хареса? А?

Отидох до Транс и застанах между двамата — започнах да избутвам леко назад Киларион, а Транс предупредих:

— Чуй ме. Ако кажеш още една дума, тя ще бъде последната. Ясно ли е?

Транс се поклони отново почти така дълбоко и така презрително, както се бе поклонил на Киларион, погледна ме в лицето и само с устни, без глас каза:

— Не исках да те обидя, Полър! Не исках да те обидя!

Обърнах му гръб.

— Да направим лагер тук — казах на останалите.

— Лагер? — възкликна Накса. — Тук ли ще останем?

— Поне за тази вечер — отвърнах аз.

— Защо? По каква причина?

Не му отговорих. Нямах отговор. Бях напълно объркан — водач без какъвто и да е план. Главата ми беше празна, душата — също. Целият смисъл на моя живот се бе сгромолясал. Ако това, което каза Земянина е вярно — а как можех да го отрека — значи наистина няма богове. Върха бе населен с чудовища. Бях посветил половината си живот на Поклонението, а се оказа, че е празно, безсмислено начинание. Искаше ми се да се наплача, но всички ме гледаха, а и този въздух — дали това изобщо беше въздух — ми бе отнел тази способност. Не знаех какво да правя. Не знаех какво да мисля. Злобният шегаджия Транс изрече истината — сега сме лице в лице с реалността — и тя не е онази, очакваната, а различна и твърде сурова, за да я приемем.

Въпреки всичко, водачът бях аз. Дори и сега, когато не знаех защо и накъде, трябваше да продължа да ги водя. В края на краищата вероятно щях да намеря изход, защото някъде в дълбините на моето отчаяние една малка част от мен все още ревностно вярваше, че някъде има богове, че Върха е наистина свято място, както мислехме досега.

— Ще спим ей там — наредих аз и показах към малък склон, закътан от бушуващите ветрове под върха на ронеща се оголена скала.

Оставих Тиса да направи заклинание за закрила. Изпратих Гали и Грисиндил да съберат дърва за огъня, доколкото това изоставено място изобщо можеше да ни предложи такива, а Накса и Малти да открият извор или езерце с прясна вода. Определих Киларион, Нарил и Талбол за първия патрул — трябваше да обхождат в широки кръгове откритата зона над кораба на Земяните и да внимават и за най-малкото раздвижване между „боговете“. В мислите си все още ги наричах така, тези звероподобни същества, изродените божии деца и все пак някакви богове.

Чух гласа на Трайбън:

— В момента има ли някаква работа за мене? Ако няма, искам да отида сам на малко разузнаване.

— Какво разузнаване? Къде?

Той кимна към останките на кораба на древните Земяни.

— Искам да видя какво има вътре. Дали има предмети от Земяните, свещени предмети, останки от стари времена, когато наистина са били богове.

В очите на Трайбън видях твърде добре познатия ми блясък. Блясъкът — белег на вътрешната му неутолима потребност да научи, да знае, да си пъхне носа във всяко странно нещо, което светът поднася. Изведнъж ми хрумна, че ако изобщо се върнем в нашето селище — нещо доста несигурно, защото все още нямах никакъв план, а сега можех да разсъждавам само върху настоящето — наистина трябва да занесем като веществено доказателство, докосван от Боговете, от истинските Богове, живели по върховете на тази планина преди техния упадък, някакъв свещен предмет. Ужасяваше ме обаче мисълта, че при настъпването на нощта, Трайбън ще иде съвсем сам сред тези разхвърляни купища ръждясали греди и метални плоскости. Кой знае какви спотаили се „богове“ можеха да го изненадат в тъмнината. Не можех да му разреша да тръгне. Той ме моли и убеждава, но аз не отстъпих. Казах му, че е лудост да рискува живота си. Обещах му, все пак, че на следващия ден — ако е безопасно — ще изпратя по-голяма група да проучи мястото.

Мракът падаше. Тъмното небе ставаше още по-тъмно. Изгряха звезди и една студена луна. Корабът на Земяните хвърляше дълга, остра сянка чак до краката ми. Останах сам и се взирах мрачно отвъд поляната към мястото, където се бяха скрили нещастните същества, за които до неотдавна — преди да ги видим — мислехме като за наши богове.

Към мен се приближи Хенди. След Трансформацията тя стърчеше с глава и половина над мен, макар че иначе бе прозрачна като призрак. Така безплътна сега, сигурно бе скована от вледеняващия студ, ала с нищо не го показваше. Хенди леко ме докосна по ръката.

— Е, сега вече знаем всичко — прошепна тя.

— Да. Или поне достатъчно.

— Ще се самоубиеш ли, Полър?

Погледнах я изумен.

— Защо да се самоубивам?

— Защото вече знаем отговора, а той е твърде зловещ. Или няма богове и никога не ги е имало, или боговете са тук, но са претърпели ужасен крах, а това е дори по-тъжно. И в двата случая няма надежда.

— Така ли мислиш? — попитах аз и си спомних видението й за вечната смърт: тя лежи, затворена в кутия с точните размери на тялото й — нито милиметър по-голяма. По-голямата част от живота си бе прекарала в някакво безрадостно студено Царство на душата, толкова различно от моето.

— Защо го казваш? Винаги има надежда, Хенди, поне докато дишаме и живеем.

— Надежда за какво? Че независимо от всичко, Креш, Тиг и Санду ще се появят и ще ни приласкаят в обятията си? Че на небето ще видим Земята на Двойниците? Че животът ще бъде хубав, приятен и спокоен?

— Животът е такъв, какъвто го направим — отвърнах аз. — Мисля, че Земята на Двойниците е нечия хубава приказка. А Креш, Тиг, Санду и всички останали със сигурност съществуват, но вероятно някъде далеч, много далеч от погледа ни. Някои, които не знаят истината, са измисляли легендата, че живеят на Върха. Мит и нищо повече. Защо всесилните ще предпочетат това непоносимо, скалисто място, когато могат да си изберат място навсякъде из Небесата.

— Казват, че Първия Катерач е бил тук. Първия катерач, когото ние почитаме.

— Той е живял много отдавна. С течение на времето разказите за него са изопачени. Той е намерил тук мъдри същества от друг свят и те са му дали полезни знания. Негова ли е вината, че ги смятаме за богове?

— Не — отвърна тя. — Мисля, че не. В известен смисъл те са били богове. Или поне можем да мислим за тях като такива. Но както каза ти, това е било много отдавна.

За момент тя потъна в собствените си мрачни мисли. После ме погледна отблизо и попита:

— Полър, какво ще правим сега?

— Не знам. Ще се върнем в селището, предполагам.

— Искаш ли?

— Не съм сигурен. А ти?

Тя поклати глава. Повече от когато и да било приличаше на призрак и беше толкова далечна и толкова недостижима за мен, колкото звездите, макар че стоеше редом. Струваше ми се, че мога да видя през нея. — В това селище нямам дом — въздъхна Хенди. — Когато ме откраднаха, го загубих завинаги, а после винаги съм се чувствала чужда.

— Значи ще останеш в някое от Кралствата?

— Вероятно. А ти?

— Не знам. Вече нищо не знам, Хенди.

— Например Кралството на бащата на твоя баща. Ти го хареса. Можеш да се върнеш там. И двамата можем.

Свих рамене.

— Може би да. Може би не.

— Или в някое от Кралствата по-надолу, което не сме видели, вървейки нагоре. Някое хубаво място, не прекалено странно. Не като онези на Кавнала или Квуз.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×