на двайсет и четири. Разделиха се, след като тя се включи в програмата за стерилност. Не че той искаше деца, но постъпката й го обиди. Сега тя лежеше сред кълбета от пяна и опитваше да се усмихва така, че да не изкриви устата си.
— Казаха ми, че си загинал — казва.
— Измъкнах се. А ти как живя, Берил?
— Не виждаш ли, лекуват ме.
— Лекуват ли?
— Приемах трилин. Не личи ли? Погледни очите ми, лицето ми. Убиваше ме, но ми даваше покой. Сякаш се отделяш от собствената си душа. Но след година-две щеше да ме довърши и сега ме лекуват. Преди месец ме обелиха, сега ми правят система от простатици. Цялата съм пластмаса. Но ще живея.
— Омъжи ли се повторно? — попита Касиди.
— Отдавна ме напусна. Пет години съм сама. Само аз и трилинът. Но вече захвърлих тази гадост — Берил въздъхна. — А ти изглеждаш толкова спокоен, Дик… Винаги си бил такъв. Спокоен, самоуверен. Ти никога не би се пристрастил към трилина. Хайде, подай ми ръка.
Касиди докосна пресъхналата й длан. Почувства нейната топлина и желание за любов. Долови в себе си огромни пулсиращи вълни и бавните ритми на страстта, които минаха през него и отидоха нанякъде…
— Ти някога ме обичаше — каза Берил. — И двамата бяхме млади и глупави. Обикни ме пак. Помогни ми да се измъкна. Трябва ми твоята сила.
— Ще ти помогна, разбира се — рече Касиди.
Излезе и купи три кубика трилин. Като се върна, отвори едната ампула и я би в ръката на Берил. Млечнозелените й очи се разшириха от ужас.
— Не, не… замърка тя. Обля я невероятна болка и Касиди почувства тази болка. После наркотикът я успокои.
Сега да проследим втората среща.
Охранителната инсталация каза: „Господин Касиди“.
— Да влезе — отвърна Мирабел Хенрик Касиди Мелмън Рид. Двете половинки на вратата се разтвориха и Касиди прекрачи в едно великолепие от мрамор и оникс. Мирабел се бе изпънала върху легло от палисандър и пухкавата й плът изпитваше доловима наслада. Косите й с цвят на тъмен кристал падаха върху раменете й. Беше съпруга на Касиди цели шестнайсет месеца през 2346 година. Тогава беше стройно свенливо момиче; сега Касиди едва разпозна някогашните черти под финия грим.
— Омъжила си се сполучливо.
— Да, на третия път сполучливо — каза Мирабел. — Седни. Ще пийнеш ли?
— Прекрасно — Касиди продължаваше да стърчи. — Винаги си мечтала за такъв дворец, Мирабел. Ти беше най-интелигентната от моите жени, но винаги си обичала комфорта. Добре ли се чувстваш сега?
— Много.
— Щастлива ли си?
— Добре ми е. Чета по-малко, но се чувствам добре.
Касиди забеляза върху коленете й нещо, което приличаше на одеало — пурпурно, със златни нишки, меко, лениво, притиснало се към нея. Съществото имаше няколко очи. Мирабел го галеше.
— От Ганимед ли е любимецът ти? — попита Касиди.
— Да. Мъжът ми го купи миналата година. Страхотно го обичам.
— Тях всички ги обичат. И са много скъпи, нали?
— Но пък се привързват — отвърна Мирабел. — Почти като хора са. Много са предани. Може да ме сметнеш да глупачка, но то сега е най-важното нещо в моя живот. По-важно от мъжа ми. Обичам го, разбираш ли. Свикнала съм другите да ме обичат, аз самата обичам малко неща…
— Мога ли да го погледна? — попита търпеливо Касиди.
— Бъди внимателен.
— Разбира се. — Взе съществото от Ганимед. Никога не беше държал в ръце толкова меко тяло. Касиди долови тръпките на загриженост, които идваха от Мирабел. Касиди поглади съществото — то потръпна от удоволствие. Кожата му преливаше в ръцете на Касиди.
— А ти с какво се занимаваш, Дик? — попита Мирабел. — Още ли си из космоса?
Касиди не обърна внимание на въпроса.
— Напомни ми онези редове от Шекспир, Мирабел. За мухите и палавите момчета.
Мирабел смръщи бледото си чело.
— Беше от „Крал Лир“ — каза тя. — Чакай… Да. „Като мухите за палавите деца — това сме ние за боговете. Те ни убиват за своя занимавка“
— Да, точно така. — Ръцете му енергично стискаха приличащото на одеало създание от Ганимед. От полусмазаното тяло се показаха тънички влакна. Касиди хвърли телцето на пода. Вълната от ужас, болка и страх, която излъчи Марибел, го удари толкова силно, че почти изгуби съзнание. Но той прие всичко това и го излъчи към своите наблюдатели.
— Мухите — обясни Касиди. — Палавите момчета. Ето го моето удоволствие, Мирабел. Аз вече съм бог, не го ли разбра?
— Довиждане.
Очакваше го още едно посещение. Тя живее нов пълнокръвен живот. Люрин Холщайн Касиди — на трийсет и една, с тъмни коси и големи очи, бременна в седмия месец. Тя бе единствена от жените на Касиди, която не се омъжи повече. В Ню Йорк имаше малка, семпло мебелирана стая. Преди пет години, когато два месеца беше съпруга на Касиди, беше сочно момиче, сега беше позакръглена. Но дали пък не беше от бременността?
— Ще се омъжиш ли за мен? — попита той.
Тя се усмихна и поклати отрицателно глава.
— Имам пари и ценя своята независимост. Не искам да влизам в отношения, каквито бяха нашите. С никого.
— А детето? Ще раждаш ли?
— Трудно го постигнах. Да не си мислиш, че е лесно? Две години изкуствено зачеване. Платих цяло състояние. Наоколо машини, които надничат в теб, разните ускорители на бременността… Не, едва ли си го представяш. Това е дълго чакано дете. Дете, за което толкова много…
— Интересно — каза Касиди. — Посетих Мирабел и Берил, всяка от тях си има по нещо любимо. Нещо като самите тях. И трите търсите нещо. Интересно е.
— При теб всичко ли е наред, Дик?
— Отлично.
— Имаш толкова спокоен глас… Сякаш броиш думите си. Това плаши.
— Да… Знаеш ли какво направих за Берил? Купих й няколко кубика трилин. А у Мирабел… Просто взех нейния любимец и го смачках. Направих го съвсем спокойно.
— Струва ми се, че си откачил Дик.
— Долавям твоя страх. Ти си мислиш, че искам да направя нещо с детето. Страхът не е интересен, Люрин. Виж тъгата — да. Тя си заслужава да бъде анализирана. Отчаянието без изход. Искам да го изуча. Искам да им помогна на тях да го изучат. Струва ми се, че те искат да разберат точно това. Не бягай от мен, Люрин. Не искам да ти причиня болка, не.
Беше толкова малка, слаба и безпомощна от бременността. Касиди меко я улови за дланите и я придърпа към себе си. Вече улавяше онези нови чувства, които идваха от нея: жалост към себе си, скрита зад ужас. А още нищо не беше й сторил…
Как се прави аборт на седмия месец?
Можеше просто да я удари в корема. Прекалено грубо… Няма инструменти, няма таблетки, няма бързодействащи средства… И като съжаляваше за своята жестокост, Касиди удари Люрин с коляно в корема. Тя бавно се метна срещу него. Удари я втори път. През цялото време беше абсолютно спокоен — не, не е хубаво да изпитваш радост от насилието. Може би трябваше още веднъж… После я пусна.
Тя беше в съзнание, но се гърчеше от болка. Касиди се настрои на това лъчение. Разбра, че детето вътре е живо. Може да не умре, но ще остане инвалид. Долови, че Люрин се кани да повика полиция. Значи плодът трябва да бъде унищожен. Тя трябваше да започне всичко отначало. Тъжно, много тъжно…
