— Тогава да се разпръснем! — заповяда полугласно вторият.
Дуна беше обхваната от паника. Огледа се безпомощно и хукна като подплашена сърна. Чуваше зад себе си пращене на чупещи се клони и шум от тежко стъпващи ботуши по меката горска трева.
Скоро видя някакъв гъст храсталак. Без да се замисля, тя навлезе в него. Само след секунда обаче установи, че е сбъркала. Огромни тръни и шипове протягаха костеливите си ръце към нежното й тяло и сякаш се готвеха да издерат очите й.
Но връщане назад нямаше. Тя трябваше да продължи пътя си, дори ако той е пълен с опасности. Защото тези мъже не преследваха арикара, а нея, именно нея! Тя беше разбрала това още в първия момент.
Беше познала един от нападателите, макар и отдалечен на 500 ярда от нея. Мъжът се казваше Фред Никълс. Нямаше друг с подобна блестящоруса коса и изцяло облечен в черни дрехи. Много привлекателен момък наистина. Имаше добри маниери, но когато го нападаха, се превръщаше в чудовище.
Господи, как ли толкова бързо бяха узнали скривалището й! Дуна беше повярвала, че е успяла да се спаси от неприятелите си. Смяташе, че кланът Мотола най-после е спрял да я преследва. Затова толкова по-голям беше ужасът й, когато установи, че се е заблуждавала.
Дуна продължи да се бори с трънливия храсталак. Простата й ленена рокля беше разкъсана на много места, кожата й се покри с кървави ивици. Но тя не им обръщаше внимание. Вървеше все напред и напред.
По едно време спря и се ослуша. Преследвачите вече не се чуваха. Дали пък не бяха се отказали?
Дуна тръгна отново напред. Постепенно се поуспокои, а съзнанието й се проясни. Сега трябваше да бъде внимателна. Знаеше към кого да се обърне за помощ. Олд Биър Мен й беше описал мястото. Той говореше като в транс, но Дуна вярваше на всяка негова дума. Индианците арикара бяха убедени в пророческата дарба на стария шаман и безпрекословно се подчиняваха на волята му. Никой не се възпротиви, когато той нарече Дуна Княгинята на арикара.
В каква странна игра се беше забъркала! Но вече и тя самата вярваше, че такава е била волята на небето. Убеждаваше себе си, че никой няма да я потърси в тези пустинни места…
Дуна разтвори клоните пред себе си и пропълзя напред. В гъстия храсталак цареше пълна тъмнина. Младата жена не различаваше нищо пред себе си и се промъкваше опипом. Крепеше я надеждата, че мъжете са се отказали от преследването. Скоро щеше да се озове на сигурно място.
По някое време през клоните проблесна лунна светлина. Дуна забеляза пред себе си просека, обградена от високи ели.
Тя предпазливо се огледа. Изчака малко, търсейки да улови нечие непредпазливо движение в мрака. Всичките й сетива бяха напрегнати.
Наоколо беше тихо. Нищо не помръдваше. Затова Дуна разтвори последните клони и с въздишка на облекчение излезе на просеката. Застана насред пътеката, огряна от лунната светлина, и разгледа дрехата си. О, Господи, роклята й висеше на парцали! От дясната страна беше раздрана чак до бедрото и отдолу се белееше голото й тяло.
Дуна не носеше нищо под роклята. Беше свикнала с този обичай на жените арикара, с които се разбираше отлично.
Нямаше нужда да се отказва от мъжете, докато живееше сред индианците. Младите арикара бяха симпатични на вид, здрави и мускулести. Сред индианците нямаше фалшиво чувство за срам, нито множество забрани. В това отношение те също се придържаха към нравите и обичаите на предците си.
Мъжете и жените се къпеха заедно в реката или в някое от малките езера, каквито тук имаше много. Никой не се срамуваше от голотата си. Влюбените двойки не се криеха, когато спяха заедно, макар че не бяха женени. Все пак това не се случваше твърде често. Индианците също имаха известни граници на поведението си.
Дуна и преди не се отличаваше с особено целомъдрие, затова с удоволствие се нагоди към тези нрави на арикара.
В този миг обаче тя съвсем не мислеше за това. Огледа със съжаление издраното си от тръните тяло, поклати глава и понечи да продължи пътя си.
Но когато вдигна очи, видя на няколко крачки от себе си три човешки фигури, приведени напред като готови за скок тигри. Мъжете дебнешком пристъпваха срещу нея.
Тя безпомощно се огледа. Зад нея беше непроходимият трънак, който й причини толкова болка. Но нямаше как — щеше да рискува още веднъж.
Младата жена изпищя, скочи като сърна и се втурна към храсталака. Ласо разсече въздуха над нея и Дуна мярна тясната му сянка на земята. После примката профуча покрай ушите й и стегна ръцете и горната част на тялото й. После някой я дръпна, тя не можа да се противопостави на силния тласък, загуби равновесие и падна по гръб на тревата. Остана да лежи като замаяна.
Някъде над главата й прозвуча жестокият смях на тримата бандити. Те я заобиколиха и я загледаха с неприкрито любопитство.
— Но какво си въобразяваше ти, бейби? — произнесе подигравателно Фред Никълс, един от многобройните телохранители на могъщия клан Мотола. — Нима наистина си мислеше, че ще се изплъзнеш от лапите ни? Вярно е, че загубихме много време, докато те открием при тия проклети червенокож и… Убеди ли се най-сетне, че за клана няма нищо невъзможно, момиченце! Доста парички потрошиха по теб. Сега ще трябва да си платиш!
Никълс даде знак на мъжа до себе си, който се наведе и освободи Дуна от примката на ласото.
— Какво направихте с племето? — изсъска Дуна.
— Изпратихме част от тях във вечните ловни полета — ухили се Фред. — Тия глупаци решиха да ни се съпротивляват. Защо веднага не проумяха, че нямат шанс срещу нас?
— Тежко ви! — отговори гневно жената. — Никой няма право да избива индианците като животни.
— Ти се заблуждаваш, миличка — каза развеселено Никълс. — Законът е на наша страна, така да знаеш. Подгонихме няколко червенокожи копелета, които преди това бяха нападнали и опожарили три ферми на бели хора. При това са убили мъже и деца! Фермерите се събраха и създадоха нещо като гражданска защита. Ние случайно бяхме наблизо и им предложихме помощта си.
Дуна веднага разбра коварния им план.
— Свине такива! — извика ожесточено тя. — Проклети гадини!
Тя скочи като котка, която се готви да забие ноктите си в лицето на мъжа пред себе си. Как само го мразеше! Беше извън себе си от мъка и гняв.
Никълс обаче жестоко се изсмя и обгърна с две ръце стройното й тяло така, че тя не можеше да помръдне ръцете си.
— Веднага ме пусни, Никълс! — заповяда Дуна. — Мъжът ми ще ти поиска сметка за държанието ти.
— Твоят уважаем съпруг ни даде пълна свобода на действие — произнесе подигравателно Фред. — Можем да правим с теб каквото си искаме. Той лично ни увери в това. И без това отдавна не се интересува от женските ти прелести. Иска да те върнем при него по съвсем друга причина…
— Знам. Иска само парите ми.
— Те са негови. Така пише в брачния ви договор. Вито сам ми разказа всичко. Твоето наследство е включено в общото семейно имущество.
— Той ме измами! — простена жената и отчаяно се опита да се освободи от грубата му прегръдка.
— Разбира се, че те измами — отвърна той. — Отдавна знаех, че се ожени за теб само заради парите, фирмата му едва се крепеше. Но глупавите женички никога нищо не забелязват. А сега, бейби…
Той се обърна бързо, хвана ръцете й изотзад и ги изви така, че тя простена от болка. За съжаление беше безпомощна.
Двамата съучастници на русия негодник бавно се приближиха към беззащитната жена.
— Хайде, какво се мотаете! — изръмжа нетърпеливо Фред. — Да не мислите, че ще ви чакам!
Двамата извадиха ножовете си.
Когато остриетата им разкъсаха тънката й ленена рокля, Дуна дори не трепна. Нямаше смисъл да се съпротивлява. Това само още повече щеше да ги ожесточи.
След секунди Дуна беше гола. Оставиха й единствено плетените индиански мокасини. Тънките кожени
