се загледа в Кали, която прекрачи прага на будоара й.
Твърде силното полюшване на бедрата й привличаше погледа към съблазнителното й тяло. Годините не се бяха отразили много на Каландра Хюз, на лицето й имаше само няколко бръчки, а бронзоворусата й коса прикриваше сивите косъмчета. Тя обожаваше мъжете — или по-скоро, вниманието, което й оказваха.
Сякаш беше изпълнителка в мюзикхол, тя бавно свали дантеления шал от врата си и откри дълбокото деколте на роклята си.
— Засрами се, Изабел — измърка, без да сваля нито за миг светлосините си очи от лорд Керн. — Не трябва да пазиш такъв красавец само за себе си.
Изабел се вцепени.
— Това е личен разговор.
— Сигурна съм, че е така. — Кали се приближи до Керн и се наведе напред, за да му позволи да огледа по-добре гърдите й. — И кой сте вие, господине?
Той сякаш не чу въпроса й.
— Извинете ме, госпожо. Тъкмо си тръгвах.
— Толкова скоро? — Тя се нацупи съблазнително и плъзна ръка под неговата. — Може би предпочитате компанията на жена, която има по-голям опит в деликатното изкуство на задоволяване на господа…
— Лельо Кали — прекъсна я Изабел. — Има нещо, което искам да обсъдя с теб.
— По-късно.
— Веднага. Гостът ми може да си излезе и сам.
Кали изглеждаше разочарована, но пусна ръката на Керн. Графът се поклони официално на двете жени. Острият му поглед се вторачи за миг в Изабел и тя отново усети онова странно чувство в стомаха си. Той я караше да изпитва тревога още от мига, в който се бе появил за първи път в огледалото й и я бе уплашил до смърт. Керн излезе от будоара, без да поглежда назад.
Изабел стисна едно шишенце с парфюм и за миг се изкуши да го захвърли след него. Отвращаваше се от начина, по който я караше да се чувства той, сякаш беше червей, който би искал да смачка със скъпата си обувка. Графът не беше нищо повече от един богат сноб, който смяташе, че стои над онези, които нямаха щастието да притежават неговото богатство.
Може би бе убеден, че всичко между тях беше уредено, но Изабел беше на друго мнение.
— Е — каза Кали и отклони вниманието на Изабел от графа. — За какво толкова важно искаше да говорим?
Изабел се опита да пропъди червенината от бузите си.
— За нищо. Просто не исках да тръгнеш с него.
— Разбирам. — Кали се приближи замислено до нея. — Значи малкото момиченце на Аврора най-сетне бе посетено от джентълмен. Кой е той?
— Един арогантен тъпанар.
Кали повдигна леко вежди.
— Не са ли такива всички мъже? — Тя отиде до тоалетната масичка и оправи златистите си къдрици, като същевременно наблюдаваше Изабел в огледалото — Чудех се защо се държиш толкова тайнствено напоследък. Сега вече знам. Най-накрая си си намерила обожател.
Изабел потърси някакво обяснение.
— Баща му е бил приятел на майка ми и това е всичко.
— Колко забавно. Сега пък синът е харесал дъщерята. Но това не трябва да ме учудва. Ти си също толкова красива, колкото беше и Аврора.
На Изабел й се искаше да може да отрече това. Въпреки че всеки път, когато видеше отражението си, не можеше да не забележи невероятната прилика с лицето на майка си, тя все пак се чувстваше неудобно, както когато като малка грубияните я бяха обиждали заради незаконния й произход.
— Нашата Изабел си има свой собствен чар — обяви ниската, закръглена жена, която влезе в будоара сега. Леля Минерва, или Мини, както обичаше да я нарича Изабел, изпълни стаята с енергия. — Бих искала да знам какво търсеше лорд Керн в тази къща.
— Лорд Керн? — Устните на Кали се разтвориха от изненада. Тя посочи към вратата, през която си беше тръгнал графът — Наследникът на Линууд? Той ли беше?
— Да. Видях го да излиза, каза ми, че е влязъл през задния вход. Ти си виновна, Каландра Хюз, че отново си забравила да заключиш вратите. Можеше да влезе някой скитник и да ни създаде проблеми.
— Не съм слугиня, че да проверявам дали вратите са заключени — отвърна обидено Кали.
— Ще си изпълняваш задълженията като всички останали, госпожичке, ако не искаш да се озовеш на ъгъла на някоя улица в Уайтчапъл.
— О, не, госпожице Всемогъща Мини. — Кали приближи другата жена. — На смъртното си легло Аврора обеща, че винаги ще имам дом тук.
— Ако спазваш правилата в този дом. А това означава да изпълняваш задълженията си, а не да лежиш до обяд и да се гиздиш до вечеря.
— Слушай, стара вещице. Това, че не си толкова красива, колкото мен…
— Престанете! — Изабел застана между двете жени. — Незабавно прекратете тази караница. Не ви прилича.
Мини се втренчи гневно в Изабел в продължение на няколко секунди, след което сведе глава.
— Извинявай. Понякога проклетият ми ирландски характер взема връх. Майка ти постоянно ме хокаше за това.
— Е, аз не виждам нужда да се извинявам — каза Кали, като отметна русата си коса, — тъй като Изабел наруши правилото да не приемаме мъже в къщата. Тя е причината всички ние да обещаем да се откажем от проституцията. Но може би нашето малко момиченце вече не е толкова чисто както преди.
Мини си пое гневно дъх и Изабел вдигна ръка, за да предотврати наближаващия сблъсък.
— Изпратих господина да си върви и това е краят на историята.
— Той ще се върне — каза Кали. — Виждала съм този поглед и у други мъже. Запомни от мен: ще се върне. — С тези думи тя излезе от стаята.
— Ама че жена — Мини размаха юмрук — Човек може да си помисли, че тя е херцогиня Линууд, а не проститутка. Не й обръщай внимание, миличка. По-късно ще си поговоря с нея.
— Моля те, недей.
— Хайде, хайде — Мини се загледа в Изабел — Ти си ми скъпа като собствена дъщеря. Няма да позволя на никого да те обижда.
Изабел успя да се усмихне разсеяно. Въпреки че не бяха роднини, тя се държеше с Мини и останалите жени, сякаш й бяха лели. Мини често я бе посещавала в провинцията, където майка й Аврора я беше пратила да живее под грижите на гувернантка, далеч от бордея. Когато миналата година майка й беше починала, Изабел се бе върнала в Лондон. Не че бе имала някакъв избор. Разточителна до крайност, Аврора Дарлинг бе пропиляла спестяванията си и бе умряла бедна.
Мини избърса с престилката си една статуетка на богиня, изработена от алабастър.
— Сега искам да ми кажеш защо лорд Керн дойде да те посети.
Изабел отвори уста, но бързо я затвори. Не бе смятала да каже на лелите си толкова скоро. Е, графът беше издал тайната й.
Проблемът й беше толкова голям, че коленете й се подкосиха и тя трябваше да седне на един шезлонг. Изабел се опита да пропъди болката, но ефектът от срещата й с лорд Керн се прояви отново и тя усети как очите й се изпълват с горчиви сълзи на раздразнение.
— Света Богородице! — Мини се плесна с ръка по бузата — Вярно е, че имаме нужда от пари, но не ми казвай, че си се продала на негово благородие.
— Разбира се, че не съм! — Изабел си спомни момента, в който той я беше обвинил, че е проститутка, и тя се бе зачудила — само за миг — какво ли би било да се съблече за него, да го остави да я докосва по всички начини, за които бе чувала от лелите си.
— Тогава да не те е обидил? — Мини седна до Изабел и обви ръка около нея, за да я успокои. — Само ми кажи и аз ще се погрижа за този кръвопиец.
— Нямаше нищо такова.
