Долепи до раничката устни, засмука силно, плю и отново засмука, а Койотито не преставаше да пищи.

Кино се въртеше край тях; не знаеше какво да прави и само пречеше на Хуана.

Съседите дотичаха, чули писъците на детето. Те сякаш се изляха като поток от своите колиби — братът на Кино Хуан Томас, дебелата му жена Аполония и четирите им деца се спряха на вратата и задръстиха входа; зад тях надничаха другите, а едно малко момченце се провря между краката на възрастните, за да види какво става. Тези, които стояха отпред, предадоха на онези, които бяха зад тях:

— Скорпион. Детето е ухапано от скорпион.

Хуана за миг спря да смуче ухапаното място. Раничката леко се бе увеличила и побеляла по краищата от смукането, а червеният оток бе образувал твърдо лимфатично мехурче. Всички тези хора знаеха какво значи скорпион. Възрастните тежко боледуват, а децата бърже умират. Те знаеха, че отначало ще има оток, треска и спазми в гърлото, а след това стомашни колики и после, ако отровата е проникнала дълбоко, Койотито ще умре. Но парливата болка от ухапването отслабваше. Писъците на Койотито преминаваха в стонове.

Кино често се бе учудвал на желязната воля на своята спокойна, крехка жена. Покорна, сдържана, бодра и търпелива, извила гръб от болки, тя бе родила детето без нито един стон. Умората и глада понасяше едва ли не по-леко от самия Кино. Можеше да кара кану като силен мъж. И ето сега Хуана стори нещо съвсем неочаквано.

— Докторът — каза тя. — Иди за доктора.

Тази дума стигна до ушите на съседите, струпали се в малкото дворче зад оградата. И те заповтаряха: „Хуана иска доктор.“ Странно нещо, небивало нещо — да иска доктор! А ако го доведат, това ще бъде същинско чудо. Докторът никога не идва, когато го викат по колибите. А и защо ще идва, щом лекува богаташите, които живеят в тухлените къщи в града, и болните му са толкова много.

— Той няма да дойде — казаха хората на двора.

— Той няма да дойде — казаха хората на входа на колибата и Кино помисли също като тях.

— Докторът няма да дойде — каза Кино на Хуана.

Тя го погледна със студени като на лъвица очи. Койотито беше първата й рожба, Койотито беше за нея почти всичко на света. И Кино почувствува решителността на Хуана и напевът на семейството зазвуча в главата му с металически тембър.

— Тогава ние ще отидем при него — каза Хуана и натъкми тъмносиния си шал на главата, направи от единия му край нещо като люлка и положи там Койотито, а с другия край засенчи очите на детето, за да не му блести светлината. Хората на входа се дръпнаха назад, блъскайки онези, които стояха зад тях, за да й сторят път. Кино тръгна след нея. Минаха през вратичката и поеха по коловоза на пътя, а съседите се проточиха след тях.

Всички съчувствуваха на Кино и Хуана. Бедняците крачеха бързо и тихо към центъра на града; начело вървяха Хуана и Кино, зад тях — Хуан Томас и Аполония, която поклащаше при бързия ход грамадния си корем, после се точеха съседите, а децата тичаха отляво и отдясно. Жълтото слънце хвърляше пред тях черните им сенки и те стъпваха върху тези сенки.

Процесията достигна мястото, където колибите свършваха и започваше градът с тухлените къщи — къщите с груби фасади и прохладни градини с бълбукаща вода и бугенвилии, покрили стените с виолетови и керемиденочервени и бели цветове. От тези скрити за окото градини долиташе песен на птички, затворени в клетки, и плисък на студена вода по напечените плочи. Процесията прекоси обления с ослепителни слънчеви лъчи площад и мина край черквата. Тя се бе увеличила и на онези, които бърже се прилепваха към нея, се казваше тихо, че детето е ухапано от скорпион и че бащата и майката го носят при доктора.

И новодошлите, особено просяците пред черквата, които бяха големи специалисти по финансовите въпроси, бързо погледнаха вехтата синя пола на Хуана, видяха дупките по шала й, оцениха зелената панделка на плитките й, определиха преди колко години е купено одеялото на Кино, колко пъти са прани дрехите му и убедили се, че родителите на детето са бедни, тръгнаха заедно с другите да видят каква драма ще се разиграе. Четиримата черковни просяци знаеха всичко, каквото ставаше в града. Лицата на младите жени, които отиваха на изповед, бяха за тях отворена книга и когато излизаха от черква, просяците веднага откриваха естеството на греховете им. Те знаеха дори най-малките клюки и няколко големи престъпления. Спяха на обичайното си място — в сянката на черквата, и виждаха и тези, които влизаха скришом в храма да търсят утеха. Познаваха и доктора. Познаваха неговото невежество, жестокост, алчност, склонности и грехове. Знаеха несполучливите аборти, знаеха и това, че дава за милостиня само дребни монети Те виждаха как влизат в черквата труповете на неговите пациенти И тъй като утренната беше свършила и вече нямаха много работа, просяците — тези неуморни търсачи на точни сведения за ближни те — се присъединиха към процесията, любопитни да разберат как ще постъпи дебелият мързелив доктор с детето на бедните хора, ухапано от скорпион.

Бързата процесия стигна до голямата порта на доктора. От двора долиташе плисък на вода, песен на птички, затворени в клетка и шум от метене на плочи с дълги метли. От къщата на доктора се носеше ароматна миризма на пържен бекон.

Кино се спря нерешително за миг. Докторът не беше от неговото то племе. Той принадлежеше към расата, която почти четиристотин години бе избивала, обричала на глад, грабила и презирала хората от расата на Кино и така ги бе наплашила, че бедняците със свито сърце приближаваха тази врата. И както винаги, когато му предстоеше среща с човек от тази раса, Кино се почувствува слаб, плах и заедно с това озлобен. Гневът и страхът винаги вървяха ръка за ръка. Кино по-лесно би убил доктора, отколкото да говори с него, тъй като хората от расата на доктора се отнасяха към Кино и съплеменниците му като към животни. И когато Кино вдигна дясната си ръка към желязната халка на портата, гневът забушува в гърдите му, в ушите му загърмя напевът на врага и той здраво стисна устни, но лявата му ръка неволно се протегна към шапката, за да я свали. Желязната халка изтрака о портата. Кино свали шапката и зачака. Койотито тихо застена в ръцете на Хуана и тя нежно му прошепна нещо. Тълпата се струпа около тях, за да види и чуе по-добре всичко.

След миг голямата порта леко се открехна. Кино видя през отвора зелена прохладна градина и малък, плискащ се водоскок. Човекът, който надзърна отвътре, беше от неговата раса. Кино заговори с него на древния език на тяхното племе.

— Малкият… първата ми рожба… ухапа го скорпион — каза Кино. — Трябва му опитен лекар.

Портата се попритвори и слугата отказа да говори на древния език.

— Почакай малко — отвърна той. — ще отида да попитам. — И като затвори вратата, сложи отвътре резето.

Ослепителното слънце разхвърли многото черни хорски сенки по бялата ограда.

Докторът седеше на високото легло в стаята си. Той бе облечен с червен халат от моаре, който си бе донесъл от Париж и който сега му ставаше тесен на гърдите, ако го закопчееше. На коленете на доктора лежеше сребърен поднос със сребърна каничка за шоколад и чаша от най-фин порцелан; тя изглеждаше смешно малка, когато той я взимаше с едрата си ръка, като я държеше с крайчеца на палеца и показалеца, а останалите три пръста разперваше, за да не му пречат. Очите му бяха потънали в малки, подпухнали възглавнички, а устните — недоволно отпуснати. От година на година докторът ставаше все по-дебел и гласът му загрубя, защото гърлото му бе потънало в тлъстини. На масичката имаше малък ориенталски гонг и купичка с цигари. Мебелите в стаята бяха масивни, тъмни, мрачни; картините — с религиозно съдържание; имаше и голяма цветна фотография на покойната му жена, която бе в рая, ако мястото там можеше да се откупи с литургиите, поръчани и платени по силата на нейното завещание от собственото й имущество. Навремето докторът, макар и за кратко, беше станал частица от големия свят и целият му живот впоследствие бе изпълнен със спомени, пропити с тъга по Франция. „Тогава — хвалеше се той — аз живеех като цивилизован човек“, искайки да каже с това, че скромните му средства са му позволявали да си държи любовница и да се храни в ресторанти. Той си наля втора чаша Шоколад и разчупи с пръсти един сладък бисквит. Слугата се приближи до отворената врата на стаята и се спря там, чакайки да го Забележат.

— Какво има? — попита докторът.

— Дошъл е някакъв индианец с дете. Казва, че детето било ухапано от скорпион.

Доктора не беше изпил шоколада, но остави чашата на подноса, преди да даде воля на гнева си.

— Аз сякаш нямам друга работа, та ще лекувам индианци, ухапани от насекоми! Аз съм лекар, а не ветеринар.

Вы читаете Бисерът
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×