Джон Стайнбек
Безпътният автобус
На Гуин
ГЛАВА 1
Послушайте с потребното смирение,
На тази притча дайте уважение.
Наречена е тя игра на нрави:
Как Смъртните пред Бога се изправят,
Как дните си живеем чак до края
И колко преходни това ни прави.
На четиридесет и две мили от Сан Исидро, на една от големите магистрали север-юг в Калифорния има кръстопът, известен под името Бунтарския ъгъл от кажи-речи, осемдесет години насам. Оттук под прав ъгъл тръгва черен път на запад и върви четиридесет и девет мили, докато се съедини с друга магистрала север- юг, водеща от Сан Франциско до Лос Анджелос и, разбира се, Холивуд. В тази част на щата всеки, който иска да се придвижи от долината към брега, трябва да поеме пътя от Бунтарския ъгъл, който извива през рътлини и през една малка пустиня, през нивя и планини, докато накрая стигне крайбрежната магистрала точно насред градчето Сан Хуан де ла Крус.
Бунтарския ъгъл бил наречен така през 1862 година, Говори се, че някакво семейство на име Бланкън държало ковачница при кръстовището. Бланкънови заедно със зетьовете си били бедни, неуки, горделиви и гневливи кентъкчани. Тъй като нямали ни покъщнина, ни друго имущество, от изток довлекли със себе си само онова, което притежавали — предразсъдъците и политиката. Макар да нямали роби, били готови въпреки всичко да продадат живота си заради свободата на робовладелчеството. Когато войната почнала, Бланкънови обсъдили дали да не се върнат през целия безмерен Запад, за да се бият за Конфедерацията. Но пътят бил дълъг, били го изминавали вече, пък било и прекалено далеко. Така, тъкмо в Калифорния, която преимуществено била за Севера, Бланкънови отцепили сто и шейсет акра земя плюс една ковачница от Съюза и причислили Бланкъновия ъгъл към Конфедерацията. Говори се също, че изкопали окопи и че в ковачницата пробили бойници за пушки, за да отбраняват своя остров от омразните янки. А янките, които били предимно мексиканци, германци, ирландци и китайци, били далеч от мисълта да ги нападат и дори се гордеели с тях. Бланкънови никога не били живели толкоз добре — врагът им носел пилета, яйца и свински наденички във време на сеч, и то защото всеки смятал, че независимо от каузата, такъв кураж трябва да бъде зачетен. Земята им била наречена Бунтарския ъгъл и запазила това име и до днес.
След войната Бланкънови станали мързеливи и свадливи, изпълнени със злоба и недоволство, като всеки победен народ, и тъй като гордостта им се изпарила с войната, хората престанали да водят конете си за подковаване и да точат плуговете си при тях. Накрая това, което армията на Съюза не могла да свърши със силата на оръжието, извършила Първата национална банка на Сан Исидро, като обявила ипотеката им за просрочена.
Днес, след осемдесет и толкова години, никой не помни за тях почти нищо, освен че били крайно честолюбиви и крайно неприятни. В последвалите години работната ръка се сменила много пъти, докато земята не била погълната от империята на един вестникарски крал. Ковачницата изгоряла, била построена наново и пак изгоряла, а това, което останало от нея, било превърнато първо в гараж с помпи за бензин, после в магазино-ресторант и гаражо-сервиз. Когато Хуан Чикой и жена му я купиха и той получи документ за правоуправление на обществено превозно средство от Бунтарския ъгъл до Сан Хуан де ла Крус, бившата ковачница стана всичко изброено дотук плюс автобусна спирка. Бунтарите Бланкън изчезнаха от лицето на земята благодарение на честолюбието си и ниския праг на обидчивост, който е пробна мярка за невежество и мързел, и сега никой не помни дори как са изглеждали. Бунтарския ъгъл обаче е широко известен и семейство Чикой — обичани навред.
Зад бензиновите помпи се намираше малък ресторант с тезгях и кръгли, неподвижни столчета, а отделно три маси за онези, които желаят да се хранят по-стилно. На масите сядаха рядко, защото бе прието, когато мисис Чикой сервира на маса, да й се плаща с бакшиш, а на тезгяха — без бакшиш. На първата лавица зад тезгяха имаше сладки кифлички, рогчета и понички; на втората — консерви супа, портокали и банани, а на третата, в отделни кутии, пшеничени, ори зови, овесени ядки и разни други измъчени зърнени храни. В единия край зад тезгяха беше грилът, до него умивалникът, след туй два крана за бира и сода, а до тях отделения за сладолед. На самия тезгях между отделните преградки за хартиени салфетки, процепите за монета на джук-бокса, солта, черния пипер и кечъпа бяха наредени пасти под големи похлупаци от пластмаса. Където имаше място, стените бяха богато облепени с календари и афиши с най-невероятни, бляскави момичета с напомпани гърди и тесни ханшове — блондинки, брюнетки и червенокоси, винаги така развити в бюста, че ако съди по основния интерес у художника и зрителя, някой посетител от друг животински вид би могъл да заключи, че детеродното огнище у хората се намира в млечните жлези.
Алис Чикой, или мисис Хуан Чикой, която работеше сред бляскавите момичета, бе широка в ханша, с хлътнали гърди и стъпваше тежко на петите си. Не ревнуваше ни най-малко момичетата от календарите или от рекламата за кока-кола. Тя лично никога не беше виждала такива като тях и изобщо не вярваше някой някога да е виждал. Алис пържеше яйца и кюфтета, притопляше супата от консервените кутии, точеше бира, загребваше сладолед, а привечер краката я боляха и от тях ставаше тросната и заядлива. С напредването на деня завитата на челото й букла се разпускаше и увисваше край лицето й влажна и на клечки — Алис първо я отмяташе с ръка, а накрая просто я издухваше от очите си.
До ресторанта се намираше преобразуваният от последната ковачница гараж, където таванът и гредите бяха все още черни от саждите на старата работилница и където господствуваше Хуан Чикой, когато не караше автобуса между Бунтарския ъгъл и Сан Хуан де ла Крус. Внушителен и стабилен човек бе Хуан Чикой, наполовина мексиканец и наполовина ирландец, някъде към петдесетгодишен, с ясни черни очи, с хубава гъста коса и красиво смугло лице. Алис Чикой беше влюбена в него до безумие, но и малко се страхуваше от него, защото той си беше мъж, а пък мъже нямаше кой знае колко много, както беше установила тя, И изобщо в света няма кой знае колко много мъже, както рано или късно установява всеки.
В гаража Хуан Чикой лепеше спукани гуми, продухваше въздушните тапи от бензиновите проводи, почистваше твърдата като диамант прах от давещите се карбуратори, поставяше нови уплътнители на кашлящите бензинови помпи и изобщо правеше всички ония дреболии, от които автомотолюбителите не разбират абсолютно нищо. С тези неща той се занимаваше извън промеждутъка от десет и половина до четири. Тогава караше автобуса с пътниците, стоварени от големите коли на Грейхаунд на Бунтарския ъгъл, до Сан Хуан де ла Крус, а оттам връщаше други до Бунтарския ъгъл, откъдето ги вземаше пак автобус на Грейхаунд заминаващ или на север в четири и петдесет и шест, или на юг в пет и седемнайсет.
Докато Чикой отсъствуваше по маршрута, задълженията му в гаража изпълняваха различни дангалаци или направо неузрели млади мъже, които повече или по-малко чиракуваха. Никой не се задържаше за дълго. Нехайните клиенти със задръстени карбуратори не можеха и да допуснат каква съсипия бяха в състояние да стоварят тия чираци върху един мотор. И докато Хуан Чикой беше превъзходен механик, помощниците му бяха младоци, които киснеха през почивките в ресторанта, пускаха петцентови монети в джук-бокса и се разправяха безобидно с Алис Чикой. Шансът непрекъснато зовеше тези млади мъже, теглейки ги все на юг, към Лос Анджелос и, разбира се, Холивуд, където след време ще се сберат младежите от целия свят.
Зад гаража имаше две барачки с дъсчени врати, на едната от които пишеше „Мъже“, на другата — „Жени“. Към всяка водеше пътечка — една покрай десния край на гаража и друга — покрай левия.
Това, което характеризираше Бунтарския ъгъл и заради което той се забелязваше от километри сред обработените поля, бяха големите горуни, които растяха край гаража и ресторанта. Високи и гиздави, с
