Робърт Силвърбърг

Мухата

Това е той, Касиди — опърпания до масата. От него остана съвсем малко. Черепна кутия, малко нервни влакна, един крайник — останалото го отнесе внезапният взрив. Но това, което остана, беше достатъчно за „златистите“. Те го откриха в разрушения кораб, когато минаваше през тяхната зона зад Япет. Касиди беше жив. Можеше да бъде позакърпен. Позакърпен ли? Ами да — задължително ли е да си човек, че да бъдеш хуманен? Разбира се — да бъде позакърпен. С цената на всичко. И променен. Златистите бяха много изобретателни.

Всичко, което беше останало от Касиди, лежеше върху някаква маса в сфера от златиста енергия; тук няма смяна на сезоните, само сияещи стени и постоянна температура. Нищо не се променяше нито денем, нито нощем, нито вчера, нито утре. Формите идваха и го обкръжаваха. Крачка подир крачка те регенерираха Касиди, той лежеше в пълна забрава. Мозъкът му не беше повреден, но не работеше. Всичко останало се възстановяваше: сухожилия и връзки, кости и кръв, сърце и плазма. Удължените хълмчета на тъканта ставаха миниатюрни пъпки, от които покълваха клетките на плътта. Да залепиш клетка до клетка, да построиш човек от неговите останки не беше сложна работа за златистите. Притежаваха нужните умения. Но трябваше и много да научат и Касиди можеше да ги научи.

С всеки изминат ден Касиди започваше да приема своята нова форма. Те не го събуждаха. Лежеше като в люлка, на топло, неподвижен, немислещ. Новата му плът беше розова и гладка като на бебе. Огрубяването на кожената обвивка дойде по-късно. Касиди беше копие на самия себе си, създадено от късчетата на собственото му тяло. Те изградиха Касиди от собствените му полинуклеотидни вериги, декодираха протеините и го конструираха по собствения му модел — за тях това беше нищо работа. И защо не? Всяко парче протоплазма може да го направи за себе си. А златистите, които не бяха протоплазма, можеха да го правят и за другите.

Но те внесоха някои промени в модела на Касиди. Бяха майстори. И освен това искаха нещо да разберат.

Да надникнем в досието на Касиди:

Роден на 1 август 2316 г.

Месторождение: Ню Йорк

Родители: различни

Икономическо ниво: ниско

Образователно ниво: средно

Професия: техник по горивата

Семейно положение: три брака, с

продължителност 8, 16 и 2 месеца

Ръст: 2 метра

Цвят на косите: руси

Очи: сини

Кръвна група: А+

Ниво на интелекта: високо

Сексуални наклонности: нормални

Сега обърнете внимание на качествата му след промяната.

Отново сътвореният човек лежеше пред тях, готов за второто си раждане. Оставаха последните поправки. Златистите намериха сивото вещество с розова обвивка, проникнаха в него, минаха по всички извивки на мозъка, забавиха се в един потаен спокоен ъгъл и се спряха в подножието на тесен хълм. Започнаха операцията, но много внимателно. Нямаше инжекции, нямаше блестящи скалпели, никакви прорези по хрущяли и кости, никакво бърникане в черепната кутия. Студената стомана не прекъсна синапсиса. Златистите работеха прецизно. Настроиха онова енергетично поле, което всъщност беше Касиди, регулираха го, изчистиха шумовете и всичко останало много внимателно. Когато всичко свърши, Касиди бе станал много по-чувствителен. Златистите го бяха дарили с няколко нови способности.

А след това го разбудиха.

— Вие сте жив, Касиди — каза мек глас. — Вашият кораб бе унищожен. Приятелите ви загинаха. Само вие останахте жив.

— А каква е тази болница?

— Тя не е на Земята. Скоро ще се върнете у дома. Станете, Касиди. Вдигнете дясната си ръка. Сега лявата. Превийте крака в коленете. Поемете въздух. Отворете и затворете очи няколко пъти. Как се казвате?

— Ричард Хенри Касиди.

— Години?

— Четирисет и една.

— Погледнете това отражение. Кого виждате?

— Себе си.

— Имате ли въпроси?

— Какво направихте с мен?

— Малък ремонт, Касиди. От вас не беше останало почти нищо.

— Внесохте ли някаква промени?

— Направихме ви по-възприемчив към чувствата на хората от вашия род.

— Охо — отвърна Касиди.

Да проследим Касиди след връщането му на Земята.

Пристигна точно в деня, когато бе планиран снегопад. Бяха леки, бързо стопяващи се снежинки. Времето не беше лошо, снежинките трябваше да доставят естетическа наслада. Колко добре беше да стъпиш отново на родната Земя! Златистите бяха организирали завръщането му много хитро. Поставиха Касиди в полуразрушения му кораб и го насочиха така, че да достигне зоната, където може да бъде спасен. Радарите регистрираха кораба и астронавтът беше прибран. А как се спасихте, Касиди? Много просто, сър. Бях навън, когато стана взривът. Всички загинаха, само аз се спасих.

Оставиха го на Марс за проверка, после го държаха в деконтаминационна камера на Луната и в края на краищата го върнаха на Земята. И попадна на снегопад — едър мъж с клатеща се походка, по местата на раните имаше втвърдявания. Нямаше много приятели, никакви роднини, достатъчно пари в наличност, за да изкара известно време, и няколко бивши съпруги, които можеше да посети. По закон беше в годишна платена отпуска като компенсация. Все още не беше използвал придобитата си нова чувствителност. Златистите бяха предвидили новите способности да започнат да се проявяват, едва когато се върне у дома. Сега вече можеше да ги ползва. А безкрайно любопитните създания, които живеят зад Япет, търпеливо изчакваха Касиди да започне да търси тези, които някога са го обичали.

Той започна търсенията си в градския район на Чикаго, защото там, около Рокфорд, имаше летище. Лентовият тротоар бързо го закара до кула от бял италиански варовик, украсена с блестяща мозайка от слонова кост и дълги метални лайсни. Там, в централната телевенторна станция, Касиди започна да търси съпругите си. Беше много търпелив — тази грамада с безстрастно лице и добри очи. Търпеливо натискаше бутоните и преспокойно очакваше да влезе във връзка. Всъщност винаги е бил спокоен и е знаел колко важно е умението да чакаш.

Машината му съобщи, че Берил Фрайзър Касиди Мелън живее в градския район на Бостън. Машината му съобщи, че Люрин Холщайн Касиди живее в градския район на Ню Йорк. Машината му съобщи, че Мирабел Хенрик Касиди Милмън Рид живее в градския район на Сан Франциско.

Тези имена събудиха у него спомени: топло тяло, ухания на шампоан за коса, докосване на ръце, нежни гласове… Страстен шепот. Остри погледи. Спиращи въздуха страсти.

И ето Касиди, върнат отново към живота, тръгва да види своите бивши съпруги.

Откриваме една от тях почти неузнаваема. Берил имаше млечни ириси, а бялото на очите й беше зеленикаво. За тези десет години бе поотслабнала. Набраздено от бръчки лице, кожа като пергамент, изпъкнали скули — сякаш искат да излязат от лицето й. За нея Касиди бе женен осем месеца, когато беше

Вы читаете Мухата
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату