заминах оттук преди три години. Направих го заради теб, не заради себе си. За да се върнеш, където ти е мястото, при хората, които ти подхождат, и да ме заличиш от живота си. Но никога, никога не съм те забравял, Сам. Мечтал съм за теб всяка скапана нощ през последните три години и ето че неочаквано те намирам тук, десет пъти по-хубава. Желая те все така силно, а ти не ме допускаш до себе си. Защо? Друг ли има? Кажи ми, ще си замина и никога повече няма да чуеш за мен. Ала не е това, нали? И ти си като останалите, като децата тук, прав ли съм? И си точно толкова глупава, колкото аз навремето. Тогава си бях втълпил, че не съм достоен за любовта ти, защото съм работник в ранчо, а сега ти мислиш, че за мен има някаква разлика, като не можеш да ходиш. Не можеш да ходиш, нали, Сам? По дяволите, отговори ми! — изрева той с пресипнал от мъка глас, а по лицето му бавно се стичаха сълзи.
Разкъсвана между отчаянието и гнева, тя кимна нерешително и сълзите й рукнаха неудържимо. Изтръгна юздите от ръцете му и подкара жребеца. Но преди това го погледна през рамо и рече:
— Да, така е. Позна, Тейт. Смешното обаче е, че беше прав. О, не навремето, а сега. Някои неща променят всичко. И това е от тях, повярвай ми. — Сам бавно обърна коня. — Сбогува се със сина си и каза каквото имаше да ми казваш, а сега ми направи тази услуга и си върви. Така ще е най-добре и за двама ни.
— Не — категорично отсече той. — Няма да си отида, Сам. Не и този път. Ако не ме искаш, кажи ми го и ще видим. Но не заради проклетите ти крака. Изобщо не ме интересува дали вървиш, дали пълзиш, или изобщо не можеш да помръднеш. Обичам те. Обичам главата, обичам сърцето, обичам ума и душата ти. Обичам онова, което ми даде, което си дала на сина ми и което даваш на тези деца. Той, Джеф, ми каза, знаеш ли? Писа ми за изключителната жена, която ръководи ранчото. Най-глупавото е, че аз така и не разбрах с какво се занимава. И изобщо не подозирах, че става дума за теб. Знаех само, че работодателката му е жена. Мислех си, че някоя благочестива ненормалница се е захванала с нещо ново в ранчото на Каро. Но не предполагах, че си ти, Сам… А сега няма да мръдна оттук.
— Напротив. — Лицето й бе сурово. — Не искам съжаление. Не искам помощ. Вече не искам нищо повече от това, което имам: децата и моя син.
Тейт за пръв път чуваше за Тими. Преди тя му бе казвала, че не може да има деца, и той не бе го забравил.
— Ще ми обясниш това по-късно. Сега какво ще правиш? Ще ме изгониш от хълмовете? От конюшните? От пътя? Няма да те оставя, Сам.
Тя го прониза с гневен поглед, а сетне, вбесена до краен предел, препусна обратно към възвишенията в луд галоп, почти непосилен за коня на Тейт. Но накъдето и да се насочеше, каубоят бе винаги зад нея. Накрая, когато дори Черния красавец се умори, Сам разбра, че трябва да спре. Бяха в най-далечния край на ранчото и като премина на бавен ход, тя го погледна отчаяно.
— Защо го правиш, Тейт?
— Защото те обичам. Как се случи това, Сам?
Спря и започна да му разказва, а той за момент закри очи от слънцето. Каза му всичко: как го е търсила навсякъде, за пътуванията и рекламните клипове, за Сивия дявол и фаталната езда.
— Защо, Сам?
— Защото бях отчаяна, че няма да те намеря… — И тихо прошепна: — Защото те обичах така безмерно… Не вярвах, че ще мога да живея без теб.
— Нито пък аз. — В гласа му се бе събрала цялата тъга от трите самотни години. — Работех денонощно и не можех да мисля за нищо друго, освен за теб, Сам. Всяка нощ лежах буден и копнеех за теб.
— Аз също.
— Колко време беше в болницата?
— Близо десет месеца. — После вдигна рамене. — Странно, вече дори не съжалявам. Станалото — станало. Мога да живея и така. Но не желая да го натрапвам другиму.
— Имаш ли си някого? — попита след кратко колебание той, а Сам се усмихна и поклати глава.
— Не, нямам и няма да имам.
Тейт долепи коня си до нейния.
— Ще имаш. — И без всякакво предупреждение я притисна до себе си, целуна я и вплете пръсти в разкошните златни коси. — Паломино… о, моя Паломино… — При тези думи, за които бе жадувала толкова дълго, тя се усмихна. — Никога повече няма да се отделя от теб, Сам. Никога. — Очите му бяха приковани в нейните и, пратила по дяволите цялата си предпазливост, тя промълви:
— Обичам те. Винаги съм те обичала. — Гласът й преливаше от обожание, погледът й го изпиваше. Тейт Джордан най-сетне се бе завърнал. И когато я целуна отново, тя промърмори: — Добре дошъл у дома.
Той я хвана за ръка и бавно поеха през хълмовете към къщи, яздейки колкото бе възможно по-близо един до друг.
Джош чакаше в големия двор, но когато наближиха, влезе в конюшнята и се престори, че не ги е видял. Сам вкара вътре красивия жребец и се обърна към Тейт. Бавно, тържествено, той слезе от коня, застана пред нея и впери поглед в лицето й. Очите му й задаваха хиляди въпроси, а сърцето му преливаше в нейното. Тя се поколеба за миг, но бързо се усмихна, когато чу познатите думи:
— Обичам те, Паломино — промълви Тейт и продължи съвсем тихо: — Искам да помниш това всеки ден, всеки час, всяка сутрин, всяка вечер до края на живота си. Отсега нататък ще съм тук до теб, Сам.
Без да откъсва очи от него, тя бавно, много бавно започна да развързва ремъците, които стягаха краката й към седлото. Поседя още малко така, питайки се дали може да му се довери след онези безкрайни три години. Наистина ли се беше върнал? Или всичко бе само илюзия, сън? Нямаше ли отново да избяга? Тейт усети колко е изплашена, застана до нея и протегна ръце.
— Довери ми се, скъпа… — След миг добави: — Моля те. — Ръцете му не трепнаха, докато тя седеше неподвижна, изправена и горда на коня си. Сам ни най-малко нямаше вид на победена, на саката, на пречупена. Не беше някакво подобие на жена, а жена и половина. Но и Тейт Джордан беше мъж на място.
— Сам? — Докато се гледаха, разделящите ги години сякаш се стопиха и когато тя внимателно сложи ръце на раменете му, възстановяването на връзката помежду им бе почти осезателно.
— Помогни ми да сляза. — Думите й бяха спокойни и прости, той с лекота я вдигна от седлото и в същия момент Джош, който бе наблюдавал всичко отстрани, неочаквано се появи със стола й. Тейт я сложи да седне с едва доловимо колебание, боеше се, че когато отново срещне очите й, ще види в тях мъка и болка. Но Сам се усмихна и безмълвно завъртя колелата.
— Хайде, Тейт — подкани го, сякаш нямаше нищо по-естествено от това, и той изведнъж разбра, че е настъпила промяна. Тя не бе крехко и съкрушено същество, което ще трябва да спасява, а силна, красива, достойна за любов жена. Побърза да я пистите и когато тръгна редом с нея, в очите му се бе изписала щастлива усмивка.
— Къде отиваме, Сам?
Тя вдигна към него поглед, изпълнен със спокойствие и безмерна радост. Усмихна му се, без да престава да върти колелата, и прошепна:
— У дома.
И ето че стигнаха до голямата къща. Изпреварвайки го, Сам се засили, за миг изкачи наклонената пътека, отвори вратата и се взря в неговите разнежени от спомена очи. Постояха така, припомняйки си онова отминало време и онзи отминал живот. Тейт поиска да я пренесе през прага, но тя не му позволи, още не бе готова за това. Той влезе тихо, Саманта го последва с инвалидната си количка и затвори вратата.
Информация за текста
© 1981 Даниел Стийл
© 1997 Йорданка Пенкова, превод от английски
Palomino, 1981
