Генади Стоилов

Хвърчила се реят в небето

1.

— Иса! Иса, тук ли си? — гласът на дона Октавиа бе с лека нотка на раздразнение, нещо крайно необичайно за нея. — Иса, моля те, идвай по-бързо.

Исабел излезна измежду гъстите клони на храстите, които допреди малко сякаш бяха нереални, обхванати от трептене и нереално избледняване на цветовете. По колената на момичето беше полепнала светла пръст. Дона Октавиа още повече намръщи хубавото си лице, като видя петната върху розовия плат на роклята.

— Дона Октавиа, там видях нещо много странно, но и много красиво — каза Исабел и посочи към храстите.

— Градината с рози е най-странното място на света, мило момиче. Но друг път не отивай сама там. Особено след като наближава буря.

Като потвърждение на думите й се разнесе тежък грохот на гръмотевица. В Долината всички знаеха какво значи лятна буря и това, което можеше да причини с мълниите си.

Двете забързаха към родовата къща, която се намираше недалеч от градината. На опита на Исабел да разкаже за преживяното там, дона Октавиа каза само едно кратко и нетърпящо възражение „По късно“ и не продума докато не се прибраха.. Това нещо, което видя, успя да помрачи настроението й непоправимо. Когато се прибраха, тя изпрати Исабел веднага да се преоблече и да се представи като е готова. Щом момичето се качи на горния етаж, тя седна обезсилена до прозореца и затвори очи. Мислите й се опитваха да се успокоят, сълзите напираха да бликнат, но не беше сега момент да ги освободи. И сякаш вместо тях заваля дъжда. Първите капки тихо потропаха по прозореца и Октавиа отвори очи, заслушана в тътена на гръмотевиците. Денят едва беше преполовил и ги очакваше един дълъг следобед в просторната всекидневна.

Дон Рабида, баща на Исабел и собственик на най-голямото имение в провинцията Хиспаньола, се върна късно следобед от пътуване до съседната провинция Етерни. Тропотът на конете предизвести домашните му и те станаха да го посрещнат, като двама от прислугата хукнаха за сухи кърпи. Дъждът навън се изливаше от часове, без да мисли да спира.

Вратата, същата тази врата донесена чак от далечния север и повод за завистта на дон Бера и дон Тамири, се отвори широко, като позволи на развихрилия се вятър да влети с пръски дъжд.

— Момичета, дойдох си! — гръмко викна дон Рабида и мустаците му весело щръкнаха.

Исабел заобиколи двама от охраняващите го войници и се притисна към неговото едро тяло.

— Страшно време, сякаш препускахме през ада — каза дон Рабида и вдигна Исабела, целувайки двете й страни. — А ти, малка палавнице, беше ли послушна?

— Татко, така се радвам, че си тук. Нали няма да заминаваш пак? — хитро избегна отговора Исабел и прегърна баща си. А нас замалко да ни хване дъжда и бурята навън.

— Така ли? А да не би някой пак да се е измъкнал от дона Октавиа и тя да го е търсила цял предиобед?

— Простете ми дон Рабида, пристигнаха товарите от Дриам и не съм усетила кога е изчезнала — дона Октавиа се приближи и поклони извинително.

Двамата с Рабида се погледнаха в очите и разбраха нещо, което беше известно само на тях.

— Значи така, млада дона, проявяваш вкус към приключенията? Надявам се друг път да не притесняваш тези, които те обичан и грижата им за теб е преди всичко друго — дон Рабида търкаше с кърпа лицето си, като спря за миг и погледна много строго Исабел. Тя сведе глава виновно, но веднага я вдигна и се усмихна дяволито.

— Тогава нека и дона Октавиа да идва с мен, може ли?

Всички се засмяха и влезнаха навътре. Войниците отидоха по коридора към тяхното крило, за да сменят прогизналите си дрехи и да си починат след дългата езда. Дон Рабида също отиде да сложи сухи дрехи, като заръча да запалят камината и да донесат от „Златните листа“, любимото му кралско вино.

Вечерта тихо дойде под дъжда. Вятърът беше утихнал В голямата къща на рода Деливеранс, един от уважаваните не само в Долината, но и в цялото кралство, всеки се беше заел да върши нещо дребно, с което да запълни времето за вечерята. Едни от прислугата бяха в кухнята, други в големите хамбари. Войниците, тези които не бяха на постове, си бяха в стаите и се занимаваха с оръжието, играеха карти или просто дремеха, приспивани от песента на дъжда, леко потропващ по первазите.

Дон Рабида преглеждаше списъците с получените стоки, като сверяваше записките си, направени в провинция Етерни. Дона Октавиа му помагаше, като отмяташе тези от стоките, на които променяха цената.

Вземайки чашата си с вино, Рабида се облегна и бутна книгите. Отпи и задържа малко глътката. Искаше да усети неповторимия вкус на чудесното вино.

— Ходила е там, нали? — попита той, след като се увери, че Исабел е при готвачите в кухнята.

— Съжалявам, ще сложа пост пред градината. Вече е голяма и не знам дали ще можем да я държим настрана от там — тихо, с някаква неизказана тъга каза дона Октавиа. Тя сплете дългите си изящни пръсти и стискайки ги те се изпънаха. — А там нещо ставаше, това място сякаш я позна, цялото трептеше и се извиваше, като в танц. Нямаше нито един цвят в него и беше прозрачно, и тя стоеше в средата, тя грееше., Рабида, тя беше извор от светлина, тя беше слънце! — Октавиа не успя да спре сълзите си, които потекоха с отблясък от светлината на свещите.

— Знам, че тя е точно това, а може би ни напомнят за идващия ден, той е така близко. Чак ме е страх от това бъдеще, което не знам какво ще ни донесе.

— Може би трябваше да заминем, някъде, накрая на света, далеч оттук и може би нямаше да може да ни последва тази наша орисия.

— Ние не можем и няма къде да отидем — тази увереност беше неотменима от нито една сила на света. Той вдигна чашата си и погледна през нея към танцуващите пламъци в камината. — А и тя трябва да е тук, нали за нея го правим, как да я оставим сама?

Тишината, която настана след последните думи на Рабида, беше по-силна и от врявата по пазара. И двамата го усетиха и заговориха едновременно, заглушавайки този крясък.

— Така… — каза Рабида.

— Винаги… — започна Октавиа.

Смехът им малко освободи главите им от тежките мисли, надвиснали като черни облаци.

— Така бързо лети времето. Сякаш вчера стана всичко — повтори дон Рабида.

— Така е, наистина минаха като на един дъх тези десет години. Десет години, Рабида, нима ги усети? — жената покри очите си с длани.

Дон Рабида се изправи и я приближи. Той притисна към себе си плачещата Октавиа и галейки я по махагоновите коси, усети силата на въпроса.

— Скъпа Октавиа, само ти успя да я запазиш, ти и твоята доброта и обич, аз бих изпуснал това слънчице още в началото. Направила си повече от възможното. Времето, което ни беше дадено, е най-прекрасният миг, който може да ни се даде.

— Винаги съм се питала — какъв ли е онзи свят, нейният истински свят, от който тя дойде.

— Вероятно никога няма да узнаем. Всичко е толкова необяснимо за нас, просто някой ни даде шанс да изживеем малко по-дълго смъртта си под светлината на нещо неземно.

Те постояха така, безмълвно хванати за мъртвите си ръце. Когато прозвуча звъненето на камбанката за вечеря, се спуснаха с нежелание и тръгнаха към трапезарията.

2.

Исабел, преди да заспи, дълго мисли за това, което видя днес в градината. Но най-чудно й беше, защо дона Октавия не дойде при нея, а сякаш изплашена от нещо, стоеше настрани и само я повика. Сигурно и тя е виждала онези неща, но те не бяха страшни, напротив, толкова приятно усещане не беше имала досега. Бяха така живи и игриви, пъстри форми от светлини, които се въртяха около нея и направиха цветни стени наоколо. Имаше и още някакви странни неща, непознати като явления, но не и плашещи. Всички и бяха

wmg-logo
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату