— Значи сър Джон… не ми е баща.
— Не, не е.
Изабел остана да го гледа съвсем неподвижно.
— Лорд Хатауей… той наистина ли е…
Керн си наложи да не мисли за това.
— Да, скъпа, Хатауей е твоят баща. Открих истината малко преди да дойда при теб. — Той обхвана лицето й в ръцете си. — Изабел, съжалявам, ако тази новина ти причинява болка, но според мен, ако му дадеш малко време, той ще ти покаже, че наистина те обича и винаги те е обичал. Той преживя доста тревоги заради теб.
Тя обърна глава към прозореца на каретата и се загледа навън в нощта.
— Странно е. Усещам, че… в крайна сметка не мога да го мразя. Той ми е дал сестрата, която винаги съм искала да имам. — Гласът й стана дрезгав. — Сестрата, която нараних толкова силно.
Керн я прегърна.
— На Хелън й трябва време, за да осъзнае, че двамата с нея не сме създадени един за друг. Тя ще го разбере, когато открие голямата си любов.
Изабел въздъхна леко. Обърна се изцяло към графа и притисна плътно тялото си към неговото. Ръката й се зарови под палтото му и започна да гали леко гърдите му. Тя се настани по-удобно до него. Двамата бяха сами в полумрака на каретата и пътуването им щеше да продължи с часове. Керн си спомни за нощницата, с която тя беше облечена под мантията и как платът подчертаваше гърдите и бедрата й. Трябваше само да разтвори мантията и…
Но тази нощ Изабел беше преживяла нещо ужасно и той трябваше да прояви уважение към нея и да не се възползва от уязвимостта й.
Тя погали бузата му.
— Джъстин, аз избързах, като отхвърлих предложението ти. Искам да бъда твоя любовница. Искам това с цялото си сърце.
Той усети силна възбуда при тези нейни думи. Тя все още не знаеше накъде пътуваха.
— Има нещо, което трябва да ти кажа…
Гласът му заглъхна, когато пръстите й го погалиха интимно.
— Но ако наистина ме искаш, има няколко правила, които ще трябва да спазваш — каза Изабел.
Той не беше в състояние да мисли.
— Правила.
— Да. Ще посветиш живота си само на мен и на децата, които може да ни се родят. Ще забравиш за всички останали жени. Никоя друга няма да те докосва така.
Когато божествените й пръсти се увиха около него, графът сподави стона си и се опита да запази разума си.
— Изабел, любов моя… изслушай ме. За това да бъдеш моя любовница…
— Мм. И ако направите това, което искам от вас, аз също ще ви посветя своя живот, милорд. — Внезапно тя коленичи пред него. Керн загуби ума и дума, когато ръцете й започнаха да го докосват бавно. — Мой си — прошепна тя — Само мой.
В слабините му гореше истински пожар. Той усещаше топлия й дъх. Толкова близо.
— Знаеш ли, че понякога подслушвах лелите си, докато си говореха какво правят с мъжете? — продължи тихо Изабел. — Разказите им ми се струваха шокиращи и същевременно възбуждащи. И никога не съм предполагала, че и аз ще мога да правя такива неща с някой мъж… докато не срещнах теб.
Тя потърка бузата си в твърдата му мъжественост. След това обърна глава и го целуна с най-интимна целувка.
Керн се почувства, сякаш щеше да експлодира.
Той заби пръсти във възглавниците на седалката и се опита да се овладее. Сърцето му биеше толкова силно, че сякаш щеше да изскочи от гърдите му. Огън кипеше във вените му, докато Изабел го галеше с ръце и устни. Когато това възбуждащо мъчение стана непоносимо, графът я взе в скута си и трескаво вдигна мантията и нощната й до кръста. Ръцете му се плъзнаха по гладкия й задник. Задъхана, Изабел го възседна и се вкопчи в раменете му.
Той я докосна между краката и усети, че тя беше влажна и готова за него. Изабел се спусна надолу, докато топлината на тялото й не го обгърна изцяло. Той пъхна ръка между телата им, за да я гали, и тя изстена от удоволствие, докато движеше бедрата си. Само след няколко минути извика името му и вътрешните й мускули се стегнаха конвулсивно около него. Керн сподели удоволствието с нея и изля семето си в тялото й.
Двамата се отпуснаха доволни. След известно време графът долови лекото поклащане на каретата и уханието от косата на Изабел. С пресипнал глас той каза:
— Обичам те, Венера Изабел Дарлинг.
— И аз те обичам. — Тя се сгуши до него. — Мм. Струва ми се, че никога не бих могла да бъда по- щастлива.
— Когато разбереш къде отиваме, може би ще промениш мнението си.
Пръстите й се плъзнаха по лицето му, сякаш тя все още не можеше да повярва, че не сънува.
— В имението ти в Дербишър, разбира се. Ще живея в дома на вдовицата.
Той поклати глава.
— Опитай отново.
Изабел се изправи бавно. Тя надникна през прозореца в тъмнината на нощта.
— Не мога да си представя. Къде отиваме?
— В едно малко градче на границата с Шотландия.
— Шотландия! — възкликна тя. — Но защо? — Гласът й заглъхна и Керн долови внезапна тревога у нея.
Вече не можеше да не й каже.
— Отиваме в Гретна Грийн, любов моя. Това е най-близкото място, където можем да се оженим, без да чакаме разрешително. — Когато тя остана да седи неподвижна и безмълвна, Керн продължи: — Не съм поискал ръката ти официално. Ще се омъжиш ли за мен?
Отначало Изабел не каза нищо. След това се хвърли в обятията му с радостен вик.
— О, Джъстин! Не съм предполагала, че… Разбира се, че ще се омъжа за теб.
Той прокара доволно пръсти през разрошената й коса.
— Аз също имам няколко правила, които искам да спазваш. Първото и най-важното е да ми обещаеш, че винаги ще стоиш близо до мен и няма да се забъркваш в неприятности.
— Съгласна. Та аз не искам да се отделям от теб. — Тя се усмихна нежно. — Невероятно е, че се чувствам толкова щастлива. Невероятно и прекрасно.
— Няма да ти бъде за последно. — Той придърпа лицето й и я целуна страстно. — Аз възнамерявам да прекарам остатъка от живота си, като те правя щастлива.
Изабел положи глава върху рамото му и въздъхна доволно. Чувстваше се толкова добре, освободена от тайните на миналото си. Керн й беше дал толкова много — тя се гордееше от себе си и се чувстваше силна от вечната си любов. И я беше накарал да повярва, че мечтите се сбъдват.
Информация за текста
© 1988 Барбара Смит
© 1998 Николай Долчинков, превод от английски
Barbara Dawson Smith
Her Secret Affair, 1988
