Брус Стърлинг
Специална мисия
Той пикираше от орбита в посока към Вашингтон, окръг Колумбия — и се чувстваше прекрасно. Размърда се в креслото и с усмивка погледна през плексигласовия илюминатор към огненочервения пламък, излизащ от дюзите на совалката.
Далеч долу неестествено зелените генетично модифицирани гори бяха набраздени от едва видими бръчки — старинни пътища и минни заграждения. Той прекара дългите си, тънки и подвижни пръсти по късо подстриганата синя коса. Не беше слизал от орбита вече десет месеца. Асимилацията към орбиталната дзайбацу-държава вече се лющеше като боя — или като люспеста змийска кожа.
Совалката забавяше скорост с възхитителни вибрации. Зелените дръпнати очи на пътника се обърнаха към плутократа, спящ на съседното кресло, и към жената, седяща от другата страна на пътеката. Лицето и бе застинало в гладна дзайбацурска гримаса… празни очи, покрити с червена мрежа от кръвносни съдове. Изглежда при нея вече започваха проблемите с гравитацията — твърде дълго е плавала около оста на въртене на дзайбацурия, където псевдогравитацията е винаги малка. Като се приземят, ще започне неизбежната разплата: жената ще се хвърля като беззащитна жертва от един воден дюшек на друг… Той сведе поглед. Отпуснатите на коленете му ръце се тресяха, сякаш деряха някого с нокти. Той ги вдигна и отърси напрежението от пръстите. Идиотски ръце…
Отдолу се плъзгаха като гигантско зелено видео горите ма Мериленд. До Вашингтон и лабораторията за ДНК-рекомбинация в Роквил/Мериленд оставаха 1800 акуратно тиктакащи секунди. Той дори не си спомняше кога за последен път е изпитвал такова удоволствие. В дясното му ухо вече шепнеше компютърът…
Совалката се приземи на пистата със свръхяко покритие, наземният персонал я заля с охлаждаща пяна. Пътникът слезе, здраво притиснал чантата към себе си.
На пистата вече го чакаше хеликоптер, изпратен от службата за сигурност на корпорация „Репликон“. Докато траеше полетът до щаб-квартирата на „Репликон“ в Роквил, той успя да изпие един коктейл, поемайки в себе си приятните вибрации на вътрешната обшивка на хеликоптера. Под действие на гравитацията, чистия въздух и меката светлина цели слоеве от личността му вече бяха почнали да се разпадат.
Психиката му се разплуваше като вътрешността на гнил пъпеш. Беше си направо разтапяне… Подчинявайки се на интуицията, той отвори чантата, извади от несесера механичен гребен, разгъна го с нокътя на палеца на дясната ръка.
Вибриращите зъби на гребена пуснаха черна боя, пригладиха и затъмниха синята му прическа в дзайбацки стил.
Той дръпна малкия жак от гнездото на слуховия нерв в дясното ухо и откачи компютъра-обеца. Тананикайки си тихо, за да компенсира липсата на компютърния шепот, отвори малката кутия, лежаща вътре в чантата, и постави компютъра на мястото му, в защитеното гнездо. В кутията имаше още седем мънички и адски скъпи капки, тъпкани с микросхеми и специален софтуер. Той постави нова капка и закачи обецата за бледото си продупчено ухо. Капката мигом започна да нашепва за неговите сегашни способности — за всеки случай, ако ги е забравил. Той слушаше с половин ухо.
Хеликоптерът се приземи в самия център на емблемата на „Репликон“ на покрива на четириетажната щаб-квартира. Пътникът се отправи към асансьора. Отгриза парче нокът от дясната си ръка, мушна го в стенния биоанализатор, после се залюля напред-назад, очаквайки с усмивка камерите и сонарите да го сканират, измерят и преценят.
Вратата на асансьора се отвори. Той влезе вътре — гледащ спокойно пред себе си, щастлив като сянка. Вратата отново се отвори, той мина през луксозно тапициран коридор и се озова в приемната на шефа на сигурността на „Репликон“.
Като подаде на секретаря идентификационната си карта, той пак се залюля на токовете си, докато младият служител въвеждаше данните в своя компютър. Корпоративният дух го заля като горещ душ, отваряйки всичките му пори.
Шефът на службата за сигурност имаше стоманеносива коса, загорели бръчки и огромни керамични зъби. Гостът седна и омекна като восък, поемайки вибрациите на стареца — онзи направо кипеше от честолюбие и продажност, като ръждив варел, пълен с химически отпадъци.
— Добре дошли в Роквил, Юджин.
— Благодаря, сър — отвърна събеседникът. Той се изправи на стола си и прие позата на домакина. — Радвам се да се запознаем.
Шефът на службата за сигурност заби празен поглед към монитора, който не се виждаше от мястото на събеседника.
— Имате отлични препоръки, Юджин. Тук са данните за две ваши операции за други членове на Синтеза. В работата с амстердамските пирати сте били под такъв натиск, от който всеки друг оперативник щеше да се пречупи.
— Аз бях най-добър в класа — усмихна се простодушно Юджин. Той не помнеше абсолютно нищо за амстердамската операция. Всичко беше потънало в забрава, скрито зад Пердето. Той безгрижно гледаше японския стенопис в стил какемоно.
— „Репликон“ рядко се обръща за помощ към дзайбацуриите — каза шефът на сигурността. — Но координационният комитет на Синтеза поръча на нашия картел специална операция. Макар че вие не сте член на Синтеза, вашата дзайбацурска подготовка е от съществена важност за успеха на мисията.
Юджин се усмихна спокойно, поклащайки върха на обувката си. Разговорите за лоялност и за идеология го уморяваха. Не му пукаше особено за Синтеза и за неговите честолюбиви опити да обедини планетата под единна кибернетично-икономическа мрежа.
Дори чувствата му към родния дзайбацурий бяха не толкова патриотични, колкото уважителни и домашни — такива сигурно изпитва червеят към вътрешността на ябълката. Той чакаше събеседника да мине към същността, знаейки, че компютърът-обеца ще запише всичко, дори ако самият той изпусне нещо.
Облегнат назад в креслото, шефът на службата за сигурност си играеше с електронната писалка.
— Много ни се събра — каза той. — Дълго време бяхме в позиция на изчакване, наблюдавахме как мозъците безспирно изтичат към орбиталните заводи, а екологичните катастрофи довършват планетата. Сега без помощ от вас, орбиталците, ние дори не можем да слепим парчетата. Надявам се, че разбирате нашата позиция?
— Напълно я разбирам — отвърна Юджин.
С дзайбацурската подготовка и с възможностите на Пердето хич не е толкова сложно да влезеш в кожата на стареца и да видиш всичко през неговите очи. Юджин не обичаше това, но не изпита и затруднение.
— Сега обстановката полека се стабилизира, защото най-радикалните групировки или се изтребиха взаимно, или емигрираха в космоса. Земята не може да си позволи културно многообразие, каквото съществува при вас, в орбиталните полиси. Земята трябва да обедини оцелелите ресурси под егидата на Синтеза. Войните в традиционен смисъл са останали в миналото. Сега ни предстои битка между начините на мислене.
Шефът взе разсеяно да драска със светлинната писалка по видеоекрана.
— Едно е да работим с криминални групировки като онези пирати, а съвсем друго е, когато се сблъскаме, ъ-ъ… с култове и секти, които категорично отказват да се присъединят към Синтеза. Откакто в началото на XXI век броят на населението рязко намаля, големи региони в слаборазвитите страни запустяха и подивяха. Процесът особено силно засегна Централна Америка, на юг от Мексиканската народна република. Там се появи дисидентски култ, наричащ себе си Маянски Ренесанс. Ние, синтетиците, се сблъскахме с култура и начин на мислене — в дзайбацуриите го наричате парадигма — открито враждебна на всичко и всички, обединени от Синтеза. Ако успеем да спрем тази групировка, преди да е набрала сила, положението ще се оправи. Но ако нейното влияние се усили, това може да провокира Синтеза към военни действия. А ако прибегнем към оръжието, нашият крехък консенсус ще се разцъфти по шевовете. Не можем да си позволим отново да се въоръжаваме, Юджин. Не можем да допуснем взаимни подозрения в нашите редици. За да продължим борбата с екологичните проблеми, ни е нужна пределна концентрация на силите. Нивото на
