светлина и шум. Една туфа пълзящ феникс избухна в пламъци близо до спънатите катъри и едното от подплашените животни — както беше спънато и с превързани очи — се отскубна и се втурна напред през обръча от светещи опорни пръти. Тозчас половин дузина мълнии от най-близкото теслово дърво стовариха дъгите си върху безпомощното животно. Бих могъл да се закълна, че в един бесен миг видях как скелетът на катъра тлее през врящата плът, след което се сгърчи високо във въздуха и просто изчезна.
В продължение на три часа наблюдавахме края на света. Два от опорните пръти са паднали, но останалите осем продължават да действат. Тък и аз сме се свили в горещата хралупа на палатката ни, дихателните маски филтрират достатъчно хладен кислород от свръхнагорещения задимен въздух, за да можем да дишаме. Само липсата на растителност под нас и умението на Тък при разпъването на палатката надалече от останалите мишени и в близост до служещите като заслон бестосови растения бяха причината да оцелеем. Това и осемте опорни пръта от нишкообразна кристална сплав, които стоят между нас и вечността.
— Изглежда, са доста издръжливи! — крещя на Тък, за да надвнкам съсъка и пукота, трясъка и грохота на бурята.
— Направени са така, че да издържат час или два — изръмжава в отговор моят водач. — Всеки момент може да се разпаднат и тогава умираме.
Аз кимам с разбиране и отпивам от хладката вода през тръбичката на дихателната си маска. Ако оживея тази нощ, вечно ще благодаря на Бога за щедростта му, че ми даде възможност да видя тази гледка.
Тък и аз се измъкнахме от тлеещия североизточен край на огнебълващата гора вчера по обяд, набързо си устроихме бивак край брега на един малък поток и спахме непробудно осемнадесет часа, наваксвайки си за трите нощи без никакъв сън и за двата изнурителни дни придвижване без почивка през един кошмар от пламъци и пепел. Накъдето и да погледнехме, докато се приближавахме към стръмния планински хребет, който бележеше края на гората, виждахме как семенни торбички и шишарки разцъфват с нов живот за разнообразните огнени видове, които бяха загинали в геената през предишните две нощи. Пет от нашите опорни пръти все още действаха, макар че нито аз, нито Тък не изгаряхме от желание да ги използваме още някоя нощ. Оживялото товарно животно се гътна и умря в момента, в който свалихме тежкия товар от гърба му. Тази сутрин се събудих призори от звука на течаща вода. Последвах малкия поток на около километър на североизток, при което звукът му ставаше все по-дълбок, докато той внезапно изчезна от погледа ми.
Проломът! Почти бях забравил къде отивахме. Тази сутрин, като се препъвах през мъглата, прескачах по мокрите камъни по протежение на разширяващия се поток, скочих за сетен път върху голяма канара, олюлях се, възстанових равновесието си и погледнах право надолу от върха на един водопад, който пропадаше от близо три хиляди метра височина сред мъгла, скали и река далече в ниското.
Проломът не се врязваше в извисяващото се плато, както нравеше Големия канъон на старата Земя или Световната цепка на Хеброн. Независимо от активните си океани и видимо земеподобните континенти Хиперион е тектонически съвсем мъртъв; повече прилича на Марс, Лусус или на Армагаст по своята пълна липса на континентален дрейф. И също като Марс и Лусус Хиперион е обременен с ледникови епохи, макар че тук периодичността им достига до тридесет и седем милиона години поради дългата орбита на понастоящем отсъстващата двойна звезда-джудже. Инфотермът сравнява Пролома с възникналата още преди Земята Морска долина на Марс, тъй като и двете са причинени от отслабването на кората на планетите по време на периодичните замразявания и размразявания в течение на геологическите ери, последвани от образуването на подземни реки като Канс. После масивът пропада и минава като дълъг белег през планинското крило на континента Аквила.
Тък се присъедини към мен, както бях застанал до ръба на Пролома. Аз бях гол и перях миризмата на пепел от пътните си дрехи и от расото. Плиснах студена вода върху тялото си и се изсмях на висок глас, когато виковете на Тък отекнаха обратно от Северната стена, която се намираше на близо километър оттук. Поради естеството на срива на земната кора Тък и аз бяхме застанали далече напред върху една козирка, която скриваше Южната стена под нас. Макар и да бяхме опасно изложени, смятахме, че скалният перваз, който бе устоял на гравитацията в течение на милиони години, щеше да издържи още няколко часа, докато ние се къпехме, отдъхвахме си, крещяхме до прегракване отекващи приветствия и изобщо се държахме като деца, освободени от училище. Тък ми довери, че никога не е прониквал до края на огнебълващата гора — нито пък познава някой, който да е правил това през този сезон, — и обяви, че сега, след като тесловите дървета ставаха напълно активни, щеше да му се наложи да чака най-малко три месеца, за да може да се върне обратно. Той не изглеждаше прекалено опечален, а на мен ми беше приятно, че сме заедно.
Следобед пренесохме екипировката ми на смени, като си устроихме лагер близо до потока, на стотина метра зад прага на водопада, и струпахме моите кутии от пенопласт с научна екипировка за допълнително подреждане на сутринта.
Вечерта беше студено. След вечеря, непосредствено преди залез слънце, аз си облякох грейката и се разходих сам до един скалист ръб на югозапад от мястото, където за пръв път се бях натъкнал на Пролома. От тази изгодна позиция, изнесена силно напред над реката, гледката беше впечатляваща. От невидимите водопади, които далече долу се хвърляха в реката, се издигаше мъгла, придружена от възземаща се нагоре ситна прах на редуващи се завеси от мъгла, които умножаваха многократно залязващото слънце в десетина виолетови кълба и два пъти повече цветни дъги. Наблюдавах раждането на поредния спектър, който се издигаше към притъмняващия небесен купол и умираше. Когато изстиващият въздух се уталожи в цепнатините и кухините на платото, а топлият се втурна към небето, повлякъл със себе си листа, клонки и мъгла във вертикална вихрушка нагоре, от Пролома се изтръгна някакъв звук, сякаш самият континент се обаждаше с гласовете на каменни великани, гигантски бамбукови флейти и църковни органи, огромни като палати, при което ясните, съвършени ноти варираха от най-високо сопрано до най-дълбок бас. Помислих си за напорите на вятъра върху прорязаните с жлебове скални стени, за пещерите далече долу, в ниското, оформили дълбоки пролуки в неподвижната земна кора, и за илюзията за човешки гласове, която биха могли да породят случайните призвуци. Но накрая престанах да размишлявам и просто се заслушах как Проломът пее своя прощален химн към слънцето. Върнах се при палатката ни, кацнала сред кръга от биолуминесцентна светлина на фенера, когато първият порой от метеоритни дъждове възпламени небесата над нас и по хоризонта на юг и на запад заподскачаха далечни експлозии от огнебълващите гори като канонаден огън от някаква древна война на дохеджирската стара Земя.
Веднага щом влязох в палатката, изпробвах дългообхватните вълни на инфотерма, но не се появи нищо освен смущения. Подозирам, че дори ако примитивните комуникационни спътници, които обслужват фибропластмасовите плантации, изобщо излъчваха някога предавания толкова далече на изток, всичко друго, с изключение на най-стабилните лазерни или холографски лъчи, би било погълнато от планините и от активността на тесловите дървета. На Пацем малцина от нас в манастира носеха персонален инфотерм, но информационната сфера бе винаги налице, в случай че ни се наложеше да прибегнем до нея. Тук нямаш никакъв избор.
Седя и слушам как заглъхват последните ноти на вятъра в канъона, гледам как небесата едновременно потъмняват и пламват, усмихвам се на звука от хъркането на Тък, идващ откъм спалния му чувал пред палатката, и си мисля: Ако това е изгнание, нека бъде така.
Тък е мъртъв. Убит.
Намерих тялото му, когато при изгрев слънце излязох от палатката. Той спеше навън, на не повече от четири метра от мен. Беше казал, че има желание да спи под звездите.
Убийците са му прерязали гърлото, докато е спял. Не бях чул никакъв вик. Обаче бях сънувал: бях сънувал как Семфа се грижи за мен по време на треската ми. Сънища за хладни длани, които докосват шията и гърдите ми, докосват разпятието, което нося още от детството си. Стоях изправен над тялото на Тък, загледан в широкия тъмен кръг, където кръвта му се бе просмукала в равнодушната пръст на Хиперион, и потреперих при мисълта, че сънят ми е бил нещо повече от сън — че през нощта наистина ме бяха докосвали длани.
