— Значи вие сте познат с Овърск? Нали така?
— Не много близко. Бях известно време на служба при него, а после се прехвърлих тук.
— И така, вие крачка по крачка, с помощта на бившия си стопанин, се издигате все по-нагоре и по- нагоре, докато не се промъкнете през раменете на Лорд Морис до нозете на Владетеля. Такъв ли е планът ви?
Тя се усмихна обезоръжаващо, с което показа, че в думите й няма дори сянка на осъждане. Херндън кимна и с цялата си искреност изрече:
— Признавам, това е моята цел. Макар, моля да ме извините за откровеността, изглежда, че могат да се появят причини, които да ме накарат да остана на служба при Лорд Морис по-дълго, отколкото предполагах първоначално.
Лицето на младата жена пламна. Тя разбра намека. И прошепна на Херндън:
— Вие сте дързък човек. Доколкото мога да съдя, причина за това са красивата външност и здравото тяло.
— Благодаря ви, миледи.
— Нямах намерение да ви хваля — каза тя, когато танцът свърши и музиката замлъкна. — Не одобрявам подобен начин на поведение. Но какво ли значение има това? Благодаря ви за танца.
— Мога ли да разчитам, че отново ще имам удоволствието да бъда във вашето общество?
— Възможно, но не прекалено скоро — навъси се тя. — За Лорд Морис е характерно острото чувство на собственик. Той негодува, когато два пъти в една вечер танцувам с някого от неговата свита.
За миг лицето на Херндън се помрачи от досада.
— Нищо не мога да направя. Най-добре е да отида на наблюдателната площадка „А“ и да се полюбувам на звездите. Ако на Лейди е нужен компаньон, тя може да го намери там.
Тя го погледна и, без да каже нищо, полетя като порив на есенен вятър. Но Херндън се изпълни с удоволствие. Всичко започна да си идва на мястото.
Наблюдателната площадка „А“ се намираше на най-горната палуба и бе предназначена само за пасажерите и членовете на техните свити. Тази огромна зала винаги беше потънала в мрак, като в единият й край бе монтиран екран, който показваше на любопитните всички чудеса от устройството на света. От нула-пространството можеше да се съзерцава, как вселената е изкривена хиперболически, и звездите сияят като многоцветен калейдоскоп. Тук не съществуваше геометрията в обикновеното значение на думата, всичко бе приказно изкривено и обърнато.
Тази зала за пасажерите от първа класа бе известна и като място за срещи. Тук, под защитата на тъмнината, знатните дами можеха да се срещат с готвачите и да се отдават на лакеите, а техните лордове — да обладават честичките. Всеки репортьор от жълтата преса с помощта на инфрачервена камера би могъл на натрупа състояние, шантажирайки посетителите, но сканиращите устройства на входа не допускаха вмъкването на каквато и да било апаратура.
Херндън стоеше до панорамния прозорец и се любуваше, как преливат ослепителните лъчи на златистите и зелени близки звезди, когато зад гърба си чу женски глас:
— Бар Херндън?
Обърна се. В тъмнината бе трудно да се различи говорещата жена. Определи я като девойка, висока, колкото Лейди Морис, но независимо от оскъдната светлина, идваща от нула-пространството, той все пак разбра, че това не е благородната дама. Косите на момичето бяха светлосламени, докато на Лейди бяха с цвета на монетното злато. Той можа да види белотата на разкритата гръд, докато дрехите на Лейди, независимо от огромното деколте, бяха доста по-скромни.
Това най-вероятно беше някоя придворна дама, очарована от Херндън и нищо чудно да беше изпратена от самата Лейди Морис с цел да го изпита или да му предаде нещо.
— Тук съм — отвърна той. — На вашите услуги.
— Дойдох по поръчение… — зашепна девойката. — Една знатна дама…
— Какво ви поръча господарката да ми предадете? — усмихна се в мрака Херндън.
— Не може да се каже с думи. Прегърнете ме сякаш сме влюбена двойка и ще ви предам нещо, което ви е много нужно.
Херндън повдигна рамене и с разиграна страст стисна в прегръдките си прилепилата се до него девойка. Телата им се притиснаха силно, устните им се срещнаха. Той усети, как ръката на пратеничката търси неговата и му прехвърля в дланта нещо студено и метално. После отдели устните си и като се повдигна на пръсти ме зашепна в ухото:
— Това е ключ. Бъдете при нея след половин час.
Те се разделиха един от друг. Херндън и кимна на сбогуване и отново се съсредоточи на великолепието на космоса. Той дори не погледна предмета в ръката си, а просто го пъхна в джоба си.
Пресметна на ум, че са минали петнадесет минути и напусна наблюдателната зала, като отново се появи на главната палуба. Балът беше в разгара си, но от дежурния офицер разбра, че височайшите домакини са се прибрали в покоите си и скоро веселбата ще свърши.
Херндън отиде в тоалетната и разгледа ключа. Това беше изотопен ключ с начукано число 160 Гърлото му пресъхна. Лейди Морис го кани да прекара нощта в апартамента й. Не е ли това клопка, където Морис и синовете му го чакат и където ще го застрелят за удоволствие? Такива шеги са напълно в духа на аристократите от Борлаам.
Но въпреки това си припомни чистотата на погледа и красотата на лицето й. Никак не можеше да повярва, че тя би станала съучастник в подобна игра.
Изчака няколкото оставащи минути и предпазливо запристъпва по послания с килими коридор. Край стая номер 1160 затаи дъх и се заслуша. Вътре беше тихо. Сърцето му заби по-бързо, а мислите в главата се объркаха. Това беше неговото първо и най-важно изпитание, възможно дори ключа към осъществяването на всичките му надежди. И към тази съвкупност се прибавяше и простото страстно желание на самотния мъж.
Докосна върха на радиоактивния ключ към вратата. Веществото й стана невидимо, понеже временно се изключи енергийната бариера, която задържаше сцеплението на молекулите й. Херндън бързо прекрачи прага. Зад него вратата възвърна първоначалното си непроницаемо състояние.
Стаята го посрещна с мека светлина, лееща се от скрити източници. Лейди Морис го чакаше в прозрачен пеньоар. На лицето й играеше напрегната усмивка. Както се усещаше, тя се чувствуваше много неловко.
— Значи, все пак дойдохте.
— А нима можех да постъпя иначе?
— Аз… Аз не бях сигурна. За мен това е така непривично…
Херндън едва сдържа циничния си смях. Такава невинност беше трогателна, нА абсолютно невероятна. Той нищо не отвърна и тя продължи:
— Смути ме вашето лице, В него има нещо сурово и страшно и това ме порази. И поисках да ви повикат, за да ви опозная по-добре.
— Поласкан съм — не без ирония забеляза Херндън. — Не очаквах подобна покана.
— Не ме смятайте за… развалена… развратна жена, моля ви — някак си жално произнесе тя, сякаш се оправдаваше.
Херндън не беше очаквал да чуе подобни думи от устата на знатната Лейди Морис. Но колкото повече се вглеждаше в стройното й тяло, напълно голо под прозрачната дреха, толкова повече се изпълваше с разбирането, че тя всъщност не е толкова високородна, особено след като се отказа от маската на външното преструване. Започна да я вижда такава, каквато е всъщност: млада девойка с необикновена красота, омъжила се за високомерен аристократ, който я ценеше заради изгодите, които тя му доставяше, показвайки се заедно с него на хората. Възможно, именно в това се криеше обяснението, защо Вторият Разпоредител беше поканен в нейната спалня.
Той я хвана за ръка.
— Тук е върха на мечтите ми, госпожо. Какво може да се мери в сравнение с това, което е заключено в
