Звукът на този глас в унисон с останалото от личността на Вотан разтрепера утринния въздух и сякаш в същия момент камбаните на катедралата отекнаха.
Гигантът сърдечно покани Дюлак. Двамата мъже се познаваха добре и си симпатизираха. Затова къщата не беше чужда на инспектора; той вече беше виждал антрето, малко, но чисто, щедро облицовано с имитация на мрамор, също както и широкото стълбище, което се изкачваше вдясно. Втора врата, точно срещу входната, водеше към магазина и Вотан въведе там Люсиен Дюлак.
Нямаше съмнение, утрото напредваше и през капаците на прозорците светлината се процеждаше в магазина, играейки върху изложените подвързии, по миниатюрите, стативите, няколкото стари картини и античните предмети, с които Грюн понякога търгуваше. Беше петък, следователно предната вечер Вотан беше посрещал своя кръжок. Но благодарение на Терез и Едвиж всички следи на безредие — столове, чаши, бутилки, мезета — бяха изчезнали.
Внимателно приседнал на крайчеца на стол, който някога е имал честта да побира задника на крал Луи XIV или поне така претендираше Грюн, Дюлак се питаше как да се справи със задачата си, без да прояви нетактичност.
Но той бе подпомогнат от самия Вотан, който изглеждаше силно изненадан от тази сутрешна визита.
— Нещо не е в ред ли, приятелю? — попита той леко обезпокоен.
— Може би. Всъщност… Вотан, по-добре е да не ми задавате въпроси, а да отговаряте на моите.
— Слушам ви.
— Ето: виждали ли сте Диана скоро?
— Нещо неприятно ли й се е случило?
Гласът му се силеше да изглежда естествен, но Дюлак познаваше характера му: прекалено горд, за да издаде опасенията си, в себе си Грюн сигурно вече очакваше със страх лошата новина.
— Моля ви, Вотан, отговорете на въпроса ми.
— Е, добре… трябва да съм я видял вчера следобед. Да, наистина, около шест часа. Мисля, че е прекарала вечерта и нощта в стаята си, защото не беше нито на кръжока, нито в механата.
— Значи сте приключили вечерта в Механата на тъкачите?
— Както обикновено.
— Дьони беше ли с вас?
— Разбира се, че не.
— Както обикновено — иронизира инспекторът.
— Да, както обикновено — отвърна Грюн с гримаса.
Дьони и баща му не се разбираха. Това се знаеше от цял Страсбург: физически младежът доста приличаше на Вотан, но беше рус. Благодарение на високия му ръст и здравите мускули баща му дълго време казваше със задоволство: ето това е един истински Грюн! По характер обаче Дьони напомняше на починалата си майка, срамежлива и безцветна личност. А неотдавна стана ясно, че той все по-често се спречква с Вотан по идеологически въпроси. Като млад студент в университета Дьони хранеше политически симпатии с ляв уклон, които според дните и настроението или дразнеха баща му, или го караха да свива рамене. Но оставим ли това настрана, Дьони учеше сериозно; може да се каже, че учеше настървено — едва на двадесет и една години той вече беше в трети курс по история. Като пренебрегваше удоволствията и светския живот, които привличаха баща му, той прекарваше цялото си време било у дома, приведен над книгите, било в центъра на града у своя приятел и състудент Шарл Фелдман, който споделяше възгледите му и с когото Дьони дискутираше до изнемогване.
— Не знам какво е правил Дьони тази нощ — раздразнено рече Вотан. — Най-просто е да го попитате самия него.
— Тогава нека да се качим? — предложи Дюлак.
— По това време? Значи е толкова сериозно?
Грюн беше силен човек, нямаше никакъв смисъл да го измъчва повече.
— Вотан — каза Люсиен, — още нищо не е напълно сигурно. Думи, предположения. Затова не го взимайте навътре.
— Хайде, хайде, изплюйте камъчето.
— Имам основания да се опасявам, че се е случило нещастие с Диана.
Грюн не отговори веднага. Със стиснати устни той вероятно се бореше с дълбоките си страхове. Дюлак си представяше какви са те, макар и нищо да не проличаваше върху това гранитно лице.
— Да се качим — рече накрая Вотан.
Озоваха се в антрето и по каменното стълбище бързо изкачиха двата етажа. На площадката позвъниха на вратата вдясно.
Не чакаха дълго. Дьони им отвори, беше с изморено лице и облечен като за през деня. Явно, не беше мигвал. Преди двамата мъже да успеят да отворят уста, той каза на баща си:
— Диана не се е прибирала.
Едва тогава той сякаш откри присъствието на полицая и замлъкна с глупав вид, дори не се досети да се дръпне от прага и да покани гостите. Баща му го върна в действителността. Без да продума, Дьони си влезе направо в хола и се стовари на дивана, който още пазеше формата на тялото му. Несъмнено беше прекарал нощта там в очакване, което можеше да се види и по препълнения с фасове пепелник, и по разтвореното томче на Хегел.
— Искаш да кажеш, че не си я виждал цялата нощ? — попита баща му.
— Тя… тя не се е прибирала — повтори Дьони с празен поглед.
Вотан показа признаци на нетърпение.
— Овладей се, по дяволите! Поне веднъж бъди мъж. Какво се е случило. Карахте ли се?
— Защо мислиш така?
— Защото вече съм свикнал с вашите кавги. Хайде, отговаряй!
— Да, тя… тя излезе снощи.
— Към колко часа?
— Вече не знам. Малко преди единайсет. Най-напред помислих, че е отишла с вас в механата. Но тя не се прибра — потрети той, сякаш не можеше да изгони тази натрапчива мисъл от ума си.
— Затова ли, когато се върнахме, ни попита дали не е с нас?
— Да.
— Колко беше часът? — намеси се Дюлак, който още не беше казал дума, а се задоволяваше да слуша и да наблюдава.
— Както обикновено, минаваше два — отговори бащата Грюн. — Едвиж беше изморена. Прибрахме се заедно с дъщеря ми. В момента, когато се готвех да отворя вратата на апартамента си, Дьони се надвеси над стълбищния парапет и ни попита дали Диана не е с нас.
— Това не ви ли изненада в подобен час?
— Никак. Знаете, че Диана е разпоредителка в „Лорелай“. Почивният й ден е точно четвъртък. Но дори тогава тя рядко си ляга рано. Често ходи при приятелки, бъбрят, пушат, пият и й се случва да закъснее много. Но никога повече от три часа сутринта.
— Излезе сърдита — промърмори ядно Дьони.
— Очевидно. Отдавна трябваше да се ожениш за нея, колко пъти съм ти го казвал. След сватбата малките свади нямат такова значение.
— Много съм млад, за да се женя.
— И ето! — заключи бащата с фаталистичен жест. — Това продължава вече четири години, откак срещна това момиче. Обича я, живее с нея, но не иска да узакони връзката си. „Много съм млад!“ Глупак! И нека ти кажа, приятелю, че когато човек е толкова принципен по отношение на морала като теб, първото нещо е сам да даде пример. Или пък да се въздържа да съди поведението на баща си. Вече изгубих сметката на ехидните подмятания на този господин за възрастта на съпругата ми — добави Грюн, като се обърна към инспектора. — Но аз се ожених за Едвиж!
— И й изневеряваш, както ти падне! — процеди Дьони.
— За последен път ти казвам, че не трябва да съдиш баща си. Едвиж е щастлива. Никога не е напускала
