Бербело реши да опита с пряк въпрос.
— Кои сте вие? — запита той.
— На какви ти приличаме? — отвърна моят образ и двамата се разкискаха гръмогласно.
Образът на Бербело смушка моя в ребрата.
— Май ги стреснахме, а, братче?
— Стига глупости! — повиши глас Бербело.
Удивително, но веселието замря.
— Добре де — жално рече моят образ. — Нищо не сме казали. Не се ядосвай. Дай да се позабавляваме. Лично
— Ама те са като хлапета! — възкликнах аз.
— Мисля, че си прав — каза Бербело.
— Слушайте — обърнах се аз към образите, които чакаха нетърпеливо. — Преди да се веселим, искам да кажете кои сте, как идвате през приемника и как успяхте да съсипете три програми.
— Да не сме сторили нещо лошо? — невинно запита моят образ. Другият взе да се кикоти.
— Весели нехранимайковци, а? — подхвърли Бербело. После запита образите: — Е, ще отговаряте ли, или
Двамата нададоха трескав вой:
— Ще кажем! Ще кажем! Само не го изключвай!
— Как ти хрумна? — прошепнах аз на Бербело.
— Пробвах наслука — отвърна той. — Очевидно се появяват по този начин и могат да го правят само на цветната вълна.
— Какво искате да знаете? — запита образът на Бербело с жално потрепващи устни.
— Кои сте вие?
— Ние ли? Ние сме… Не знам. Как да ви кажа, като не сте ни измислили име?
— Къде сте?
— О, навсякъде. Обикаляме.
Бербело нетърпеливо посегна към шалтера.
— Недей! — изпищяха образите. — Молим ти се! Толкова е забавно!
— Забавно, а? — изръмжах аз. — Хайде, разправяйте, инак ей-сега ви гасим!
Моят образ умолително рече:
— Повярвайте, молим ви. Истина е. Ние сме навсякъде.
— Как изглеждате? — попитах аз. — Покажете истинския си вид.
— Не можем — каза другият образ, — защото нямаме никакъв „вид“. Ние просто… просто съществуваме, това е.
— Не отразяваме светлината — добави моят образ.
Двамата с Бербело се спогледахме озадачено. Той каза:
— Или някой ни води за носа, или сме се натъкнали на нещо съвършено ново и нечувано.
— Точно така — сериозно потвърди образът на Бербело. — Ние ви знаем отдавна… според вашите представи за време…
— Да — продължи другият. — Знаем ви от около двеста ваши години. Още преди това усещахме вашите трептения, но дотогава нямахме представа кои сте.
— Двеста години — замислено промърмори Бербело. — Горе-долу по времето на първите телевизори с атомно захранване.
— Вярно! — побърза да потвърди моят образ. — Те достигнаха мозъчните ни потоци, тъй че почнахме да чуваме и виждаме. Но все не можехме да се доберем до вас, докато не излъчихте оная глупост за раковината.
— Я стига! — срязах го аз, а Бербело се изкиска.
— Колко сте? — запита той.
— Един и много. Ние сме крайни и безкрайни. Нямаме размер или форма, както ги разбирате вие. Ние… просто съществуваме.
Преглътнахме го без коментари. Като залък бе доста едро.
— Как изменихте програмите? Как изменяте това предаване? — запита Бербело.
— Тези емисии минават право през мозъчните ни потоци. Попътно нашите мисли ги променят. По-рано не ставаше; мислехме, но не можехте да ни чуете. Тази нова вълна ни помогна. Нейните трептения са в хармония със същността ни.
— И как тъй подбрахте тъкмо този начин да преминавате? — попитах аз. — За майтапите става дума.
За пръв път един от образите — този на Бербело — се пообърка.
— Искахме да ни харесвате. Искахме като дойдем, да ви заварим усмихнати. Знаехме как. За двеста години слушане на всяко предаване, било то частно или обществено, опознахме вашия език, вашите чувства и начин на мислене. Да не би да сме сбъркали?
— Май се натъкнахме на вселенското чувство за хумор — подхвърли Бербело. После добави към своя образ: — Да, донякъде сбъркахте. Оставихте без разрешително три грамадни телевизионни компании. Дълбоко посрамихте един човек на име Гриф и неговия секретариат. Освен това — той се изкиска — много, ама много ядосахте този мой приятел. Не беше редно, нали?
— Да — призна моят образ и се изчерви. — Повече няма да го правим. Сбъркали сме. Извинявайте.
— Нищо де — казах аз, не по-малко смутен. — Всеки греши.
— Колко
— Бербело — каза домакинът.
Представете си само — да се запознаваш с телевизор!
— Нищо не можете да направите за нас — казах аз, — освен да прекратите тия глупости с цветната телевизия.
— Значи наистина искате да престанем? — Моят образ се завъртя към този на Бербело. — Сбъркали сме. Оскърбихме ги и ги ядосахме. — Сетне добави към нас: — Повече няма дави безпокоим. Сбогом!
— Чакайте! — викнах аз, но беше късно. Екранът показваше все същите образи ала вече бяха загубили соята странна жизненост. Виждахме просто себе си. Точка.
— Гледай какво направи! — кресна Бербело и взе да повтаря монотонно към предавателя. — Търся нарушителя на цветната вълна! Чувате ли ме? Чувате ли ме? Търся… — Млъкна, погледна ме и изрече с отвращение: — Магаре такова!
Искаше ми се да клекна в някое ъгълче и да заплача.
Е, това беше всичко. Съдебното дирене приключи с обвинение спрямо „неизвестна личност или личности“ и цветната телевизия се превърна във всекидневие. До днес светът така и не узна истината за тази загадъчна случка. Три месеца наред Бербело всяка нощ опитваше да се свърже с ефирния разум, но без успех. Представяте ли си? Двеста години чака да го чуем, а после се засяга и си отива!
Аз съм виновен, разбира се. Не че признанието помага с нещо. Де да можеше…
Информация за текста
© Теодор Стърджън
© Любомир Николов, превод от английски
Theodore Sturgeon
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1652]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:46
