Тайнствата на Стената

времето, когато се бе качвал горе с баща си като момче.

Тя се появи на ръба на скалата точно над нас, пееше и тананикаше със странен, треперлив глас. Подобно на другите от нейния вид, беше стройна, с много дълги крайници. Лек облак от гъбестата плесен покриваше гърдите и слабините й, но лицето й беше чисто. Това, което имаше по тялото си, правеше кожата й атлазено гладка и лъскава. Тя изглеждаше мека при докосване и много привлекателна. Очите й бяха златисти и леко дръпнати, а в чертите й имаше странна невинност. Наистина, този призрак бе красиво същество. Каза ни нещо с мек, кадифен глас, но ние не можахме да го разберем и тя ни помаха, сякаш ни канеше да танцуваме с нея.

Видях, че Киларион трепери. Мускулите на огромното му тяло се стегнаха и изпъкнаха, вратните му жили се издуха. Той я погледна с отчаяние.

Можеше да е същият призрак, който бе прегръщал тук преди много време. Без съмнение, дори сега тя все още имаше магическо влияние върху душата му.

Ритнах го рязко в крака, за да го отвлека и му посочих нагоре, но той ме изгледа ядосано.

— Продължавай да се движиш, Киларион — подканих го аз.

— Кой си ти да ми нареждаш какво да правя?

— Искаш ли да прекараш остатъка от живота си тук?

Той измърмори нещо недоволно, но разбра какво му казах и продължи напред, с поглед встрани.

След малко се извърнах назад. Призракът-вещица, защото тя със сигурност беше някакъв вид вещица, още ни приканваше греховно към себе си. А когато се вгледах, успях да различа, поради бликналата зад нея светлината, бледия облак от спори над прекрасната й глава. Тя не спря да жестикулира след нас, докато я изгубихме от погледа си.

Часове наред вървяхме мрачно през земята на горещите и усойни мъгли, на тресящите се гъбести плесени и злокобни серни зловония. Струваше ни се, че няма край. Най-после, към полунощ, стигнахме до едно място с чист и хубав въздух, където скалите нямаха плесен и дърветата пак шумяха с листа. Благодарихме на Креш Спасителя за нашето избавление.

7.

Сега бяхме над най-високия известен километричен стълб, навлизахме в съвършено непозната територия.

Тук имаше нещо като пътека, но тясна, неясно очертана и губеща се на места. Бе започнало да се смрачава и беше по-разумно, да не се опитваме да продължим. Направихме лагер за втората ни нощ на Стената. Главата ми гъмжеше от мисли за призраци, за злокобни спори и магьосници, които ни примамват.

Наложих си да отхвърля тези видения. Човек не бива да се изкачва по Стената и да мисли какво е оставил зад гърба си, по-скоро е редно да го гризе любопитството какво го очаква нагоре. Докато се катери, човек трябва да живее само с настоящето, в противен случай ще се провали.

Настанихме се в малка ниша, на десния склон на стръмен процеп в Стената — откри я Киларион, който се катереше най-отпред. По оголеното, почти вертикално скално чело на Коза Сааг, точно зад гърба ни, се издигаха серия остри каменни парапети, които чезнеха нагоре в мъгливия сумрак. Зад парапетите надничаха косматите лица на някаква порода светлооки скални маймуни — те се хилеха и ни замеряха с шепи чакъл. Не им обърнахме внимание.

От другата ни страна лежеше огромно празно пространство. Ниско долу светлините на отдалечено селище трепкаха като блестулки в черната долина. Малък каменен ръб, не по-висок от коляното ми, създаваше естествена преграда точно по границата на пропастта. Отвъд него направо в тъмното започваше стръмното спускане. Бързо поточе течеше в единия край на клисурата. Край него растяха няколко странни дървета. Имаха причудливи стволове, усукани като спирала, твърди, костеливи и щръкнали листа, а по клоните им се клатеха множество тежки, червеникаво-сини плодове. Те бяха продълговати и закръглени като женски гърди, дори имаха малки издутини като зърна в горния си край. Наоколо на малки снопчета растеше трева с лилав оттенък, остра като нож. Иначе клисурата беше безплодна пустош.

Туйман, Киларион и Гали намериха край стената на каньона няколко сухи дървета и запалиха огън. Останалите разопаковаха спалните рогозки и гласяха местата за спане. Бяхме прегладнели, но никой не бе пожелал да спрем по обяд в страната на призраците. Извадихме сирене, сушено месо и няколко меха вино. Забелязах, че Марсиел от Къщата на Земеделците разглежда с интерес плодовете-гърди на дървото до лагера и я попитах:

— Как мислиш, стават ли за ядене?

— Кой знае. Никога не съм виждала подобно нещо.

Тя откъсна един, претегли го на ръка, опипа го и цепна лъскавата му кора с нокът. През отвора започна да се процежда червен сок. Тя сви рамене. Като го подхвърляше от ръка в ръка, погледна към нас и попита:

— Някой иска ли да го опита?

Гледахме втренчено, без да знаем какво да направим. По време на тренировките ни бяха предупредили, че храната ще ни стигне само за първите няколко седмици, а после ще се наложи да живеем от това, което намираме. Беше малко вероятно да открием познати плодове. Бяхме се примирили с необходимостта, че рано или късно ще ядем и непознати неща. Но по какво можехме да разберем кое може да се яде и кое е отровно.

Трайбън предложи:

— Дай го на мен, Марсиел. Аз ще опитам.

— Не — спрях го веднага аз. — Почакай. Недей, Трайбън.

— Все някой някога трябва да го направи — упорстваше той. — Може би искаш ти?

— Ами…

— Тогава ще го опитам аз.

— Страхуваш ли се, Полър — веднага се обади Мурмут. — Това е само един плод! От какво те е страх?

И той се засмя. Забелязах обаче, че не посегна да го вземе от Трайбън, за да го опита сам. Разбира се, че нямах желание да гледам как най-добрият ми приятел яде нещо отровно и след това пада мъртъв пред очите ми. Но самият аз се страхувах да отхапя. Всички се страхувахме. Искахме да живеем. Тази предпазливост беше съвсем разбираема. Но Трайбън беше прав — някой трябваше да опита. Ако не исках да го сторя аз, оставаше той — като заместник. Между предпазливостта и очевидния страх съществува деликатна граница и аз току-що я бях пресякъл. Изглеждах много жалък.

Засрамен до болка, наблюдавах как Трайбън разделя плода на две, там, където Марсиел беше разкъсала кората. Той загреба малко от оранжевата месеста част и я глътна без колебание.

— Сладко — обяви след малко. — Хубаво. Много хубаво.

Напълни уста втори път, после — трети и закима, за да покаже одобрението си.

— Нека си взема малко — помоли се Киларион.

— И аз искам — присъедини се Туйман.

— Не! Почакайте — извиках аз. — Не може толкова скоро да се разбере, дали плодът е безопасен. Представете си, че отровата действа със закъснение. Трябва да видим какво ще стане с Трайбън. Ако на сутринта е добре, ще знаем, че може да се яде.

Чу се мърморене, но общо взето се съгласиха, че е разумно.

По-късно отидох до Трайбън и му прошепнах:

— Това е лудост. Можеше да се сгърчиш и да умреш направо на място?

— Тогава щях да съм мъртъв. Но аз съм жив, нали? И сега можем да бъдем съвсем сигурни, че плодовете са добри за ядене. Полезно е да го знаем, ако намерим от тях по-нагоре.

— Можеше да загинеш — не отстъпвах аз.

Изгледа ме безкрайно търпеливо — както само той умееше — сякаш бях дете, което трябва да бъде изтърпяно по време на болест.

— А ако Чализа беше опитала отровния плод вместо мен, или Тиса, или Джайв? Щеше ли да е по- добре?