— Какви видеоапарати! — учуди се тя.
— Не ги крийте! Да се покаже Андрей! Иначе ще извикам полиция.
— Ами извикайте! — тръшна вратата женицата. И вече защитена допълни: — Аз и без това смятам да го направя.
Чак тогава бащата на Миленчо се усети че работата става дебела, хвана Иво и го смъкна надолу по стълбите. Двамата бяха изключително ядосани. Дори забравиха за нас. Обвиняваха се взаимно, в глупост и тъпотия, което ни помогна да се измъкнем незабелязано от кооперацията.
За първи път изпитах вътрешно задоволство да измамя печени тарикати. Оказа се, че плановете ни са рационални и ефективни. Вкарвах все повече хора в операциите, което намаляваше печалбата ми, но за сметка на това излизах сух и невредим. Така научих поредния си урок — алчността е пагубна, когато е по- голяма от риск.
ГЛАВА 10
Със спечелените от Миленчо пари си купувахме отпуска след отпуска. Обикновено се лекувахме на морето. Броените дни обаче бързо свършват. Прибрах се в София, за да си платя поредния месец и най- изненадващо установих, че докторът също е излязъл в годишен отпуск. Върнах се в казармата. Старият набор беше уволнен. В поделението щъкаха безброй новобранци. Вече ми се носеше славата на спортист от националния отбор, а фактът, че съм прекарал четири месеца домашен отпуск, ме правеше още по-голям герой в техните очи. С пълно основание предполагаха големите ми връзки във Военно-медицинска академия. Още първата седмица за мен се залепи един заек от Пловдив.
— Имам нужда от отпуск, Жоро — започна да ме облъчва той. — Много ми тежи службата.
— Тя тежи на всички — отвърнах.
— Уреди нещо, аз ще направя каквото се иска.
— Моите отпуски са напълно редовни.
— Баща ми е арендатор на земя и ще ти платя колкото пожелаеш — не ми повярва новобранецът.
— Пас съм — отрязах го.
Седмица по-късно ми хрумна, че мога да изкарам доста пари от поредния шаран. Изчаках още десетина дни, докато онзи съвсем намрази войнишкия живот.
Срещнах го уж случайно на двора.
— К’во става бе, заек? Още ли ти тежи службата? — потупах го по гърба.
— Загивам, Жоро!
— Колко дни отпуск ще те спаси?
— Поне един месец.
— Нали знаеш, че като се върнеш, ще ти скъсат задника от гонене заради скатавката? Дори само от завист.
— И какво да правя? — помръкна той. — Не мога да понасям повече този казармен живот и тъпотиите на старите бойци!
— Може би е по-добре да уредим директно уволнение — намекнах му. — Но излиза доста скъпичко, около шест хиляди долара.
Мисълта, че ще се отърве от казармата завинаги веднага го завладя, но сумата му се видя твърде голяма. Баща му също не бе склонен да я даде.
— Това са твърди цени — заявих му категорично.
— Не можеш ли да ми издействаш някаква отстъпка?
— Забрави за нашата договорка!
Приключих разговора не само защото повече не ми се разправяше с него, а и заради страха да не се разприказва. Отдельонните командири в ротата бяха приятели и тънко им подсказах да го тормозят всеки ден. Обясних, че просто ми е противен. Започнаха да го слагат през вечер наряд, пък и през останалото време не го оставяха на мира. Ако до този момент казармата му тежеше, сега стана нетърпима. Това продължи десетина дни, след което заекът дойде сам при мен и се разплака.
— Заявих на баща ми, че ще самоубия — призна той.
— Спокойно — изведох го тайно една вечер аз. Срещнахме се с Андрейчо каратиста. Не исках да използвам Венци, защото заекът вече бе виждал лицето му.
— Ето човекът! — представих му аз Андрей и веднага се оттеглих от разговора. Направих го нарочно. Не исках при провал да твърди, че съм в течение на нещата. Освен това за пореден път му напомних: — Моите отпуски са истински и нямат нищо общо с твоята далавера.
На другия ден го срещнах в поделението и невинно го попитах дали са свършили някаква работа с Андрейчо.
— Това, не те засяга — отвърна ми надменно той. Беше решил, че след като се свързал с подставения мошеник, вече не съм му нужен. Това ме устройваше напълно. Но за да изиграя ролята си докрай, аз се направих на обиден.
Андрейчо също бе гявол от класа. Инструктирал балъка да симулира стомашни болки, за да го изпратят във Военна болница. Така и стана. А пред централния вход се разигра следващо действие от комедията. Бях му дал пари да купи от подлеза при ЦУМ картина, но да я сложи в скъпа рамка и да надене на ръцете си луксозни кожени ръкавици.
— Да ти представя майка ми и сестра ми — представи балъкът две хубави жени, които си приличаха поразително.
— Много ми е приятно — влезе в ролята си Андрейчо. Позволи си дори комплимент към сестрата на новобранеца: — Хубава сте като картина на Рембранд. После помоли майката и дъщерята да му пазят картината и ръкавиците, като не забрави да предупреди, че платното е изключително скъп оригинал.
— Нося го на един от докторите — поясни той. — Подарък от много богат и благодарен пациент, но първо трябва да проверя дали лекарят е сам.
— Ама разбира се! — възкликнаха двете жени. Изглеждаха безкрайно очаровани от добродушното и красиво момче.
След двадесетина минути Андрей се върна. Играеше изключително загрижен и отговорен вид.
— Вие сте мили девойки и аз ви имам изключително доверие — поласка кокошките той и те започнаха да се топят като сладолед. — Лошото е, че докторът се оказа особняк. Иска си парите авансово.
— Няма никакъв проблем — извади ги майката на новобранеца, след което доверчиво му ги връчи.
— Нали ще ми пазите картината и ръкавиците! — изпя последната си реплика от сапунена опера Андрей и изчезна със шест хиляди долара през резервния вход.
За опечаленото семейство остана блудкавото платно. Както и луксозните ръкавици.
Привечер отвъртяният новобранец се прибра премръзнал и отчаян в поделението.
— Ти ме измами — закрещя истерично той.
— Проблем ли имаш — направих се на луд аз. — Можех да го пребия на секундата, но предпочетох кроткия тон. — Обясни ми какво е станало, вместо да ми пищиш!
Балъкът подробно разказа за патилата си, които и без друго знаех. Почти на колене ме помоли да потърся Андрейчо и да върна обратно парите.
— Ще го направя, но в събота, по време на градската отпуска — обещах аз.
Виждах го, че е глупав и стиснат, а в лакомията като нищо можеше да повлече и мен. Затова реших да го неутрализирам напълно.
След гарнизонната отпуска в неделя сам го потърсих.
— Андрей е арестуван във военната полиция — придадох си угрижен вид аз. — Следили са го много време и за лош късмет са го заковали точно с твоите пари. В момента разследват кой му ги е дал и за какво.
— Потънах — ужаси се заекът. — Моля те не казвай, че съм ти ги дал аз, а още по-малко за уволнение. В дисциплинарната рота ще ме убият.
— На мен можеш да разчиташ сто процента, а на Андрейчо — двеста. Той също няма интерес да го съдят като организатор за здрави и прави войници.
Това донякъде успокои новобранеца. Поне дотолкова, доколкото може да бъде укротен човек, разделил
