Робърт Силвърбърг

Да видиш невидимия

И тогава ме признаха за виновен, и после ме осъдиха на невидимост за срок от една година, започваща на единадесетия ден от май лето Господне 2104-то, и после ме заведоха в една тъмна стая зад съдебната палата, за да ми сложат знака на челото преди да ме пуснат на свобода.

Двама платени от кметството главорези свършиха цялата работа. Единият ме тръшна на стола, а другият вдигна дамгата.

— Няма дори да те заболи — рече маймуната с квадратно чене и притисна дамгата към челото ми. За момент почувствах хладнина и това бе всичко.

— А сега какво? — попитах аз.

Но отговор не последва, те ми обърнаха гръб и излязоха от стаята, без да кажат нито дума. Вратата остана отворена. Бях свободен да си вървя или да остана да изгния — както си избера. Никой нямаше да говори с мен или да ме погледне повече от веднъж, достатъчно, за да види белега на челото ми. Бях невидим.

Трябва да разберете, че невидимостта ми бехе строго метафорична. Аз все още притежавах нормално тяло. Хората можеха да ме видят — но нямаше да ме виждат.

Абсурдно наказание? Може би. Но в крайна сметка и престъплението бе абсурдно. Престъплението бе студенина. Отказ да се разкрия пред другаря си. Бях се провинил в това четири пъти, за което наказанието бе една година невидимост. Жалбата бе съответно потвърдена под клетва, съдът се произнесе, знакът бе поставен както му е редът.

Бях невидим.

Излязох навън в света на топлината.

Следобедният дъжд бе вече отминал. Улиците на града съхнеха, а от Висящите градини се носеше мирисът на растежа. Мъже и жени сновяха нагоре-надолу. Вървях сред тях, но те не ме забелязваха.

Разговарянето с невидим се наказваше с невидимост, от месец до година или повече, в зависимост от сериозността на провинението. На това се основава цялата идея. Чудех се колко сериозно се спазва правилото.

Скоро разбрах.

Качих се на ескалатор и се оставих да ме издигне на най-близката от Висящите градини. Беше Единадесета Кактусова градина и нейните чудновати криви форми отговаряха на настроението ми. Изскочих на горната площадка и се отправих към касата на входа, за да си купя жетон. От другата страна на гишето седеше жена с бледо лице и празни очи.

Сложих пред нея една монета. Нещо като страх се появи в очите й, но бързо изчезна.

— Един жетон — казах аз.

Никакъв отговор. Хората се натрупаха на опашка зад мен. Повторих искането си. Жената погледна безпомощно нагоре, после се вгледа през лявото ми рамо. Нечия ръка се протегна и остави друга монета. Касиерката я взе и подаде на човека жетон. Мъгът го пусна в процепа и мина.

— Дайте ми един жетон — рекох дрезгаво.

Останалите ме избутаха от пътя си. И нито дума за извинение. Започнах да долавям нещо от смисъла на невидимостта си. Държаха се с мен, сякаш наистина ме нямаше.

Това дава и някои преимущества за компенсация. Заобиколих гишето от другата страна и сам си взех жетон, без да го платя. Тъй като бях невидим, не можех да бъда спрян. Пъхнах жетона в процепа и влязох в градината.

Но кактусите ми се видяха досадни. Почувствах се зле и не желаех да остана там повече. На излизане натиснах с пръст един бодил и ми потече кръв. Поне кактусът все още признаваше съществуването ми. Но само за да всмукне кръв.

Върнах се в апартамента си. Книгите ме чакаха, но не изпитвах интерес към тях. Проснах се върху тясното си легло и включих енергатора, за да се преборя със странната умора, която ме бе налегнала. Замислих се за невидимостта си.

Няма да е чак толкова трудно, рекох си аз. Никога не съм бил особено зависим от други хора. Нима не бях осъден именно заради студенината си към съществата като мен. Така че каква нужда имах от тях сега? Нека ме пренебрегват!

Щях да си почина. Щях да си отдъхна от работа цяла година в края на краищата. Невидимите не работят. Как биха могли? Кой ще отиде на консултация или ще даде някакъв документ на невидим чиновник? Следователно никаква работа. И никакъв доход, разбира се. Но хазяите не взимат наем от невидими. Невидимите могат да влизат, където си пожелаят, и то без да плащат. Току-що бях показал това във Висящите градини.

Невидимостта щеше да е голяма шега с обществото, мислех си аз. Осъдили ме бяха на нещо, което не бе по-ужасно от една година лечение с почивка. Сигурен бях, че ще му се наслаждавам.

Но имаше и редица практически неудобства. През първата вечер от моята невидимост отидох в най- реномирания рестовант в града. Щях да си поръчам най-скъпите ястия, по стотачка едното, а след това когато ми представят сметката щях да изчезна.

Мислите ми бяха объркани. Изобщо не успях да седна. Половин час стоях на входа, подминаван всеки път от портиера, комуто ситуацията явно бе добре позната. Осъзнах, че ако се настаня сам няма да постигна нищо. Никой келнер няма да приеме поръчката ми.

Можех да отида в кухнята. Можех да наруша работата на ресторанта. Но реших да не го правя. Обществото си има причини да се пази от невидими. Естествено, не бе възможно да се предприемат директни мерки, никаква преднамерена защита. Но кой би отхвърлил твърдението на готвача, че не е видял никой пред себе си, когато е плиснал тенджера с вряла вода върху стената? Невидимостта бе нож с две остриета.

Тръгнах си.

Ядох в един автоматизиран ресторант наблизо. След това се прибрах с такси. Машините, както и кактусите, не дискриминираха такива като мен. Обаче предусетих, че цяла година няма да ми е добре само с тяхната компания.

Спах лошо.

Вторият ден от невидимостта ми мина в по-нататъшни опити и открития.

Направих дълга разходка, като внимавах да не се отклонявам от пешеходните пътеки. Бях слушал много за момчетата, готови с удоволствие да блъснат тези, които носят знака на невидимосста на челата си. И отново за тях няма глоба, няма наказание. Положението ми криеше някои не съвсем случайни опасности.

Вървях по улиците, наблюдавайки как тълпите се разделяха пред мен. Врязах се в тях както микроатом минава между клетките. Бяха добре обучени. По обед видях първия си другар по невидимост. Беше едър мъж на средна възраст, излъчващ сила и достойнство, който носеше знака на позора върху високото си изпъкнало чело. Очите му срещнаха моите само за миг. После мъжът отмина. Един невидим, разбира се, не може да види друг като себе си.

Бях развеселен и нищо повече. Продължавах да се наслаждавам на новостите при този начин на живот. Никакво пренебрежение не можеше да ме засегне. Все още не.

Привечер стигнах до една от онези обществени бани, в които работещите момичета могат да се изкъпят за няколко петака. Усмихнах се лукаво и се изкачих по стъпалата. Служителката на вратата ме удостои за секунда с удивен поглед, които бе малка победа за мен, но не посмя да ме спре.

Влязох.

Лъхна ме смазваща миризма на сапун и пот. Продължих упорито напред. Минах покрай съблекалните, където висяха дълги редици сиви блузи, и през ум не ми мина, че можех да обера дрехите до последната ммонета, но не го сторих. Кражбата губи смисъл, когато стане твърде лесна, както са си давали сметка умните глави, измислили невидимостта.

Достигнах самите къпални.

В тях имаше стотици жени. Моми за женене, изморени работнички, стари вещици. Някои се изчервиха. Други се усмихнаха. Повечето ми обърнаха гръб. Но внимаваха да не покажат с никаква реакция, че са забелязали присъствието ми.

wmg-logo
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату