— Ти си добро момче, разбрах го лесно. Кажи ми, мислил ли си за мен, докато си пораствал?
Халид отново отправи поглед към Айша, а тя скришом му кимна.
— Да, и тогава, и сега — отвърна детето с дрезгав глас.
— Само сега ли или тогава? Това ли е всичко?
— Сега едва ли някой има баща. Но когато срещах някого с такъв, мислех за теб. Чудех се къде се намираш. Айша ми каза, че си воювал против Съществата. Наистина ли си го правил, татко? Наистина ли си се сражавал против тях? Убил ли си някое?
— Не ми задавай глупави въпроси. Кажи ми, момче, ще носиш ли името Бърк или оставаш Хан.
— Бърк. Халид Халем Бърк.
— Казвай ми „сър“, когато не се обръщаш към мен с „татко“. Кажи: „Халид Халем Бърк, сър.“
— Халид Халем Бърк, сър. Татко.
— Или едното, или другото. Не двете заедно.
Ричи Бърк стана от стола, разгъвайки частите на тялото си. Все по-високо и по-високо и по-високо. Той беше невероятно висок и твърде слаб. Голямата му височина акцентираше върху неговата стройност. Халид, макар и висок за неговата възраст, изглеждаше пред него като джудже. В мислите му се промъкна съмнението, че баща му не е съвсем човек, а по-скоро демон или дори джин, който се е измъкнал от бутилката си, като в приказката, която Мустафа Али му беше разказал. Трябваше да запази тези мисли за себе си.
— Добре — каза Ричи Бърк. — Да бъде Халид Халем Бърк, харесвам го. Един син трябва да притежава фамилията на баща си. Но не и частта Халид Халем. От сега нататък твоето име ще бъде Кендъл или Кен за по-кратко.
— Моето име е Халид…
— … името на чичо ти, да. Но той е мъртъв. Всъщност всеки е мъртъв, Кени. Кендъл Бърк е добро английско име. Дори Кендъл Хамилтон Бърк. Така ли е, момче? Колко е красиво! Ще те науча на няколко неща, ще го направя. Ще направя от теб мъж.
ТУК СЪМ МОМЧЕТО МИ, АЗ СЪМ ТВОЯТ ДЪЛГО ИЗГУБЕН БАЩА!
Халид никога не знаеше, какво означава да имаш баща и никога не бе проучвал такава идея, дори никога не беше изпитвал ненавист към такова изследване, защото Айша по принцип беше спокойна и стабилна в душата си, и приемаше стабилните личности без да изразходва ценна енергия за да мрази каквото и да е, а той бе обвързан с нея в това отношение. Ричи Бърк, който бе започнал да го учи как да се отнася с баща си, го бе накарал да долови какво означава да мразиш.
Ричи се нанесе в спалнята, която по-рано беше на Айша, а самата тя се пренесе в бившата стая на Ясмина. Тя отдавна беше запусната и занемарена, но те я почистиха, преследвайки паяци и заковавайки дъски по пода, които се бяха измъкнали от него. Айша премести там дрехите си и постави на шкафчетата снимки в рамки на бившето си починало семейство, които по-рано се намираха в спалнята, след това драпира две сарита, които никога преди това не бе обличала и ги окачи на оголената стена, чиято боя бе започнала да се лющи.
Беше от странно по-странно Ричи да живее с тях.
Бе нещо като всеобщ катаклизъм или ужасяващо нахлуване на извънземна форма, която по някакъв начин изглеждаше като ударът на Съществата при тяхното пристигане.
През повечето от дните, той се намираше извън къщи. Работеше в близкия град Уинчестер, пътувайки насам и натам в малка кафява кола от времето предшестващо Завоеванието. Халид никога не бе ходил в Уинчестер, нито пък майка му, независимо от хапчетата, които можеше да закупи там, за да предизвика абортирането му. Халид не бе излизал от Солсбъри, нито бе стигал до Стоунхейдж, който сега се бе превърнал в център на дейността на Съществата и вече нямаше туристически вид. Само някои от хората в Солсбъри пътуваха през тези дни. Малко от тях притежаваха автомобили, основно по причина на добиваното количество нефт, изпълнено с трудности, но Ричи изглежда нямаше такива проблеми.
Понякога Халид се чудеше с какво точно се занимава баща му в Уинчестер, но го попита за това само веднъж. Думите едва се измъкнаха от устата му, след като дългата ръка на баща му се изви и го удари по лицето, разцепи долната му устна и покапалата кръв се разля по брадичката му. Халид смаян бе наблюдавал действието му, никога досега баща му не го беше удрял, това не се беше случвало.
— Длъжен си да не ме питаш за това отново! — каза той, изправен насреща му като планина, а студените му очи бяха станали още по-студени, обзети от ярост. — Какво правя в Уинчестер не е твоя работа, нито на когото и да е друг, слушаш ли ме момче? Това е мой личен въпрос. Мой собствен.
Халид изтри долната си устна и се вгледа в баща си с чувство на озадаченост. Болката от зашлевяването не бе толкова голяма, но изненадата и шока от нея отекна в съзнанието му. А озадачеността от нея щеше да остане и в последствие.
Той никога повече не попита за бащината работа, но Ричи с чудесна последователност продължаваше да го удря, изглежда, че чрез боя изливаше яда си. И беше трудно да се предскаже какво би могло да го раздразни. Може би едно от нещата бе всяко нарушение на уединението му. Веднъж, докато говореше с баща си в спалнята му за кървава битка между две момчета, Халид без да помисли прекара ръка по китарата му, която стоеше окачена на стената до леглото и тя леко издрънка, а това бе нещо, за което бе желал от месеци. Преди звукът от издрънчването да замлъкне, Ричи отпусна ръка и гърбът на момчето се удари в стената.
— Дръж мръсните си пръсти далече от този инструмент, момче — изръмжа баща му.
Друг път го шамароса заради разлистената книга, която Халид бе оставил на масата в кухнята, на която имаше снимки на голи жени; следващия път беше поради по-дългото му задържане около него, докато той се бръснеше пред огледалото. Така че момчето се научи да спазва определена дистанция спрямо баща си, но и поради тази причина получаваше плесници, които по същество бяха безпричинни. Ударите бяха толкова тежки, колкото и този, който бе получил за първи път, но никога не предизвикаха в него първоначалния шок, макар че си оставаха удари. Халид тайно ги складираше в една от тайните части на душата си.
Когато веднъж Айша случайно закъсня с вечерята, Ричи също случайно я удари — дали защото често подправяше овнешкото с къри или за нещо, с което му противоречеше. За Халид случилото се бе повече от шок, повече от това, да получиш плесница, защото някой бе посегнал с ръцете си към Айша.
Това се случи за първи път докато вечеряха, на масата до Халид се намираше голям извит нож и той можеше да го забие някъде, докато това бе невъзможно за Айша; желанието му се намираше някъде по средата между унижението и болката, изпращащи послания чрез горящите му очи, а той знаеше, че изобщо не трябва да го направи. Така че успя да контролира себе си, дори след всеки следващ удар на Ричи. Беше умението, което притежаваше, което по заобиколен път бе наследено заедно с търпеливостта му, от азиатските му прадеди, които никой не е познавал по време на дългото им съществуване и от които произхождаше. Живеейки с Ричи под един покрив, дневната им връзка даваше възможност да доразвие уменията си и да ги доведе до деликатно изкуство.
Баща му изглежда нямаше много приятели, поне такива, които да посещават къщата. Халид се запозна само с трима от тях.
Единият, който понякога идваше, се казваше Арч. Беше стар човек със сиви къдрици, които падаха върху плешивата му глава. Той винаги носеше бутилка уиски, после заедно с Ричи се затваряха в стаята му, провеждаха разговори на нисък глас и пееха дрезгави песни. На следващия ден Халид намираше празната бутилка, захвърлена в коридора на етажа. Той събираше всички като нея и ги подреждаше в редици всред останките на ресторанта пред къщата, без дори да знаеше защо го прави.
Другият мъж, който идваше се казваше Сид, беше с плосък нос, учудващо дебели пръсти и излъчваше лоша миризма, която Халид помирисваше с носа си дори и на следващия ден. Веднъж, когато Сид отново беше дошъл на гости, а Халид се канеше да заспива, момчето чу как Ричи повика Айша да влезе в стаята му и след като тя го направи, той шумно тръшна вратата след нея. Той никога не я попита за това, дори и когато тя се намираше в неговата стая. Някакъв инстинкт му подсказа, че още не му е дошло времето.
У тях също идваше и една жена на име Уенди. Беше висока, мършава и твърде плоска, с длъгнесто като на кон лице, около което се спускаха сплъстени кичури от червеникава коса и с много лоша кожа. Тя веднъж дойде на вечеря, а Ричи бе предупредил Айша да приготви агнешко и телешко по английски маниер, без да им слага пакистански подправки и къри. След като се нахраниха, Ричи отведе Уенди в стаята си и през остатъка от вечерта повече не се показаха. Чуваха се звуци на китара и смях, после от там се разнесоха
