— Джон де Салдо, почакай!
— Чакам те в гората. Само десет минути! — отговори де Салдо, без да се обърне.
Ласитър препусна в галоп и го настигна. Мъжът дръпна юздите и спря коня си.
— Не искам жени наблизо, Ласитър! На всичкото отгоре негърка. Ако идем в Шедрън, ще хвърлят камъни подире ни! Без мен! Предложението ми не важи.
Той отново пришпори коня си и изчезна в гората.
Какъв фанатик! На юг ги имаше много такива. Сигурно и той беше южняк. Ласитър реши да тръгне наляво и да следва дирята на бандитите.
Медисънови се бяха опитали да заличат следите си, но това не беше достатъчно, за да създаде проблеми на човек като Ласитър. Обаче трябваше да има предвид, че червените съгледвачи са някъде наблизо. Затова той непрекъснато беше нащрек. Очите му шареха във всички посоки. Въпреки това го изненадаха.
По едно време насреща му се изправиха четирима индиански воини от племето сиукси — оглала с копия и томахавки в ръце, неподвижно изправени върху гривестите си мустанги. Разстоянието до тях беше не повече от 400 ярда.
Ласитър спря коня си и внимателно посегна към своя „Паркър-Гън“, който висеше на кожен ремък на колана му. Това беше едрокалибрена двуцевка, дулата на която бяха скъсени до една педя, за да се увеличи силата на разпръскване на сачмите. При добре премерено разстояние с тази пушка Ласитър беше свалял наведнъж четирима мъже от седлата им. Трябваше само да се натиснат двата спусъка. Най-доброто разстояние за стрелба беше около 30 стъпки или десет големи крачки.
— Нищо не искам от вас! — извика високо и ясно Ласитър, за да го разберат индианците. — Не ми пречете да си вървя по пътя, мучачос! Аз ще завия вляво, а вие стойте по местата си!
Но думите му не помогнаха. Преди да успее да обърне коня си, индианците нададоха дивия си боен вик, пришпориха мустангите си насреща му и размахаха томахавките и копията си, заплашвайки да разцепят черепа му и да прободат гърдите му. Ласитър размаха двуцевката. Той не успя да се придвижи нито крачка напред. Мустангите се носеха насреща му в луд галоп. При буйния тропот на неподкованите им копита спящата Синтия се стресна и уплашено изпищя. Понечи да скочи от коня и да хукне нанякъде, но беше вързана с ласото. Затова се замята в примката като луда, мъчейки се да се освободи.
Индианските воини бързо се приближаваха. Когато разстоянието стана десет крачки, Ласитър натисна двата спусъка. В същия миг червенокожите вдигнаха ръце, за да хвърлят копията и томахавките си. От двете дула на двуцевката избухна пламък. Оловните сачми излетяха със свистене и разкъсаха примитивните седла на мустангите.
Дивите коне се разделиха. Двата профучаха отляво, а другите два отдясно на коня на Ласитър. Изглежда бяха обхванати от паника.
Ездачите им обаче се търкаляха в тревата.
Вече нямаше как да им се помогне. Само единият показваше признаци на живот. Ласитър отвърза ласото и бързо скочи от коня си, но когато се отпусна на колене до индианеца, видя, че и той е предал богу дух.
Ласитър тихо изруга. Не искаше да убива когото и да било, но пък не можеше да се остави да го насекат на парчета.
Синтия се свиваше уплашено на седлото и гледаше ужасено четиримата мъртви воини. Памучната й блузка беше мокра от пот и острите връхчета на гърдите й ясно се очертаваха под тънкия плат. Имаше голям бюст, но иначе нямаше и грам тлъстина по тялото си. Беше гъвкава като котка и в леглото проявяваше такава артистичност, че на Ласитър просто му се завиваше свят. Как да остави тази жена сама в гората! Джон де Салдо явно не беше съвсем в ред…
Тя скочи от коня и се впусна право в обятията му. Беше се уплашила до смърт и цялата трепереше. Ласитър я притисна силно до себе си и зарови лице в косата й. Как ухаеше само! Той погали полекичка къдриците й и впи ръце в стегнатия й задник. Тя веднага се притисна до него и понечи да откопчее колана му.
— Достатъчно е широк! — произнесе подигравателно някой зад Ласитър. Двамата застинаха на място.
Медисънови! Ласитър ги позна веднага, макар че досега не знаеше името им, което узна едва от Джон де Салдо.
Всичко беше ясно. Със Синтия бяха попаднали между два фронта.
Той предпазливо обърна глава. Зад тях не беше цялата банда, а само двама мъже. Затова червенокожите се бяха осмелили да приближат. Бандитите бяха Червенокосия и Дебелака. Ласитър дълго беше наблюдавал шайката и добре познаваше членовете й. Дебелият наистина постоянно се тъпчеше като прасе!
Двамата стояха един до друг пред храсталака, в който се бяха крили досега. Уинчестърите им бяха насочени срещу Ласитър и неговата чернокожа спътница.
— Хелоу! — усмихна се широко той и окачи двуцевката на колана си. — Червенокожите май търсеха вас, а не мене.
— Нищо нямаше да ти се случи — отговори Червенокосия. — Нали бяхме наблизо! Ти обаче беше по- бърз и реагира мълниеносно. Откъде идваш и къде отиваш с тая чернилка?
Ласитър сложи ръка на рамото на Синтия.
— Тръгнали сме към форт Крауфорд.
— Много добре — отговори червенокосият бандит. — Ти можеш да си вървиш, но тя ще остане тук!
— Тук ли? — изненада се Ласитър.
— Да, тук. Ще я вземем с нас. Ще попадне в добро общество.
Синтия ужасено се притисна до Ласитър. Той окуражително я погали по гърба. С незабележимо движение беше успял отново да зареди паркъра. Нямаше нужда дори да го изважда от колана си. Достатъчно беше да натисне надолу приклада от обковано с желязо дърво. Така двойната цев се вдигаше нагоре и на него оставаше само да натисне спусъка.
— Няма защо да се плаши от нас! — ухили се дебелият. — Не искаме да й отнемем живота. По-скоро ще й направим още един — и той грозно се изсмя.
В този миг изгърмяха два изстрела. Дебелият и приятелят му паднаха подкосени на земята.
Ласитър светкавично посегна към двуцевката си.
От храстите излезе Джон де Салдо с револвери в двете си ръце.
— Здрасти, Ласитър! — ухили се той, но отново не стана ясно дали е приятел или враг. — Хайде, остави най-после черното маце! Тръгвай с мен!
— Джон де Салдо, върви по дяволите!
— Значи не искаш да се откажеш от тази чернилка?
— Не веднага — отговори спокойно Ласитър. Той пристъпи към двамата мъртъвци. Те бяха търсени от закона престъпници, за чиито глави имаше обявени награди. Това беше всичко, което Ласитър знаеше за тях. Въпреки това обаче не одобряваше постъпката на де Салдо, който направо ги беше застрелял в гръб.
Джон де Салдо също се приближи, като продължаваше да стиска револверите в двете си ръце.
— Двама бандити по-малко — отбеляза невъзмутимо той. — Този, червенокосият, е Лари Медисън. Голям глупак беше! Виж, дебелият беше друго нещо. Слава богу, че вече няма да ни се пречка.
— И той ли е Медисън?
— Девети братовчед! Всички го наричаха Дебелака. Най-после се наплюска веднъж завинаги.
Ласитър се метна на седлото, подаде ръка на Синтия и й помогна да се качи. Тя се настани зад него и го обгърна с ръце.
— Понеже пръв премахнах двама от тях, останалите също са мои — каза студено Джон де Салдо. Коварна усмивка играеше по тънките му устни. — Но ти не си ми никакъв конкурент. Забавлявай се на воля!
Той вдигна ръка за поздрав, обърна се рязко и потъна в гъстия храсталак. Ласитър подкара жребеца си.
— Този мъж не ми харесва — пошушна зад гърба му Синтия. — Кой е той?
