха нищо за онова, което се е случило, докато не съм бил на себе си. Но на мен не ми бе нужно да зная.
Беше късен следобед. Впрочем слънцето едва сега се скри зад високите бойници на крепостната стена. Аз въртях меча в градината сред разлистените ябълкови дръвчета заедно с моя учител, който вече не бе такъв, защото нямаше на какво повече да ме научи. Забавлявахме се, като се гонехме из овошките чак до централните шадравани, чиито пъстри обитатели смущавахме с цопането ни направо през водата, която услужливите статуи изливаха върху главите ни. Беше много топло. Нещо ми подсказа, че ще застудее и спрях под арката на пясъчния часовник, за да погледна небето. Беше тихо и безоблачно. Почувствах лека умора и двамата с Ледин се разделихме с типичния ни боен поздрав. Имах няколко драскотини и оставих лечителката ни да ми натрие сол на главата, заради евентуалните белези по лицето ми, които тя винаги лекуваше чудесно. Днес Молианис навършваше шестнадесет. Сутринта му подарих един двубой, в който той показа напредъка си. После с много смях се отправи към покоите си, подгонен от трите ни братовчедки, които открито изразяваха симпатиите си към него.
Срещнах Афлидела, която тъкмо извеждаше коня си през задната врата на конюшните по посока на гората. Обичаше да ходи на лов следобед, макар че този път просто искаше да се спаси от мама и настояванията й да облече рокля.
Тя спря, когато ме видя да идвам и повдигна вежди. Изчака ме да се приближа. Беше леко облечена.
— Видях Ледин, докато се прибираше и бях почти сигурна, че ще те видя. Хайде с мен.
Поклатих глава.
— Молианис ще празнува, забрави ли?
Тя се усмихна криво.
— Не можах. Цял ден ме преследват прислужнички с рокли в ръце. Познай кого търсеха.
Огледах я. Тя се усмихна и протегна ръка към меча на колана ми.
— Така ще ти е студено — казах й. Пак това чувство.
Тя ме придърпа и ме притисна силно.
— Нещо друго? — Пламъчетата в очите й се събудиха.
Прегърна ме и ме целуна. Аз се забравих и почти я повалих на пода. Шепотът й ме подлудяваше. Изведнъж се изви вятър. Лек като милувка, почти недоловим. Разтреперах се от студа, беше ужасяващ. Откъснах се от нея.
— Не излизай никъде, Афли!
Тя ме огледа и хвана поводите.
— Не тази вечер, Иолдин.
Сграбчих я.
— Чуй ме! Тази вечер нещо ще се случи. Ще настъпи лудост. И студ. Не отивай!
Сестра ми изглеждаше съвсем сериозна. Тя ми вярваше, макар че това, което казах не беше съвсем разумно. През цялото време, докато бях боледувал преди пет години, тя бе стояла до мен. Знаеше, че трябва да ми вярва.
— Добре.
Затичах се към покоите си и качвайки се по стълбите разбрах, че Молианис е болен. Майка ми беше пребледняла от уплаха и се втренчи в мен, когато се изправих до леглото му.
— Няма да те познае, Дин. Не знам какво му стана. Изведнъж извика, че е много студено и припадна. Нищо му нямаше преди малко. А сега…
Надвесих се над него. Той ме погледна. Беше трескав.
— Погледни ги! — Говореше тихо, но съсредоточено. — Ако сега не дойде краят, ще минат много зими, преди отново да се подредят така.
— Седемстотин деведесет и пет по трите константи. — Не знам откъде ми хрумна.
Стори ми се, че погледна някъде по-напред и след малко кимна, но поклати глава, сякаш нещо друго бе видял.
— Скоро. По-близо до нас. Те нищо не разбират. Ще се появи друга.
Бях изпаднал в някакъв унес и отговорих без да мисля.
— Ще ни трябва и онзи, другият. Ох, Туромея, потоците ще се оплетат, дори сега, когато са така отделени…
— Тя знае за нас, Дин. Но ние можем да го направим и без нея… Вярвай ми, Дин, тя ще ме вземе. Аз няма да мога да я отблъсна, тя ще ми дари живот… Дориа или богинята… не мога да разбера…
— Можем да го направим, ще
Той клатеше глава в посока към вратата.
— Те идват! Пак ще ни отделят…
Баща ми влезе и погледна към Молианис, после към мен.
— Нещо става навън. Излезе вятър…
— Длириък, Молианис не е добре.
Аз се сринах на колене. Болеше. Мама се озова до мен и ми помогна да се изправя.
— Махни го оттук. Няма да го понеса пак. — Баща ми ме поведе навън. Не можех да се съпротивлявам,
