или не. И когато пък реши, че работата е за смях, тъй ще отвори уста, че сонда в корема му да вкараш, няма да я усети.
А тая, секунда сериозна, секунда усмивка. Лицето й се разтяга като акордеон.
Както после се убедих — усмивката американците за нищо я нямат.
— Благодаря за поканата…
— Искам да ви покажа част от нашия район, но преди това, мога ли да ви наричам на малкото име…
— Ама, разбира се — отвръщам. Тя да не мисли, че в България все на фамилни имена се обръщаме.
Както вероятно читателят знае, американците не обичат големеенето, пред имената си не слагат нито фирми, нито тежки обръщения. Те чисто и просто ти произнасят името, обръщат се към тебе само три минути след запознанството така, като че сте си пили пиенето от младини и сега, като сте се срещнали, не знаете къде да се денете от радост…
— Аз съм Анжела…
Анжела е на около шейсет години. Журналист и писател, както ми се представя. В Америка писателите не се гнусят да се наричат журналисти, както е, да речем, у нас. Пишеш ли — писател си… Няма тежки комисии, които да решават писател ли си или не. А това пък, един писател да решава с рецензия дали книгата на друг писател да се издаде или не, това един американец, и с изваден нож да излезеш насреща му, няма да го проумее. Читателите, издателите и времето имат думата. Те казват каквото трябва да се каже за пишещия човек. А у нас, като умре т.нар. писател, на паметника му чак е написано: Иван Драганов, писател. Да не сбъркат живите — и ако не са го чували, да знаят, че е тяхна грешката. Анжела ми се представи като писател по научните въпроси… Тя ми показва нещо като село, нещо като квартал, нещо като нашенска вилна зона. Всъщност тя ме развежда в един типичен американски град. Независимо че съм в Чикаго, тук небостъргачи няма. Небостъргачите са на четиридесет мили от нас, на брега на езерото. Там е и най-високият небостъргач в света — 453 метра. Въртях се половин час горе на терасата му и гледах. Докъдето ти стигат очите, все град, свършване няма, не стига окото, слабо е… Оттам се виждат добре отсечените конуси на темето на няколко сгради, които се отопляват от слънчевите лъчи. В Америка вече има много такива сгради… Строени са за търговски цели, за банки, за други административни нужди — имаше и сгради с апартаменти под наем. Вътре, както е навсякъде в подобни сгради, е пълно със зеленина и свежест и ако не знаеш къде си, спокойно можеш да се объркаш — в ботаническа градина ли си, в развъдник за цветя ли. И хич не ти се вярва, че си в центъра, в най-задръстеното място на тоя известен бандитски град.
А тук, в тая част на Чикаго, където ме развежда Анжела, тревата вече е набола. От къща до къща разстоянието е една малка ливадка, а тревата е такава, че и в дъждовно време да стъпиш на нея, пружинира като изкуствена — и ни кал остава на обувките, ни стъпките ти потъват в нея. И тя, както би казал Алеко, бамбашка…
Още не познавам Америка, но съм почти сигурен, че този квартал е строен, за да го показват на такива като мен. Или пък тук живеят от ония 5%, които държат 90% от богатствата на страната. Улиците широки, къщите ниски, на един велосипед да се качиш, главата ти ще стърчи над половината от тях. И много трева и дървета, които вече се приготвят да цъфтят. Ето един от стотиците супермаркети — ниска и широка сграда, пред нея наредени коли — все нови, все лъскави. По-нататък Анжела ми показва няколко ресторантчета — малки, уютни. Абе, девойко, иде ми да кажа, това вилният район на Чикаго ли е или рекламно табло, за да скриете с него „задния си двор“.
— В Америка такова понятие „вили“ няма — казва жената. Аз съм пътувала и в Европа, и в Африка и зная на какво вие казвате вили. Това тук са обикновени къщи, в които живеят обикновени хора. Оттук отиват на работа, тук вечер се връщат. Богатите имат къщи по крайбрежията в курортните места, а най- богатите — и на френската Ривиера или в други курорти по света. Но те са артисти, известни писатели, бизнесмени, а тук — казва тя — е Америка, типична Америка…
… Ако това тук е типична Америка, тогава аз съм типичен НЛО. Тогава необикновената, богаташката Америка какво е?… Да не би на нея асфалтът по улиците да е с примеси от сребърен прах?
После обаче видях с очите си. Мине работният ден, дойде вечерта, централната част и на Чикаго, и на Лос Анжелос, и на Ню Йорк се опразват, даже запустяват. Става студено, безлюдно, колите с бизнесмени и чиновници се оттеглят към края на града, където те живеят, а билдингите остават сами, с пазачите си, с полицията си, с алармените инсталации, със светещите цяла нощ лампи. Винаги съм го знаел — улиците на един град са много тъжно нещо, когато са обезлюдени. Така видях да изглежда и страшният с финансовата си мощ и сила Уолстрийт, в който само един етаж от тия билдинги да рече да кихне към България, за една нощ ще станем Швеицария… Да кихне, ама не киха по такъв начин и към такива като нас Уолстрийт…
Та тези ниски, удобни къщи били типичната Америка. Едноетажната, както вярно, много вярно, са я нарекли Илф и Петров. Полека-лека вече си обяснявам защо са толкова големи градовете на Америка. Защо, американец ли си, трябва да имаш кола. Как може да е другояче, когато американците, с много малки изключения, не живеят в билдингите, а в ето такива къщи, широки, по 250–300 квадрата всяка. Турете до къщата два-три гаража и си представете като каква територия трябва да държи един град като Чикаго, с девет милиона жители, като Лос Анжелос, за който, за да го пресечеш с кола от единия до другия край, ти трябва един ден време…
Като гледа човек нощем Америка отгоре, вижда, че голяма част от нея е осветена. Това са нейните огромни, средни и по-малки градове. Разстоянието от къща до къща е голямо, следователно и най-малкото село по територия е колкото един наш среден град. В този смисъл голяма част от американските градове съвсем не приличат на градовете в другите страни. Как се оброжда тази територия без кола?
Големите градове, разбира се, имат метро, автобуси, и все такива, каквито у нас имаше доскоро само в ЦК. Като си представя един луксозен, удобен и чист американски автобус, и го сравня с тия, с които се пътува в София — до „Младост“, до „Люлин“, до околните села, виждам разлика, равна на разликата между мерцедес и трабант. Но в една такава, разпръсната Америка, колкото и много да са автобусите, си трябват коли. Ще попита читателят: ами децата, които още нямат право да карат коли, с какво ходят на училище. В цяла Америка има специални „басове“. Те обикалят квартали, далечни ферми, събират децата, откарват ги до училището, което може да е на 15–20 мили далеч, след учебния ден ги връщат обратно. Те са жълто означени и са от малкото автомобили, които ползват предимство.
Макар че е много пръсната, Америка продължава да строи на един етаж. Защото къща на земята е удобна къща. А земя те са имали и сега си имат в изобилие. Известно е, че големи територии от Америка още нито са населени, нито дори усвоени. Нека й е лошо на Америка с този резервен заден двор, нека я плашат ония трудни и страшни въпроси, които полека-лека стискат за врата цялото човечество — глада, пренаселеността, екологията. Затова и автомобилната промишленост е толкова развита, че всяко дете от пет години нагоре, стигат ли краката му до педалите, вече кара кола. Затова и тук на колата се гледа, както всяко българско дете гледаше някога на кончето си от слънчоглед… Затова и в Америка никой никого не проверява, като си кара колата — има ли книжка, кога я е взел, изтекъл ли му е талонът и т.н. Работи, които на нас са ни дошли до гуша… Даже за такива подробности, като кога изтича срокът за изплащането на данъка, собственикът не е и длъжен да помни — те са написани на номера на колата. По тези причини обаче пътищата заемат една значителна част от територията на Америка. Понякога те са двупосочни, но когато свързват по-големи градове, са многоредови. От всеки град се извиват поне десетина-двадесет изходни артерии, увили го, оплели го, сякаш искат да го изсмучат. Навързани с подлези, с надлези, със събуеи, с хайуей — взеха ми здравето: колата ли по-напред да карам, или да гледам картата — накъде ми е посоката и надписите кой уей накъде води…
Анжела още иска да ми показва — ето тенис кортовете на квартала, ето училището, пълно с весели деца, които се гонят, както се гонят децата навсякъде по света. Аз все ахкам и охкам, а ми иде да й кажа — стига ми това екскурзоводство, води ме вече у вас, запознавай ме с мъжа си и вади шишенцето, каквото и да е то… Че съм вече и прегладнял.
Анжела като да чете мислите ми.
— У дома ви чака голяма изненада… — Зъбите й, недокосвани от зъболекар, пак блесват и аз злобарски си мърморя: бива ги тия американски зъболекари — чене да ти направят, да се снимаш с него… И тая се покиприла с ченета, пък ще ми флиртува отгоре.
