— Ей!
— Кейси, какво има? — попита Маргарет и забърза към него.
— Това… — той сочеше високо растение, приличащо на дърво. — То диша.
Даян се разсмя.
Но Маргарет също го чу. Тя стисна голото рамо на Кейси и се заслуша. Да. Чуваше дишане и звукът сякаш идваше от високото дърво с много листа.
— Какво ви става? — запита ги Даян, като видя озадаченото изражение на лицата им.
— Кейси е прав — каза тихо Маргарет, заслушана в равномерния ритмичен звук. — Можеш да чуеш дишането му.
Даян извъртя очи.
— Може да е настинало. Може да се е задавило с някой ластар — тя се разсмя на собствената си шега, но двамата й приятели не се засмяха. Тя се приближи. — Не го чувам.
И тримата се заслушаха. Тишина.
— Престана… — каза Маргарет.
— Престанете — скара им се Даян. — Няма да ме изплашите!
— Ама, наистина — възрази Маргарет.
— Ей, я погледнете това! — Кейси се беше доближил до нещо друго. Стоеше пред висок стъклен шкаф, поставен срещу растенията. Малко приличаше на телефонна будка с един рафт на височината на раменете им и с хиляди жички отзад и отстрани.
Маргарет проследи с поглед жиците, които отиваха към подобна стъклена будка на около метър разстояние. Между двете будки имаше нещо като електрически генератор, който изглежда беше свързан и с двете.
— Какво ли може да е това? — попита Даян и бързо се приближи до Кейси.
— Не пипайте нищо — предупреди ги Маргарет, хвърли последен поглед на дишащото растение и се доближи до тях.
Но Кейси се беше протегнал към стъклената врата на будката.
— Само искам да видя дали това ще се отвори — каза той.
Натисна стъклото и се облещи.
Цялото му тяло се разтресе и започна да вибрира. Главата му се мяташе лудо на всички страни. Очите му се извъртяха навътре.
— О, помощ! — само успя да извика той, докато тялото му трептеше и се тресеше все по-силно и по- бързо. — Помогнете ми! Не мога да спра!
4
— Помогнете ми!
Цялото тяло на Кейси се тресеше, сякаш през него минаваше електрически ток. Главата му се мяташе, очите му гледаха с див, замъглен поглед.
— Моля ви!
Маргарет и Даян стояха втрещени, със зяпнали от ужас уста. Първа се съвзе Маргарет. Тя се хвърли към Кейси и посегна да го изтегли от стъклото.
— Маргарет, недей! — изпищя Даян. — Не го докосвай!
— Но ние трябва да направим нещо! — извика Маргарет.
На момичетата им трябваше известно време, за да осъзнаят, че Кейси е престанал да се тресе. И че се смее.
— Кейси? — запита Маргарет, втренчена в него, а ужасът, изписан на лицето й, отстъпи място на почудата.
Той се беше облегнал на стъклото, тялото му беше спокойно, устата му — разтегната в широка закачлива усмивка.
— Вързахте се! — обяви той и започна да се смее все по-силно и по-силно, като ги сочеше и повтаряше едно и също през победоносния си смях — Вързахте се! Вързахте се!
— Не е смешно! — изкрещя Маргарет.
— Ти преструваше ли се?! Не мога да повярвам! — извика Даян с пребледняло лице и трепереща долна устна.
Двете момичета скочиха върху Кейси и го събориха на пода. Маргарет седна върху него, а Даян натискаше раменете му надолу.
— Вързахте се! Вързахте се! — повтаряше той, като спираше единствено когато Маргарет гъделичкаше корема му толкова силно, че не можеше да говори.
— Ти, гадина такава! — извика Даян. — Малка гадина!
Боричкането приключи внезапно от глухо изпъшкване, което дойде от другия край на помещението. И трите деца вдигнаха глава и се загледаха по посока на звука.
Голямото мазе беше утихнало и се чуваше само тяхното дишане.
— Какво беше това? — прошепна Даян. Заслушаха се.
Още едно слабо изпъшкване, тъжно и приглушено като звук на саксофон.
Ластарите на едно растение, което приличаше на дърво, внезапно клюмнаха, сякаш змии се спуснаха към земята.
Още едно глухо, тъжно стенание.
— От… растенията е! — каза Кейси вече с уплашено изражение. Той избута сестра си от себе си и се изправи на крака, като се опита да среши с пръсти разчорлената си руса коса.
— Растенията не плачат и не стенат — каза Даян с поглед към огромното корито с растения, които изпълваха помещението.
— Но тези го правят — каза Маргарет. Ластарите се раздвижиха като човешки ръце и заеха друго положение. Тримата отново чуха дишането — глухо и равномерно. После — въздишка сякаш изпуснат въздух.
— Да се махаме оттук — каза Кейси, приближавайки се към стълбите.
— Тук определено е страшничко — каза Даян и го последва, но погледът й се задържа върху движещите се и стенещи растения.
— Сигурна съм, че татко може да ни обясни — каза Маргарет. Думите й трябваше да вдъхнат спокойствие, но гласът й трепереше. Тя пристъпи назад към стълбите, следвайки Даян и Кейси.
— Баща ви е странен! — каза Даян, когато стигна до прага.
— Не, не е! — бързо възрази Кейси. — Той върши важна работа тук.
Високо растение подобно на дърво въздъхна и се наклони към тях като повдигна ластари сякаш да ги повика, да ги покани да се върнат обратно.
— Дайте по-бързо да се махаме оттук! — възкликна Маргарет.
И тримата бяха останали без дъх, когато стигнаха най-горното стъпало. Кейси затвори вратата добре и се увери, че бравата е щракнала.
— Странно! — повтори Даян, като си играеше нервно с кичур от дългата си червена коса. — Наистина странно! — това явно беше нейната фраза на деня. Маргарет трябваше да признае, че в случая беше съвсем подходяща.
— Ами, татко ни предупреди да не ходим долу! — каза Маргарет, като се опитваше да си поеме дъх. — Вероятно е знаел, че ще ни се види страшно и че няма да го разберем.
— Махам се оттук — каза Даян сякаш на шега. Тя излезе през мрежестата врата и се обърна към тях. — Искаш ли да оставим математиката за по-късно?
— Аха. Разбира се — каза Маргарет, продължавайки да мисли за стенещите движещи се растения. Някои като че ли се протягаха към тях, като че ли ги викаха. Но, разбира се, това беше невъзможно.
— До скоро — каза Даян и се затича по входната алея.
Точно когато изчезна, тъмносиньото комби на баща им зави иззад ъгъла и пое по алеята.
— Върна се от летището — каза Маргарет. Тя се извърна от вратата към Кейси, който беше на няколко метра зад нея в антрето. — Затворена ли е вратата на мазето?
