— Убиецът е минал оттук! — обявява Жан Сервиер.
Едва на следния ден Мегре установи горе-долу горното кратко изложение на събитията. От един месец той бе изпратен към криминалната полиция в Рен, дето някои служби трябваше да се реорганизират. Кметът на Конкарно му бе телефонирал тревожно.
И той пристигна в града, придружен от Льороа, един инспектор, е когото още не бе работил.
Бурята не бе престанала. Вятърът гонеше тежките облаци и изливаше над града леден дъжд. Нито един кораб не излизаше от пристанището; разправяше се, че далеч в морето, срещу Гленанските острови, някакъв параход бил в опасност.
Мегре естествено отседна в „Адмиралски хотел“, най-добрия в града. Беше пет часът следобед и вече се бе стъмнило, когато той влезе в кафенето, едно дълго, доста зловещо помещение със сив под, застлан с дървени стърготини, и с мраморни маси, които ставаха още по-тъжни от зелените стъкла на прозорците.
Много маси бяха заети. Но още от пръв поглед личеше масата на постоянните посетители, солидните клиенти, чийто разговор другите се мъчеха да чуят.
От тая маса стана един човек със свежо лице, кръгли очи, усмихнат.
— Комисарят Мегре?… Моят добър приятел кметът ми съобщи за вашето пристигане… Чувал съм често да се говори за вас… Позволете ми да се представя… Жан Сервиер… Хм! Вие сте от Париж, нали?… И аз също!… Бях дълго време директор на „Червената крава“ в Монмартр… Сътрудничех на „Пти Паризиен“, на „Екселсиор“, на „Депеш“… Познавах отблизо един от вашите началници, смелия Бертран, който се пенсионира миналата година и отиде да отглежда зелки в имението си в окръга Ниевр… И аз направих като него!… Аз, тъй да се каже, съм се оттеглил от обществения живот… За да се забавлявам, сътруднича в „Брестки фар“…
Той подскачаше, размахваше ръце.
— Елате да ви представя компанията от нашата маса… Последната четворка на веселяците в Конкарно. Ето Льо Помре, непоправим женкар, по обществено положение рентиер и датски вицеконсул…
Човекът, който стана и подаде ръка, беше облечен като селски благородник: карирани панталони за езда, гетри, като излети, без капчица кал по тях, нагръдник от бяло пике. Имаше хубави посребрени мустаци, добре пригладена и лъсната коса, светъл цвят на лицето и бузи, нашарени с розови пъпки.
— Драго ми е, господин комисар…
А Жан Сервиер продължаваше:
— Доктор Мишу… Син на бившия депутат… В същност той е лекар само на книга, защото никога не е практикувал медицина… Ще видите, че в края на краищата ще ви продаде някое място. Той е собственик на най-хубавите парцели земя в Конкарно, а може би и в Бретан…
Студена ръка. Лице като острие на нож, носът — напряко, червеникави, вече оредели коси, макар че Доктора нямаше още трийсет и пет години.
— Какво ще пиете?…
През това време инспекторът Льороа бе отишъл да се осведоми в кметството и в жандармерията.
В атмосферата на кафенето имаше нещо сиво, смътно, без да може да се определи точно какво. През една отворена врата се виждаше трапезарията, дето сервитьорките, в бретонски носии, нареждаха масите за вечеря.
Погледът на Мегре спря на едно жълто куче, легнало в подножието на касата. Той вдигна очи, видя черна пола, бяла престилка, едно лице, което, без да бъде красиво, беше тъй привлекателно, че през разговора, който продължи, той не престана да го наблюдава.
Но всеки път, когато извръщаше глава, келнерката впиваше в него своя неспокоен, трескав поглед.
— Ако горкият Мостаган, най-добрият човек на света, но с ужасен страх от жена си, без малко не беше хвърлил топа, бих се заклел, че това е лоша шега… Говореше Жан Сервиер. Льо Помре извика свойски:
— Ема!…
Келнерката се приближи.
— Моля?… Какво ще пиете?…
По масата имаше празни чаши.
— Тъкмо е време за аперитив! — рече журналистът. — Или казано иначе, часът за перно… Перно, Ема… Нали, господин комисар?…
Доктор Мишу гледаше копчето на маншета си и цял бе погълнат от това.
— Кой би могъл да предвиди, че Мостаган ще се спре на входа, за да запали пурата си? — продължаваше звънливият глас на Сервиер. — Никой, нали? Льо Помре и аз живеем в другия крак на града! Никога не минаваме покрай празната къща! В тоя час само ние тримата ходим из улиците… Мостаган не е човек, който може да има врагове… Както се казва, той е добряк… Момък, чиято единствена амбиция е да получи някой ден „Почетния легион“…
— Дали операцията е излязла сполучлива?
— Той ще прескочи трапа… Най-смешното е, че неговата жена му направила в болницата цял скандал, защото е убедена, че тук има някаква любовна история! Ха сега де!… Горкият, не смееше дори да погали машинописката си от страх да няма усложнения!
— Двойна!… — каза Льо Помре на сервитьорката, която наливаше имитацията на абсента. — Донеси лед, Ема…
Клиентите си тръгнаха, защото бе време за вечеря. Вятърът нахлу през отворената врата и раздвижи покривките в трапезарията.
— Вие ще прочетете бележката, която написах по този въпрос и в която смятам, че съм проучил всички хипотези. Само една може да се поддържа: че имаме работа с някой луд… А ние, които познаваме целия град, не виждаме кой може да си е загубил ума… Нали всяка вечер сме тук… Понякога кметът идва да изиграе една игра с нас… Или Мостаган… Или пък за бридж потърсваме часовникаря, който живее през няколко къщи оттук…
— Ами кучето?…
Журналистът направи жест да покаже, че не знае.
— Никой не знае отде иде то… За миг сметнахме, че принадлежи на пристигналия вчера крайбрежен кораб… „Света Мария“… Но изглежда, че не е… Те имат куче, но то е нюфаундлендска порода, а аз се обзалагам, ако някой може да каже от каква порода е това ужасно животно…
Говорейки, той взе шише вода и наля в чашата на Мегре.
— Келнерката отдавна ли работи тук? — попита полугласно комисарят.
— От много години…
— Не е ли излизала снощи?
— Не е мръднала оттук… Тя чакаше да си отидем, за да си легне… Льо Помре и аз се бяхме унесли в спомени, спомени от доброто старо време, когато бяхме достатъчно хубави, за да имаме жени, без да плащаме… Тъй ли е, Льо Помре?… Той не казва нищо!… Когато го опознаете по-добре, ще разберете, че щом се отнася за жени, той има сили да седи цяла нощ… Знаете ли как наричаме къщата, дето живее той — срещу рибния пазар?…
— За ваше здраве, господин комисар — рече е известно стеснение оня, за когото ставаше дума.
В същия миг Мегре забеляза, че доктор Мишу, който тъкмо бе отворил уста, се навеждаше, за да разгледа срещу светлината чашата си. Челото му бе сбърчено. Лицето му, обикновено безцветно, сега имаше поразителен израз на тревога.
— Един миг!… — изрече той внезапно, след като дълго се бе колебал.
Приближи чашата до ноздрите си, натопи в нея пръста си и едва-едва го близна. Сервиер избухна в гръмогласен смях.
— Ха!… Ето че се е подплашил от историята с Мостаган…
— Е? — попита Мегре.
— Мисля, че е по-добре да не пием… Ема!… Иди да извикаш бързо съседа-аптекар… Дори и да е седнал да вечеря…
Това бе като студен полъх. Помещението сякаш стана по-празно и по-зловещо. Льо Помре подръпна
