Шалчето му от кремава коприна беше измокрено от пот.
— Тук ли сте, господин комисар?…
Това като че го успокои.
— А вашият инспектор?…
— Изпратих го да се поразходи из града…
— Ами кучето?
— От тая сутрин не са го виждали…
Подът беше сив, мраморът на масите съвсем бял, със синкави жилки. През прозорците се виждаше в стария град светещият часовник, който показваше пет часа без десет.
— Все още ли не се знае кой е написал оная статия?…
Вестникът беше на масата. И в края на краищата хората виждаха само четирите думи:
Телефонът иззвъни, Ема отговори:
— Не… Нищо… Не зная нищо…
— Кой е? — запита Мегре.
— Друг парижки вестник… Изглежда, че редакторите пристигат с кола…
Тя още не бе довършила, когато телефонът отново иззвъни.
— За вас, господин комисар…
Цял побледнял, Доктора следеше с поглед Мегре.
— Ало!… Кой е на телефона?…
— Льороа… Аз съм в стария град, до канала… Чух изстрел… Един обущар, който видял от прозореца си жълтото куче…
— Умря ли?
— Ранено! Гръбнакът му е строшен… Животното едва се влачи… Хората не смеят да се приближат до него… Телефонирам ви от едно кафене… Животното е насред улицата… Виждам го през прозореца… То вие… Какво да сторя?
И гласът на инспектора, който се мъчеше да се покаже спокоен, бе тревожен, като че това жълто куче беше някакво свръхестествено същество.
— По всички прозорци има хора… Кажете, господин комисар, дали не трябва да го доубия?…
С оловен цвят на лицето, изправен зад Мегре, Доктора питаше боязливо:
— Какво има?… Какво казва той?…
А комисарят наблюдаваше Ема, облакътена на тезгяха и със зареян нанякъде поглед.
IV
КОМАНДЕН ПУНКТ НА ЧАСТТА
Мегре мина по подвижния мост, прекоси линията на укрепленията и навлезе в една крива и едва осветена улица. Онова, което жителите на Конкарно наричат затворения град, тоест стария квартал, още обграден със зидовете си, е една от най-населените части на града.
И въпреки това, колкото по-навътре крачеше комисарят, той навлизаше в зона на все по-двусмислено мълчание. Мълчанието на множество, хипнотизирано от някакво зрелище, множество, което потрепва, страхува се или е обзето от нетърпение.
Чуваха се само отделни гласове на юноши, решени да се перчат.
Още един завой — и сцената се разкри пред комисаря: тясна уличка с хора по всички прозорци; стаи, осветени с газени лампи, с легла; група, която препречваше пътя, и зад нея широко празно място, отдето се чуваше хъркане.
Мегре отстрани зрителите, повечето младежи, които се изненадаха, като го видяха. Двама от тях още хвърляха камъни към кучето. Другарите им поискаха да ги спрат. Чу се или по-точно разбра се, че казват:
— Внимание!…
И едно от момчетата, които замерваха с камъни кучето, се изчерви до уши, когато Мегре го отстрани и тръгна към раненото животно. Сега вече мълчанието бе друго. Очевидно бе, че няколко мига преди това нечисто опиянение владееше зрителите с изключение на една стара жена, която викаше от прозореца:
— Срамота е!… Трябва да им съставите акт, господин комисар… Всички се нахвърлиха срещу клетото животно… И аз зная защо, зная!… Защото се страхуват от него…
Обущарят, който бе стрелял, се прибра засрамен в дюкяна си. Мегре се наведе, за да помилва кучето по главата, което го погледна учудено, но не още с признателност. Инспекторът Льороа излезе от кафенето, отдето бе телефонирал. Някои от зрителите се разотидоха със съжаление.
— Да се докара ръчна количка!…
Един по един прозорците се затваряха, но зад завесите се усещаха любопитни сенки. Кучето бе мръсно, гъстата му козина — изцапана с кръв. Коремът му — кален, муцуната — суха и гореща. Като усети, че се занимават с него, то почувствува доверие и не се опитваше вече да се влече по земята сред двадесетината големи камъка около него.
— Къде да го занесем, господин комисар?…
— В хотела… Полека… Сложете слама в количката…
Това шествие можеше да бъде смешно, но то изглеждаше внушително поради чудото на тревогата, която още от заранта продължаваше да се сгъстява. Количката, бутана от един старец, се друсаше по каменната настилка на улицата с многобройни завои, мина по подвижния мост и никой не посмя да тръгне подире й. Жълтото куче пъхтеше силно и изпъваше в гърчове четирите си крака наведнъж.
Мегре съзря пред „Адмиралски хотел“ кола, която не бе виждал досега. Когато отвори вратата на кафенето, видя, че атмосферата се бе променила.
Някакъв човек го блъсна, съзря кучето, което вдигаха, насочи към него фотографически апарат и светна с магнезий. Друг, в голф и червен пуловер, с бележник в ръка, досегна каскета си.
— Комисарят Мегре, нали?… Аз съм Васко от „Льо Журнал“… Току-що пристигам и вече имах късмет да се срещна с господин…
Той посочи Мишу, седнал в ъгъла и опрял гръб в облегалото на плюшеното канапе.
— Колата на „Пти Паризиен“ пристига след нас… Повреди се на десетина километра оттук…
Ема запита комисаря:
— Къде искате да го сложат?…
— Няма ли място за него вътре в зданието?
— Да… близо до двора… Един килер, дето събираме празните бутилки…
— Льороа!… Повикайте по телефона ветеринарен лекар…
Един час преди това тук имаше само пустота, мълчание, напрегнато от сдържаност. Сега фотографът в почти бял тренчкот буташе маси и столове и викаше:
— Един миг… Не мърдайте, моля… Обърнете главата на кучето насам…
И магнезият блясваше.
— А Льо Помре? — попита Мегре, обръщайки се към Доктора.
— Излезе малко след вас… Кметът пак телефонира… Мисля, че ще дойде.
В девет часа вечерта „Адмиралското кафене“ се превърна в нещо като главна квартира. Бяха пристигнали двама нови репортьори. Единият пишеше дописката си на масата в дъното. Отвреме-навреме един фотограф слизаше от стаята си.
— Нямате ли деветдесетградусов спирт? Абсолютно ми е необходим, за да изсуша лентите… Кучето е знаменито… Казвате, че наблизо има аптека?… Затворена ли?… Няма значение…
В коридора, дето беше телефонният апарат, един журналист диктуваше равнодушно дописката си:
— Мегре, да…
