обичаше да се месим в живота й… Не, сигурно грешиш. Майка ти умря от треска.
— Не греша и онова, което си видяла, го доказва — бе заявила уверено Изабел. — Онзи мъж сигурно й е дал отровата. А аз възнамерявам да го открия.
Очите на Мини се бяха разширили от удивление и тя бе стиснала ръцете на Изабел.
— Не прави нищо прибързано, дете. Не можеш да се бориш с такива влиятелни мъже. Остави всичко така, както си е.
— Не мога. Все някак ще успея да го открия и ще го накарам да си плати за престъплението.
От този момент Изабел отказваше да се вслушва в съветите на леля си да се откаже от намерението си. Нищо не можеше да й попречи да потърси възмездие за смъртта на майка си. Нито огромното предизвикателство да стане част от висшето общество, нито това, че щеше да й се наложи да минава за дама, нито дори заплахата от това, че трябваше да се среща с арогантни аристократи като лорд Керн.
— Скъпа братовчедке, изглеждаш ми замислена — каза през смях лейди Хелън. — Престани да витаеш из облаците и ми кажи какво мислиш за тези.
Изабел премигна към момичето, което беше застанало пред нея. Хелън беше протегнала ръце напред, за да й покаже две рокли. И двете бяха последна дума на модата и подхождаха на момиче с бялата кожа и стройното тяло на Хелън. По погледа й Изабел осъзна, че тя очакваше някакъв коментар.
— Много са красиви — каза Изабел.
— Шивачката ми ги изпрати тази сутрин. Е, коя да бъде?
— Коя какво?
Хелън се изкиска.
— Коя от двете искаш да облечеш за вечеря, разбира се?
— О! — Нещо стегна гърлото на Изабел.
Тя протегна ръка и погали меката коприна. Колко щедро от страна на Хелън да дели гардероба си с нея. Изабел се беше подготвила за среща с някаква разглезена млада дама, но Хелън я беше посрещнала с отворени обятия. Някак си това правеше цялата измама малко по-трудна.
— Не мога ли да нося онова, с което съм облечена сега?
— Не, за бога. Татко държи на официалното облекло по време на вечеря. — Хелън се обърна и започна да тършува из огромния гардероб — Джъстин е същият като него в това отношение. Не можем да ги разочароваме.
Изабел се вбеси.
— Лорд Керн не може да ти казва какво да обличаш. Той все още не е твой съпруг.
— Но скоро ще бъде — Хелън се обърна, като притискате към гърдите си една светлосиня рокля. — Не изпитваш ли най-голямо страхопочитание, когато го гледаш? Той е толкова хубав, толкова умен, толкова идеален, че никога не знам какво точно трябва да кажа пред него.
— Казвай му онова, което мислиш, и толкова. Карай го да се вслушва в мнението ти.
— Като го казваш така, изглежда много лесно. Но аз признавам, че се страхувам да не го отегча с празни приказки за балове, клюки и незначителни неща. Той прекарва голяма част от времето си в парламента.
— Но той няма работа там — не можа да прикрие изненадата си Изабел. — Баща му е все още жив.
— Джъстин казва, че се подготвя за времето, когато ще стане член на Камарата на лордовете. А по отношение на политиката аз съм напълно невежа. — Хелън въздъхна. — Ти как успяваш да говориш с него с такава лекота?
Хелън изглеждаше непресторено разтревожена и Изабел прехапа устни, за да не каже на момичето, че лорд Керн е един надут досадник.
— Аз не съм сгодена за него — каза тя. — Може би затова не се притеснявам от величието му.
— А и сигурно си с няколко години по-възрастна от мен. — Хелън побърза да добави: — О, глупости, не исках да кажа, че няма да можеш да си намериш съпруг, а само, че вероятно имаш по-голям опит от мен в светските дела. През последните години не съм излизала от класната стая, където ме учиха на всичко, което трябва да знае и може една дама. — Лицето й засия и тя се усмихна лъчезарно. — Трябва да се омъжа на деветнайсетия си рожден ден, на десети юни. Знаеше ли това?
— Не — отвърна тихо тя, — не знаех.
— Сватбата ми ще е прекрасна. Ще бъде най-интересното събитие на сезона — Хелън се завъртя из стаята, като не пускаше синята рокля. — Само си представи как вървя между пейките в църквата „Сейнт Джордж“, хорът пее, розите цъфтят и всички се усмихват. Ще бъде прекрасно като в приказка.
Докато я гледаше, Изабел изпита силен копнеж. На петгодишна възраст тя си бе мечтала да бъде принцеса. Тази мечта я беше привличала и обгръщала като топла вълна. Беше си представяла как ще живее в дворец и никога вече няма да яде пюре от ряпа. През деня щеше да се разхожда с кучето си, което щеше да се сгушва до нея вечер. В крайна сметка, нали баща й щеше да бъде кралят.
Когато навърши осем, Изабел вече бе разбрала, че приказките са лъжи. Тя живееше в бедна селска къща и редовно ядеше пюре от ряпа. Кучетата бяха мръсни същества и не трябваше да иска да има куче. Нямаше баща, а само майка, която живееше далеч и която не можеше да бъде притеснявана с детински молби. Така й казваше намусената госпожица Дод, която я учеше на задължителните за младите дами знания и умения.
На дванайсетгодишна възраст Изабел вече знаеше, че не е и дама. Беше се родила не в красиво имение, а на някакво износено одеяло. Беше предмет на селските клюки, защото я бяха изгонили от града. Майка й беше заета да върши непристойни неща с богати господа.
Но от време на време Аврора вземаше дъщеря си при себе си и тогава Изабел се чувстваше толкова щастлива! Мама я обсипваше с целувки и я обличаше в коприна и дантели, сякаш Изабел беше някаква кукла. През следобедите те наблюдаваха господата и дамите, които се разхождаха в Хайд парк, а вечер обикаляха покрай красивите домове на благородниците, чиито обитатели се бяха събрали около масата и не се хранеха с пюре от ряпа.
Тогава Изабел отново започваше да си фантазира, че е принцеса. С годините разшири фантазиите си с надеждата да срещне някой принц. Той щеше да се влюби в нея от пръв поглед и да я отнесе на коня си в замъка, където двамата щяха да живеят щастливо до края на живота си. Тя щеше да доведе там и мама и двете щяха да бъдат известни дами, на които всички щяха да се възхищават.
Разбира се, смъртта на майка й я беше върнала към горчивата действителност. Както винаги. И ето, че сега Изабел най-после живееше в дворец. С тази разлика, че не тя беше принцесата. Тази роля се падаше на лейди Хелън.
Красивата, сладка, наивна лейди Хелън, която се движеше из стаята, сякаш танцуваше със своя невидим принц.
— Опасно е човек да вярва в приказки — почувства се задължена да каже Изабел. — Някой ден може да го събудят доста грубо.
— О, боже! — Хелън спря пред Изабел и се загледа в нея със съчувствие. — Ти си преживяла толкова много ужасни неща, но аз възнамерявам да ти покажа колко прекрасен може да бъде животът. И за да те уверя, ти ще бъдеш една от придружителките ми на сватбата ми.
— Струва ми се, че това не е много мъдро…
— Моля те, Изабел, трябва да се съгласиш. Ще започнем да пазаруваме още в понеделник. И докато избираме булчинската ми рокля, ще накупим дрехи и за теб. Моите дрехи не подхождат на цвета на кожата ти. Ако искаш да впечатлиш обществото, ще ти трябват бални рокли, обувки, ветрила и хубави бонета.
Това беше точно предложението, което Изабел се беше надявала да чуе, тъй като не разполагаше с много пари. Старата й сива рокля й беше останала от дните, когато бе учила в провинцията, а роклите, които бе наследила от майка си, бяха твърде неприлични за една млада дама, която твърдеше, че е
