Джек Слейд
Княгинята на племето Арикара
1.
Беше една от онези приятни топли нощи в планината, които правят индианското лято толкова прекрасно. Зад огромните била на изток се показа острият сърп на луната.
Старецът, който седеше на дъбовата пейка в гъсто обраслата с лескови храсти беседка, близо до фермерската къща, кимна доволно с глава и отпи голяма глътка от бутилката с уиски. Тя беше полупразна и старият Алекс Мосли загрижено си помисли, че непременно трябва да попълни тайните си запаси, преди да дойдат безкрайно дългите зимни нощи…
Мъжът беше доволен и щастлив, защото, макар и на стари години, беше намерил нещо като роден дом, където да се приюти. Подобен късмет имаха твърде малко хора от неговата черга. За това закъсняло щастие той трябваше да благодари на семейство Дръри, които сега спяха дълбоко оттатък в къщата. За тях това беше заслужена почивка след изнурителния ден.
Само старият Алекс не можа да заспи. Затова взе лулата си и едно шише уиски и се оттегли в старата беседка, където му беше най-удобно.
Лещакът беше толкова гъст, че човек се чувствуваше откъснат от останалия свят и можеше да размишлява несмущаван от никого, особено в спокойната топла нощ на късното лято. А най-вече в приятната компания на натъпканата с тютюн лула и бутилката уиски — неотменните атрибути за убиване на времето при безсъние.
Старецът се облегна удобно на пейката и се зае с лулата си. Скоро първите облачета дим забулиха сбръчканото му лице, обрасло с гъста бяла брада. Малките деца на семейство Дръри много обичаха да го подръпват за брадата, когато измисляше за тях какви ли не забавления и игри. Те го обичаха, а той и душата си даваше за тях. Всички го наричаха деденце. Какво щастие, че тия добри хора го бяха приютили в своя дом.
А беше в такова тежко състояние, когато го намери Едуард Дръри! Фермерът беше отишъл на лов в огромните северни гори и по една случайност беше забелязал ранения старец — по-скоро мъртъв, отколкото жив, — който сам беше успял да измъкне куршума от бедрото си с помощта на собствения си нагорещен нож, но парчето олово в дясното му рамо все още стоеше и раната беше гноясала.
Олд Алекс беше скалъпил някаква история за бандити, които го подгонили, и Едуард Дръри се беше направил, че му вярва. А може би наистина му беше повярвал…
Олд Алекс нито тогава, нито по-късно не се осмели да признае, че е избягал от най-строго охранявания затвор в Канада. Оттогава беше минала почти година. Старецът всекидневно благодареше на съдбата, че тези добри хора го бяха приютили в дома си и се отнасяха с него като със свой.
„Деденце!“ — викаха го час по час малките, които подскачаха из двора. Във фермата растяха шест деца. Най-голямото момче беше 14-годишно, казваше се Макс и беше силен и як момък, който вече помагаше на баща си в тежкия фермерски труд.
Децата на Дръриеви бяха толкова мили, също като родителите си Едуард и Хана… Старият Алекс доволно се усмихна и посегна към бутилката с уиски. После отново засмука тръстиковата си лула. Въобще не забелязваше, че нещо става наоколо. Беше потънал в мислите си за миналото. Размишленията му бяха дълбоки и сериозни, макар много добре да знаеше, че не може да върне времето назад.
Песента на хиляди щурци го приспиваше. Пивкото уиски също. Щастливият старец се наслаждаваше на живота. Може би за последен път.
Възнамеряваше да го завърши с едно добро дело. Но не биваше да прибързва. Трябваше да бъде много предпазлив.
Едуард Дръри ще има да се чуди! Със сигурност не е виждал такъв куп пари. Даже насън…
Старият Алекс Мосли отново се усмихна на себе си. Гъстият тютюнев дим замъгли разсъдъка му, а и цял ден беше събирал сено без почивка. Нищо чудно, дето не забеляза, че някой се промъква зад гърба му.
Когато отново посегна към бутилката с уиски, зад пейката изникна огромна човешка фигура. Дълъг нож проблесна за миг на оскъдната лунна светлина, която се процеждаше през гъстите лескови храсти.
В първия момент Алекс Мосли дори не почувства болка. Беше много странно. Усети само, че сетивата му са съвсем притъпени. Стори му се, че се носи върху облак и дори не забеляза, че бавно клюмна напред. Не чу как някой зад гърба му изсъска:
— Утрепах дядката! Готово! Почвайте вече!
— Окей, Дарк…
Само след секунди страшна стрелба събуди спящото фермерско семейство. Диви, нечовешки крясъци прорязаха нощната тишина.
Индианци!
Някои от тях ясно се различаваха на лунната светлина. Бяха затъкнали пъстри пера в дългите си черни коси и дивашки размахваха тежките си бойни копия.
Скоро откъм къщата прозвучаха първите ответни изстрели, фермерът Едуард Дръри изкрещя силно на децата си да се скрият на сигурно място. Само Макс и Доналд, двете по-големи момчета, знаеха как да си служат с пушките.
Куршумите на индианците се сипеха като градушка по стените на къщата. Тия червенокожи дяволи бяха обкръжили фермата от всички страни. Затворените в обръч хора нямаше как да се измъкнат.
Но семейството се съпротивляваше отчаяно. Ед и Хана Дръри стреляха, без да спират.
Внезапно обаче нападателите се скриха. Единствено дивите им крясъци звучаха в нощта.
— О, божичко! — простена фермерът и посочи към навеса, който тъкмо днес бяха напълнили със сено за дългата зима.
При тази гледка болка прониза сърцето му.
Ярки пламъци лижеха стените на плевнята. Миришеше на петрол. Червенокожите отлично знаеха как за минути да превърнат сеното в огромна горяща купчина.
Родителите и децата застинаха по местата си. Знаеха, че нищо не могат да сторят. Ако някой се втурнеше навън в този миг, той със сигурност щеше да се изложи на куршумите на тези проклети бандити.
Пожарът все повече се разпространяваше. Вдясно от плевнята се намираше оборът за конете. Украсените с пера ездачи се втурнаха натам и с два удара избиха напречните греди на входа. Животните отдавна бяха изпаднали в паника и препускаха безредно из ограденото място. Изстрелите и пронизителните крясъци на нападателите съвсем ги подплашиха. Тридесетте коня панически се втурнаха навън и за секунди се скриха в мрака.
— Не, не! — изкрещя Макс, големият син на Едуард и Хана. Той се втурна към обора, обезумял от ярост, и опря уинчестъра си на рамото, за да се прицели по-добре в злобно хилещите се индианци. После като бесен започна да стреля куршум след куршум.
— Макс! — изкрещя баща му и изтича навън, за да го върне зад стените на къщата.
Целият навес бушуваше в пламъци. Вече нищо не можеше да се спаси. Ревът на индианците заглушаваше дори пращенето на огъня.
Изстрелите плющяха безмилостно.
Макс Дръри се олюля, разпери ръце и падна по лице на земята. Баща му отчаяно извика. Наведе се, сграбчи с две ръце безжизненото тяло на сина си и поиска да го отнесе обратно в къщата. Беше страшно за гледане, когато, пронизан от множество куршуми, той целият се разтресе и се стовари върху мъртвото си момче.
Още по-страшен беше писъкът на Хана Дръри.
Конският тропот бавно заглъхваше в нощта. Прозвуча тържествен гърлен глас: — Това е отмъщението на арикара! Кажете го на всички наоколо. Това беше само началото! Ние арикара вече няма да се церемоним с белите крадци на земята ни. Ще ги унищожаваме безмилостно…
Изтрещяха още няколко изстрела.
Отдалеч цялата ферма изглеждаше обхваната в пламъци. Сякаш всякакъв живот беше изчезнал в доскоро мирната долина.
Хана Дръри излезе навън и безмълвно коленичи пред телата на съпруга и на големия си син. Лицето й приличаше на каменна маска. Беше останала сама на света, без опора, без бъдеще. Децата уплашено се
