Контакт

Карл СейгънКонтакт

Част първаПосланието

Сърцето ми тръпне като самотен лист.
В сънищата ми планетите кръжат.
Звезди прииждат в прозореца.
Въртя се в просъница.
Леглото ми е топла планета.

МАРВИН МЪРДЖЪР

пети клас, начално училище №153

Харлем, Ню Йорк Сити (1981)

Глава 1Трансцендентни числа

Как без жал,
комарко вял,
с длан небрежна
съм те смлял?

Но не съм ли
аз комар,
а пък ти —
разумна твар?

Току-виж, че
ял и пил,
спра във сляпа длан
безкрил?

УИЛЯМ БЛЕЙК1

„Песни за опитността“, „Комарът“, строфа 1–3 (1795 г.)

Според човешките стандарти не беше възможно обектът да има изкуствен произход: беше голям колкото цяла планета. Но имаше толкова странна и интригуваща форма, така очевидно предназначена за някаква сложна цел, че несъмнено бе израз на нечий замисъл. Носеше се в полярна орбита около грамадната бледо-синя звезда и наподобяваше огромен, неправилен полиедър, чиято повърхност бе осеяна с милиони купести раковини. Всяка раковина бе насочена към определен сектор от небесната шир. Всяко съзвездие се прослушваше. Полиедърът-планета изпълняваше функциите си в продължение на милиони ери. Беше много търпелив. Можеше да си го позволи. Дори да чака вечно.

Когато я издърпаха, тя изобщо не изплака. Малкото й личице бе сбръчкано. После широко отвори очи и погледна към ярките светлини, към облечените в бяло и зелено човешки фигури, към жената, лежаща на масата под нея. Заляха я странно познати звуци. По личицето й се изписа изражение, неприсъщо за новородено… Може би на изненада.

* * *

Едва на две години, тя вдигаше ръчички над главата си и произнасяше сладко: „Тата, оп“. Приятелите на баща й се чудеха. Толкова малка, а каква изисканост.

— Не е изисканост — отвръщаше той. — Преди, когато искаше да я взема, започваше да писка. Веднъж й обясних: „Ели, не е необходимо да пищиш. Само кажи: «Тати, хоп»“. Децата просто са си умни. Нали, Преш?2

Е, сега тя беше „оп“, замайващо високо, кацнала на татковите рамене и здраво хванала се за оредяващата му коса. Колко по-добре изглеждаше животът тук отгоре: далеч по-безопасно, отколкото да лазиш сред гората от крака. Там долу можеше да те настъпят. Можеше да се загубиш. И се хвана още по- здраво.

След като отминаха клетките на маймуните, двамата завиха и се озоваха пред нашарено с петна животно, с дълги крака, проточен нагоре врат и рогца на главата му, извисяваща се високо над тях.

— Вратовете им са толкова дълги, че гласът им не може да стигне до устата им, за да излезе — каза татко й.

На нея й домъчня за бедното животно. Но същевременно се радваше, че го има. Беше й хубаво, че съществуват такива чудеса.

* * *

— Хайде, Ели — подкани я нежно мама. В гласа й се долавяше позната весела нотка. — Прочети го.

Сестрата на майка й не бе повярвала, че Ели, само тригодишна, може да чете. Леля й си мислеше, че просто знае наизуст детските приказчици, които й четяха. В този ветровит мартенски ден трите обикаляха по Стейт Стрийт и се бяха спрели пред една витрина. Вътре, на слънчевата светлина, блестеше камък в пурпурно червено.

— Би-жу-тер — прочете бавно Ели, произнасяйки всяка сричка поотделно.

* * *

Тя гузно се промъкна в гостната. Старият радиоапарат „Моторола“ стоеше на рафта, откакто се помнеше. Беше много голям, тежък и както го бе опряла до гърдите си, за малко да го изтърве. Отзад на