хора, а сестра й Лейла беше толкова малка — пет годишната й възраст бе безполезна за ресторанта.
Никой в къщи не коментира новият начин, по който Ясмина се обличаше. Може би те мислеха, че такава е сегашната мода. През тези ранни години на Завладяването, животът бе странен.
През тези дни баща й рядко хвърляше поглед към когото и да е, той беше загрижен за пропадналия си ресторант и фалиралото му здраве, беше готов да се кланя на всекиго и през цялото време мърмореше безкрайни молитви. Беше на четиридесет години, но изглеждаше на шейсет. „Хан Могул Палас“ нощ след нощ бе почти винаги празен, с изключение на уикендите. След като Съществата се бяха установили тук, хората не пътуваха. Вече нямаше богати чужденци, пристигащи от различни части на света, за да прекарат една нощ в Солсбъри, преди да се отправят към Стоунхейндж. Мотелите и хотелите бяха празни, същото се бе случило с повечето от ресторантите и само няколко, като този на Хан все още се бореха, за да спечелят нещо за препитание. Затова последното нещо в съзнанието на Халим Хан беше променената фигура на дъщеря му.
Колкото до нейната втора майка, Ясмина си представяше, че тя я гледа отстрани и се безпокои за нея. Но Айша не казваше нищо, така че изглежда нямаше подозрения. Тя не беше от тези, които ще си мълчат, ако подозират нещо.
Коледа приближаваше. Сега краката на Ясмина бяха подути като пънове, гърдите й бяха натежали като камъни и тя се чувстваше като болна. Но това нямаше да продължава дълго за разкриването на истината, въпреки липсата на план. Ако брат й Халид беше тук, тя щеше да знае какво да направи. Ала той си беше отишъл. Ясмина трябваше просто да остави нещата да се случат и да вярва в Аллах, който щеше да я накаже, макар че бе по-добре Той да й прости и да бъде милосърден.
В коледната вечер клиенти бяха запазили четири маси. Беше изненадващо да бъде толкова заета, след като повечето от англичаните предпочитаха да вечерят в къщи. По средата на вечерта Ясмина мислеше, че ще падне и ще изпусне подноса си, пълен с пилешко „бириани“, овнешко „виндалу“ и кебап „боти“, като ги изсипе на пода. Успя да издържи, но час по-късно беше напълно отпаднала и с треперещи колена се вмъкна в коридора между кухнята и кофата за боклук, където никой не можеше да я види. Тя се сви там — замаяна, изпотена, пъшкаща и с чувство на повръщане. Усещаше, че трепери, странни спазми преминаваха по предната част на тялото й и бедрата й, които не престанаха и след като остави подноса на кофата за боклук.
Щеше да се случи тази нощ, мислеше си тя. И за хиляден път прекара през съзнанието си сметките, които беше направила през тази седмица: двайсет и четвърти декември без девет месеца правят двайсет и четвърти март, следователно Ричи Бърг е бащата. Поне беше този, който ми достави удоволствие.
Енди беше първият и Ясмина не можеше да си спомни неговата фамилия. Беше бледен и слаб особняк с измамна усмивка, който във влажната лятна нощ след шестнайсетия й рожден ден, когато ресторантът беше затворен, защото баща й беше постъпил в болница и оттогава бяха започнали грижите му, я бе поканил на танци, придружени от няколко пинти кафява бира, а по-късно й каза, че следва специален купон с приятели в някаква къща и тя също е поканена. Обаче това не се оказа купон, а занемарено мазе с гадна миризма, като леговище за размножаване. Ръцете на Енди чевръсто бродеха под блузата й и между краката й, после панталоните й се смъкнаха и нещо твърдо и дълго изникна от него, плъзна се в нея и бързо-бързо, само за няколко момента главата му задъхано потръпна до бузата й и това беше всичко. Тя мислеше, че като за първи път това ще й причини болка, но не почувства нищо, а удоволствието липсваше. Следващият път, когато срещна Енди по улицата, той почервеня и й намигна, но не й каза нищо, а после не обмениха ни дума.
През есента след това беше Еди Глосоп, оня, който беше намерил гърдите й за незадоволителни и беше й го казал. Големият широкоплещест Еди, който работеше за един търговец на месо и проявяваше находчивост в световно известното си поприще. Беше стар, почти на двайсет и пет години. Ясмина отиде с него, защото предполагаше, че ще получи удоволствието, което не се бе получило с Енди. Но след като отидоха в полуизгорелия автобус, захвърлен встрани от пътя към Шафтсбъри и тя легна на пътеката между седалките, той се просна върху най-горната част на тялото й и само пъхтеше. Нещото му отдолу бе по- голямо от това на Енди и когато го вкара в нея доста я заболя, а тя се почувства доволна, че не й е за първи път. Но желаеше да не го направи до края.
В онази странно топла нощ през март, когато всички от семейството бяха заспали в апартамента на долния етаж, тя го направи с Ричи Бърг в склада на горния. Ясмина стъпваше на пръсти по стъпалата, докато Ричи се катереше отвън по водосточната тръба, за да се промъкне през прозореца. Висок, жилав и елегантен, който свиреше толкова добре на китара и пееше, и който разправяше на всеки, че един ден Съществата ще понесат генерално поражение във войната и ще бъдат изтрити от лицето на Земята. Той беше чудесен любовник. Ясмина остана по блуза, тъй като и да я беше махнала, гърдите й нямаше да му бъдат от полза. Ричи я целуваше и галеше с ръце, както й изглеждаше в продължение на часове и тя се ужаси, че могат да бъдат открити, така че пожела той да се заеме със същественото и проникването му в нея й се стори като влизане на смазана метална стрела, която се плъзгаше във вътрешността й и се движеше така лесно — един след друг деликатни тласъци, отново и отново, докато чудесното пулсиране се пренесе в нея и тя изригна от удоволствие, стенейки толкова силно, че Ричи трябваше да положи ръка върху устата й, за да не събуди някой.
Това беше времето, когато бебето бе направено, не можеше да има съмнение. През целия следващ ден Ясмина мечтаеше да се омъжи за Ричи и да го има в обятията си през нощите на целия си живот. Но в края на онази седмица, той изчезна от Солсбъри — някой каза, че е избягал, за да се присъедини към тайна нелегална армия, която ще насочи ударите си против Съществата. И никой повече не чу нищо за него.
Енди. Еди. Ричи.
Сега тя отново се намираше в склада, смъкнала панталоните си, но с голяма лъснала подутина на корема си, който й изпращаше агонизиращи послания и срам, разтърсващи тялото й. Единствената й завивка бе прост тъкан чаршаф, който вонеше на разлято по него готварско масло. Около полунощ нещо в нея се бе спукало и околоплодната й вода изтече. Беше се случило докато се влачеше по стълбата, за да изчака ужаса на най-голямото нещастие през нейния живот и края на събитията. Контракциите идваха все по-често, като малки земетресения в нея. Може би беше два или четири часа през нощта. Колко дълго щеше да трае? Още един час или може би още шест? Дванайсет ли?
Да стане ли по-отстъпчива и да повика Айша?
Не, не. Нямаше да има смелостта. През ранната нощ гласовете от улицата достигаха до нея. Звук на стъпки. Беше странно да викаш и да се разхождаш по улицата толкова късно. Коледното пируване не бе обичайно за нощ като тази. Беше трудно да се разбере за какво говорят, но извън разбъркания говор се чу достатъчно ясно:
— Извънземните! Те са разрушили Стоунхейдж и са го отнесли надалече!
— Хващай товарната кола, Чарли, да отидем там и да видим!
Да разрушиш Стоунхейдж. Странно, много странно. За какво са го направили? Ясмина се чудеше, но болките й станаха толкова големи. Е, точно сега не беше способна да мисли за Стоунхейдж, нито за Съществата, които по някакъв начин бяха свалили от власт непобедимия бял човек, и само с мигане на окото си бяха започнали да управляват света. Нищо друго не я интересуваше, освен събитието, което я очакваше и пламъците изгарящи мозъка й, както и вълнуването на корема й — неумолимите движения предвестяващи зората.
Това беше нещо.
— Хвала на Аллах, Повелителя на света, Милостивият и Щадящият — мърмореше тя боязливо. — Не е добре без Аллах и Мохамед, Неговия пророк.
И отново:
— Хвала на Аллах, Повелителя на света.
И отново.
И отново.
Болката беше ужасна и я разкъсваше широко разтворена.
— Абрахам, Исак, Ишмаил! — стенеше и НЕЩОТО започна да се движи спираловидно във вътрешността й, като тирбушон, оставящ гореща следа в нейната плът. — Мохамед! Мохамед! Мохамед! Не е добре без Аллах! — избликваха думите й, вече не толкова боязливо. Колко добри бяха те, ако не бяха в състояние да я спасят? Нека Мохамед и Аллах да го направят, ако действително съществуват, за нея невинната и неуката,
