Хиперион

Тъмните очи на жената сякаш предизвикваха наблюдателя да открие кое от двете.

На консула му хрумна, че Брон Ламиа спокойно би могла да мине за красива. Когато предетавянето приключи, той си прочисти гърлото и се обърна към храмера:

— Хет Мастийн, вне казахге, че поклонниците са седем. Детето на господин Уайнтрауб ли е седмият?

Качулката на Хет Мастийн бавно се поклати насамнатам.

— Не, само онези, които са в състояние да вземат съзнателно решение да търсят Шрайка, могат да се числят сред поклонниците.

Групата на масата леко се раздвижи. Всеки би трябвало да знае това, което знаеше консулът: само група, състояща се от нечетен брой поклонници, можеше да осъществи организирания от Църквата на Шрайка поход на север.

— Аз съм седмият — поясни Хет Мастийн, капитан на храмерския дърволет „Игдразил“ и Истински глас на дървото.

В тишината, която последва думите му, Хет Мастийн направи знак и неколцина корабни клонинги започнаха да поднасят на поклонниците последното им ядене преди кацането.

— Значи прокудените още не са проникнали в системата? — попита Брон Ламиа. Гласът й бе дрезгав, гърлен, което по някакъв странен начин вълнуваше консула.

— Не са — потвърди Хет Мастийн. — Но ние не можем да ги изпреварим с повече от два стандартни дни. Нашите уреди разкриха ядрени престрелки вътре в Ойортния облак на системата.

— Ще има ли война? — попита отец Хойт. Гласът му изглеждаше уморен като него самия. Когато никой не пожела да отговори, свещеникът се извърна надясно, сякаш отправяше въпроса си обратно към консула.

Консулът въздъхна.

Клонингите бяха поднесли вино; на него му се прииска да беше уиски.

— Кой знае какво ще направят прокудените? — рече той. — Те сякаш вече не се мотивират от човешка логика.

Мартин Силенъс силно се изсмя и разплиска виното си.

— Като че ли ние, шибаните хора, някога сме били мотивирани от човешка логика! — той отпи дълга глътка, избърса уста и отново се изсмя.

Брон Ламиа се намръщи.

— Ако сериозната битка започне твърде скоро — рече тя, — вероятно властите няма да ни разрешат да се приземим.

— Ще ни пуснат да минем — каза Хет Мастийн. Слънчевата светлина си проби път през гънките на качулката, му и падна върху жълтеникавата му кожа.

— Спасени от сигурна, смърт във войната, за да бъдем доставени за сигурна смърт в ръцете на Шрайка — измърмори отец Хойт.

— Няма смърт из цялата Вселена — изрецитира Мартин Силенъс с глас, за който консулът си помисли, че би могъл да събуди и дълбоко заспал в сомния човек.

Поетът пресуши остатъка от виното си и вдигна празния бокал за привиден тост към звездите:

Няма дъх на смърт — не ще има смърт, жилен, жален;
жалей, Кибела, жалей; че твоите пагубни чеда ме превърнаха от бог
в треперещ паралитик. Жалейте, братя, жалейте, защото вече нямам сила;
слаб като тръстиката — слаб — немощен като гласа ми
о, о, тази болка, болката на немощта.
Жалейте, жалейте, защото продължавам да се стапям…

Силенъс внезапно млъкна и си наля още вино, уригвайки се в тишината, последвала рецитацията му. Останалите шестима се спогледаха. Консулът забеляза, че Вдйнтрауб се усмихваше едва забележимо, докато бебето в ръцете му се размърда и отклони вниманието му.

— Е — колебливо продума отец Хойт, сякаш се опитваше да възстанови някаква предишна нишка на мисълта си, — ако конвоят на Хегемонията се махне и прокудите завладеят Хиперион, може би окупацията ще бъде безкръвна и те ще ни оставят да си свършим работата.

Полковник Федман Касад тихо се засмя.

— Прокудените не искат да окупират Хиперион — заяви той. — Ако завземат планетата, те ще плячкосат, каквото си поискат, и после ще се заемат с онова, което правят най-добре. Ще опожарят градовете до камък, ще натрошат камъните на по-дребни парчета, а след това ще пекат парчетата, докато започнат да тлеят. Ще разтопят полюсите, ще възврат океаните и накрая ще използват останките, за да осолят онова, което е останало от континентите, така че там нищо да не може да порасне отново.

— Ами… — поде отец Хойт, след което се отказа. Докато клонингите раздигаха супата и чиниите от салатата и поднасяха основното ядене, нямаше никакви разговори.

— Казахте, че ни ескортира един военен кораб на Хемонията — обърна се консулът към Хет Мастийн, когато свършиха с ростбифа и варената небесна сения. Храмерът кимна и посочи нагоре с глава. Консулът се взря, но не успя да открие нищо на фона на въртящата се звездна полоса.

— Вземете — рече Федман Касад и се наклони над отец Хойт, за да подаде на консула сгъваем военен бинокъл.

Консулът кимна с благодарност, натисна бутона и заоглежда отрязъка небе, който беше посочил Хет Мастийн. Жироскопичните кристали в бинокъла леко жужаха, докато стабилизираха Оптиката и обхождаха пространството, включени на програмирано търсене. Неочаквано образът замръзна, разшири се и се стабилизира.

Консулът не можа да сдържи неволната си въздишка, когато корабът на Хегемонията изпълни визъора. Не се виждаха нито очакваната неясно очертана капсула на някой самотен боен разузнавач, нито сиянието на фотонен кораб. Електронно формираното изображение беше на матовочерен изтребител. Видът му бе впечатляващ, така както винаги са били единствено бойните кораби през вековете. Временният кораб на Хегемонията беше несъобразно аеродинамичен с четирите си комплекта ултразвукови оръдия, опънати назад в бойна готовност, с шестдесетметровата си управляема ракета, остра като кловисов връх, с антигравитационната предавка и хокинговите двигатели, разположени далече назад по протежение на изстрелващия вал като пера на стрела.

Консулът върна бинокъла на Касад, без да каже нито дума. Ако специалните части използваха цял изтребител, за да ескортират „Игдразил“, каква ли огнева мощ съсредоточаваха, за да посрещнат нашествието на прокудените?

— Колко време ни остава, докато се приземим? — попита Брон Ламиа.

Тя бе използвала своя инфотерм, за да получи достъп до инфосферата на дърволета, и очевидно беше объркана от онова, което бе открила. Или не бе открила.

— Четири часа до навлизане в орбита — измърмори Хет Мастийн. — Плюс още няколко минути със спускателния кораб. Нашият приятел консулът предложи да ни свали долу със собствения си кораб.

— В Кийтс ли? — попита Сол Уайнтрауб. Ученият се обаждаше за пръв път, откакто бе сервирана вечерята. Консулът кимна.

— Това все още е единственият космодрум на Хиперион, който може да приема пътнически превозни средства — рече той.

— Космодрум ли? — гласът на отец Хойт прозвуча нервно. — Аз си мислех, че се отправяме направо на север. Към селенията на Шрайка.

Хет Мастийн търпеливо поклати глава.

— Поклонението винаги започва от столицата — поясни той. — Ще ни трябват няколко дни, за да стигнем до Гробниците на времето.

— Няколко дни! — възкликна Брон Ламиа. — Направо абсурдно.

— Може би — съгласи се Хет Мастийн. — Но, така или иначе, това е положението. Отец Хойт