малко развълнуван, тъй като не познава добре цялото здание.
— Цялото здание — обяснява — е изпълнено със свръхнапрегнат бетон. Конструкцията се опира на централно носещо ядро с размери 200 квадратни метра. Първоначално се предлагаше да се разположат по 50 семейства на етаж, но сега са средно по 120. Ние сме изцяло икономически независими, имаме собствени училища, болници, спортни площадки, домове за религиозна култура и театри.
— А храната?
— Имаме връзки със селскостопанските комуни. Сигурно сте видели, че 9/10 от сушата на този континент се използва за производство на продоволствие, че ние не заемаме плодородни земи за хоризонтални застройки, храна има винаги в изобилие.
— Значи вие зависите от комуните, които произвеждат храна?
— А кога жителите на градовете не са били зависими от фермерите? — пита Матерн. — На Земята не действа юмручното право. Ние сме единственият им пазар. А те за нас са единственият източник на продоволствия. Ние им правим и различни услуги, като например ремонт на колите им. Екологията на планетата е достигнала своя оптимум. Ние сме в състояние да изхраним още много милиарди хора. И, благослови ни, Господи, храним ги. Те се издигат нагоре.
Матерн разказва за климатизацията, за системата от шахти за придвижване и други подобни устройства.
— Всичко това е великолепно — казва в заключение Гортман. — Не мога дори да си представя как една малка планета със 75 милиарда население може въобще да оцелее, докато вие сте превърнали вашата в… в…
— В утопия — подсказва му Матерн.
— Точно това имах предвид — отговаря Гортман.
Те се заиздигат нагоре към жилищните етажи.
— Това е Рейкявик — обяснява Матерн. — Тук живее основно обслужващият персонал. Ние не искаме да създаваме предпоставки за класово разслоение. Но във всеки град преобладава някоя професионална група: инженери, научни работници. И всяка професионална група образува отделен клан.
— А осъществяват ли се контакти между отделните градове? — пита Гортман.
— Стараем се да ги развиваме чрез спортни състезания, обмен на студенти и редовни вечерни срещи на жителите на различните градове.
— А не е ли по-добре да се поощряват нощните извънградски разходки?
Матерн се намръщва.
— Предпочитаме собственото си обкръжение. Случайната сексуална близост с жители от другите градове е проява на слаб характер.
— Разбирам.
Те влизат в обширна зала.
— Това е спалнята на младоженците — обяснява Матерн. — На всеки пет или шест етажа се пада по едно такова помещение. Когато младите встъпят в брак, те напускат родния си дом и се пренасят тук. След раждането на първото дете им се предоставя собствено жилище.
— А откъде вземате стаи за тях? — учудва се Гортман. — Да разбирам ли, че всички стаи в зданието са заети? Възможно ли е смъртността при вас да е равна на раждаемостта, което значи…
— Смъртността до известна степен разрежда ситуацията. Ако умре един от партньорите, останалият жив преминава в спалнята за възрастни, като по този начин освобождава място за новото младо семейство. Прав сте обаче, че повечето от нашите младежи не намират квартира в зданието, тъй като прирастът на новите семейства е 2 процента, докато смъртността е много по-ниска. Строим нови градски гонади и преселваме там младоженците чрез жребий. Казват, че те трудно се приспособяват към новите условия, но това се компенсира с факта, че принадлежат към първите заселници. По този начин ние постоянно се смесваме чрез младежта си, като създаваме нови комбинации от обществени единици. Блестящо, нали? Вие навярно сте чели статията ми „Структурна метаморфоза на населението на градската гонада“?
— Разбира се — Гортман оглежда спалнята. Върху спалната платформа до тях се съвкупляват дванадесет двойки. — Толкова са млади… — произнася той.
— При нас половата зрелост настъпва много рано. Момичетата встъпват в съпружески връзки на дванадесет години, а момчетата — на четиринадесет. След година се появява първото дете, да ни благослови Господ.
— И никой ли не се опитва да контролира прираста?
— Да се контролира прирастът? — шокиран от неочакваното богохулство, Матерн нервно се хваща за гениталиите си. Няколко копулиращи се двойки с учудване вдигат глави. Някой хихика. — Моля ви никога да не употребявате тези думи — с жар заговаря Матерн. — Особено в присъствието на деца. Ние… ние никога не говорим така, дори не смеем да си го помислим…
— Но…
— Животът за нас е светиня. Създаването на нов живот — благословение. Размножаването е почитта и уважението на човека към Бога. — Матерн се усмихва. — Да си човек, значи да решаваш всички проблеми с усилията на мисълта, нали? Допускам, че бихме могли да се ограничим до естествения прираст, но това би било едно нещастно решение. Напротив, както сам се убедихте, ние победоносно посрещаме проблемите на размножаването. Размножаваме се с радост, числеността ни ежегодно нараства с три милиарда, като за всеки от нас се намира място и храна. Малко умират, много се раждат и светът се изпълва. Бог е велик, животът е богат и прекрасен. Както сам виждате, ние сме щастливи. Надраснали сме детската потребност за изолация един от друг. Защо да излизаме навън? Защо ни са горите и пустините? За нас гонада 116 е Вселената. Зловещите предсказания на пророците не се сбъднаха. Нима можете да ми възразите нещо? А сега да вървим, ще ви покажа училището.
Матерн е избрал училището в работния район на Прага. Още пред вратата стават свидетели на много неприятен инцидент. При тях дотичва млада, невзискателна към външността си жена, със сива бедрена превръзка. Бременността й е очевидна. Косите й са разрошени.
— Помогнете ми! — крещи тя. — Мъжът ми се е побъркал!
Треперейки, тя се хвърля в обятията на Гортман. Гостът е смутен. След нея тича млад, не повече от двадесетгодишен мъж с хлътнали скули и кръвясали очи. В ръцете си държи запалена горелка.
— Проклета вещица! — мърмори той. — Блудници, блудници безкрай. Вече имаме седем, ето ти осмия… Да се побъркаш!
Матерн е изплашен. Той отскубва жената от Гортман и трескаво бута госта към вратата на училището.
— Кажете там, че тук има побъркан — казва той на Гортман. — Нека незабавно да тичат на помощ!
Той е вбесен, че Гортман се е оказал свидетел на такава нетипична сцена, и би искал да го отведе оттук колкото е възможно по-бързо. Младата жена, все още трепереща, се крие зад гърба на Матерн.
— Бъди разумен, млади човече! — назидателно произнася Матерн. — Цял живот си прекарал в гонадата, нали? Разбираш, че размножаването е благословено. Защо искаш да отритнеш основите, по които…
— Махни се от нея или ще те изгоря!
Младежът маха с горелката пред лицето на Матерн. Матерн прави внезапна крачка встрани и младежът се хвърля върху жената. Тя отскача неловко и огънят прогаря дрехата й. Оголва се бяло тяло, прекосено от една червена ивица. Жената се хваща за издутия си корем, пада и започва неистово да крещи. Младежът отблъсква Матерн и се цели с горелката в хълбока на жената. Матерн се опитва да го хване за раменете, но младежът е по-силен. Матерн успява да му извие ръката и горелката само овъглява пода. Младежът изпуска горелката и с проклятия се хвърля върху Матерн, налагайки го с всичка сила с юмруци.
— Помощ! — вика Матерн. — Помощ!
В коридора се изсипва тълпа ученици на възраст от осем до единадесет години. Пеейки химн, те настигат безумеца. След минута той почти не се вижда под подвижната маса тела, които пребиват нещастника. Към тях се присъединява подкрепление от съседните класове. Раздава се вой на сирена и пронизителна свирка.
— Полиция! Разотивайте се! — гърми по мегафона гласът на учителя.
Появяват се четирима души в мундири и незабавно овладяват ситуацията. Ранената жена лежи и стене,
