какво става. После се разбра — уж царят идвал с власи и маджари и Баязид, който вече бе отишел с еничарите си към Никопол, бил разбит. Ти ли внуши сладката самоизмама на осъденото ти паство? Колко пъти нарежда шествия със свети мощи и молебени за дъжд и спасение? Чу се, че плененият царев сродник избягал в крепостта, а то беше измама — нарочно го бяха пуснали да отвори вратата на Царевград. Но ти не съзря измамата и — казват — отслужил си молебен за неговото избавление… Тъй ти се надсмиваха хората на Шеремет бег и когато изминаха още десетина дни, та вече не блещукаха светлини в крепостта, турчинът рече: „Свърши им се лойта и зехтинът. И восъка са изяли. Скоро ще отворят вратите.“ Отново завикаха телали страшни закани, дорде се понесе друга мълва. Дошел гонец от Никопол с писмо от Шишман Търновград да предаде ключовете си. Баязид обещал на царя пощада, щял да остави войска в престолната, както по времето на Амурата, и пак да приеме Шишман за васал. Ала ти си скрил царското писмо, защото знаеше, че е написано с насилие, и нямаше доверие в твоя безпомощен цар, целувал два пъти стремето на султана. За да запази властта си, Шишман предоставяше себе си и народа на Баязидовата воля, а ти, Христовият воин, воюваше за кръста. Ти поиска да победиш полумесеца и да спасиш душите на паството си чрез смърт и мъченичество в „свишнем мире“. Но ако за теб „свишний мир“ съществуваше като божествен смисъл на земния живот, народът не искаше да умира. Оная „с нежните ръце“ будеше само ужас в божите раби…
Гражданино на горния Ерусалим, нека отново съберем мъдреците — царе, велможи и първосвещеници да обсъдят световната тайна и като я изтълкуват, да създадат разумни закони за човека на тая земя и те отново ще разпнат Христа и ще накарат техния неволен слуга Юда Искариот да се обеси, задето вижда лъжата в учителя си, а спасението не вижда. И не само властниците, самата природа с цялата земя ще бъде на страната на Искариот! Край не ще има тоя събор, с разкол ще завършва, с бунт, с разноезичие, защото, като не знаем ни от що, ни защо е създаден светът, всеки дири бога чрез себе си, за себе си и за да блаженствува, както и ние го търсехме в светата лавра. Но тъй като всеки го вижда различно, оттук започва измамата — себелюбието заслепява, та не съзнаваме, че не прославяме бога, а себе си. Ето камъка на преткновението, що е неизменен в човека и без него не може да бъде! Всеки, който рече: познавам истинския бог — ще тиранствува, както Мохамед сега тиранствува над нас, християните! И ще налага закони, правила, канони, както ги налагаше и ти в името на спасението, и ще ги поставя по-високо от живота на човека, в тяхно име ще го съди и наказва. Като слушах в моята заключена истина закона за душевна чистота и надежда за безсмъртие, пък в световното съкровище виждах обещание за добро и вечност, без да съзирам жестокото му устроение, аз исках да се наслаждавам чрез съзерцание на света и на неговия творец. Когато съчинителствувах или се молех, благовиденията ме опияняваха с увереност, че се съпричастявам с тайната, но бдящото око долавяше, че тук има някаква лъжа. Обаче като не можеше да я открие, подяждаше вярата и със съмнения възвеличаваше ума. Оня с козите, скрит зад моето самолюбие, ми е внушавал да стана светец! И когато след много изтощителни деяния се удостоих да видя Таворската с рая, очаквайки да ми бъде разкрита тайната и да се успокои моят дух, бе поразена човешката ми гордост и отречен смисълът на моето съществование… Каква мъчителна измама, учителю! Кажи ми, къде е спасението? Може ли човекът да се отрече от земната правда? Не беше ли и ти един от тези, които познаваха истинския бог и отправиха умовете в „свишнем мире“, и не очакваше ли свършека на този свят? Ти се бори с княза на земните князе, вярваше, че си го победил, но той, скрит във велможата, се подсмихваше над светеца и по-късно, като ти даде патриаршеската власт, свали те от висотата на твоята отшелнишка святост в земните дела, направи те защитник на престолния град и ти се видя изоставен, сам между заробения народ, така, както и аз, жигосаният еретик, се озовах между него. Изпълнителю на непостижимото, ти беше принуден да отдадеш на смърт повече души, отколкото биха погубили агарянците, ако беше предал града, и по-много, отколкото бях убил аз. Отдаде ги за прослава на Христа и на горния Ерусалим, за победата на истинския бог!… Проля кръв за него, аз за себе си и за народа. Тогава защо отказа да благословиш делата ми? Кажи ми, има ли светец с чиста съвест и народен защитник без окървавени ръце? И в кой свят, горния и долния, няма насилие?… Но ония в синклита, които предпочетоха да отворят вратите, за да запазят земния си живот и своите богатства, имаха на страната си Шишмановия сродник, примикюра Ангел. И като влязоха в тайни преговори с варварите и получиха от тях лъжливи уверения, повлякоха народа, който също не искаше да мре, та отвори южната врата на крепостта…
Ц
Кои ли не, от древните досега, че и занапред, не са хвалили и не ще хвалят поробители и завоеватели? Наричат ги велики за кръвта, що са пролели, и за великото зло, що са причинили, лъжат живите с тия мъртъвци и учат на зло, като изкушават човека да им подражава, сиреч да насилва брата си, да убива, да граби, пали и руши. Божие подобие, от тварите си по-неразумно, а само с разум се кичиш! Като тях си звероподобно, не знаеш какво правиш, злината наричаш велика, а правда дириш… И аз, дето ламтях за святост и се самооблъщавах, че разбирам божията тайна, убивах свои и чужди и в тоя ден пак окървавих ръцете си… Щом портата на Царевград се отвори и от кулата се развя бяло знаме, в един глас завикаха агарянците от радост и удариха тъпаните. Първи влязоха еничарите, след тях пашите със султанския син Сюлейман. От високото ние, робите, гледахме как някои от защитниците бягат към палата, а други удрят чела в краката на варварите. Всичко изглеждаше мирно, сякаш свои влизаха при свои. Но трая кратко — докато агарянската войска завзе кули и бойници. През царската врата към Асеновград се проточи върволица изнемощели от глад жени, старци, мъже и деца и до вечерта в крепостта останаха малцина — знатни, духовници и боляри. Сюлейман челеби се настани в двореца, моят господар в дома на протовестиария, който беше избягал с Шишман. Изгониха и теб с целия клир от патриаршията и започнаха обири и насилия.
Когато се здрачи, дойде чауш и ме подбра от манастира на кон. Шеремет бег заповядал веднага да се явя пред него. Яздехме между глутници озверени кучета, яли човешко месо, и вдишвахме миризма на пожари и воня на мърши. Поробените лежаха из улици и дворове, а орлите бяха се настанили да нощуват по стените на Трапезица. Свиреха щурци, Янтра все тъй шумеше, но мъртва беше престолната като убит великан и миналото витаеше над нея. И като гледах тъмнеещото небе с цвят на мътен опал, прободено от звездите, и страшната, няма грамада на Царевград, отдето сега властвуваха завоевателите, струваше ми се, че се е срутило нещо велико и загадъчно и на негово място е дошло друго, непознато, но също така загадъчно и враждебно, което е съществувало винаги и ще съществува над нашите сънища и мечти. Стражите ни пуснаха да минем през северната врата и по уличката към палата стигнахме къщата на протовестиария. Влязох в голямата варосана светлица, още пазеща чистия, християнски дъх на нейните обитатели, и видях Шеремет бег, заобиколен от десетници и стотници, дошли да оставят дела от плячката, отреден за султана. Турчинът приемаше злато и сребро, изкъртено от икони и олтари, пръстени и накити. Беше се настанил на миндера под опустошения иконостас, чиито икони се търкаляха зад вратата. Поради варварско невежество никой от агарянците не можеше да чете и пресмята, та аз трябваше да описвам плячкосаното.
Пиян беше бегът, омразно весел, опиянен от победата и блясъка на златото. Алчно блещяха очите му и очите на неговите подчинени. Като подхвърляше в шепата си накит и сякаш го галеше, той ми заповяда да се настаня от лявата му страна, между него и купчините злато и сребро, и да записвам всяка скъпоценност поотделно.
Тогава дойде примикюрът Ангел. Той бе искал среща със султановия син, но оттам го напътили към Шеремет бег, който заповяда да го доведат. Видях да влиза в светлицата застарял мъж, облечен в синя далматика със сребърни петлици и царски знаци по нея, измъчен, със синини под очите и с гърбав нос. Тъжни и като че мъртви бяха очите му. Голямата му коса, къдрава и гъста, сякаш протекла изпод високия клъбук, обшит с коприна, се съединяваше с къдрава, късо подстригана брада. Личеше, че е объркан, уплашен и по-скоро му се иска да се измъкне оттук.
Смирено застана велможата пред Шеремет бег, а той беше се излеврил на миндера, дори не дигна пръст към чалмата да отвърне на поздрава му. Клетникът се поклони ниско и каза: „Дойдох, твоя светлост, да получа наградата за труда си, която негово царство султанът ми обеща.“ И щом изрече тия думи, покорно скръсти големите си бели ръце, по които личаха лунички. Очите му докоснаха златото на миндера, устните му съхнеха.
Шеремет бег ми направи знак да преведа и аз преведох думите на велможата. Свещите горяха сякаш
