онези вдовици на средна възраст, които обичат да усещат до себе си силна мъжка десница. Когато се качи, той затвори вратата, седна зад волана и потегли, а на трийсетина метра на изток — към Девето Авеню — една кола, която току-що бе запалила светлините и двигателя си, излезе и мина покрай мен. На предната седалка имаше двама души. Изчаках в студения януарски вятър, докато зави по Десето Авеню. Стори ми се забавно, затова се засмях, докато изкачвах стъпалата, но млъкнах, преди да вляза в коридора.
Улф се бе облегнал назад със затворени очи, но бе свил устни и усмивката в ъгълчето липсваше. Когато се приближих до бюрото му, той едва-едва отвори очи. Взех чека и го разгледах. Никога не бях виждал чек за цели, кръгли, чисти сто бона, въпреки че съм виждал чекове за по големи суми. Оставих го, отидох до бюрото си, седнах, обърнах телефона към себе си, набрах и се свързах с един човек — служител в кметството, на когото веднъж бях направил голяма услуга Дадох му номера на колата, той каза, че може да му отнеме цял час, а аз отвърнах, че ще чакам със затаен дъх. Като затворих, чух гласа на Улф:
— Наговори ни измислици, нали? Завъртях се със стола.
— Не, сър. Тя е в истинска опасност. Двама мъже седяха в кола, паркирана малко по-надолу. Щом мисис Брунър излезе, те включиха фаровете, а когато ролсът й зави по Десето Авеню, бяха толкова близо зад него, че почти го удариха. Неприкрито следене, но се престарават. Ако ролсът спре внезапно, ще се блъснат в него. Тя е в опасност.
— Ммм! — изръмжа той.
— Да, сър. Съгласен съм. Въпросът е — кои са те? Ако са частни лица, бихме могли да спечелим стоте бона. Но ако наистина са агенти на ФБР, тя просто ще трябва да изтърпи нещастията си, както казахте. Ще научим след около час.
Той погледна стенния часовник. Седем без дванайсет минути. После ме попита:
— Дали мистър Коен е в кабинета си?
— Вероятно. Обикновено свършва към седем.
— Покани го да вечеря с нас.
Ходът беше хитър. Ако възразях, че няма смисъл, защото работата е невъзможна, той би отвърнал, че би трябвало да съзнавам колко важно е да поддържаме добри отношения с мистър Коен (а аз, разбира се, го съзнавах) и че той лично не го е виждал повече от година (което беше истина).
Завъртях се със стола си и набрах номера.
ВТОРА ГЛАВА
В девет часа отново бяхме в кабинета. Лон седеше на червеното кожено кресло, ние с Улф — при бюрата си, а Фриц сервираше кафе с коняк. Бяхме прекарали доста задушевно час и половина в трапезарията — предразположени от мидите в лютив сос, говеждото, задушено в червено вино, тиквеника със сметана и накълцан копър, салатата от авокадо, подправена с орехови ядки, и десертното сирене. Разговорът ни бе обхванал вътрешната политика на Съединените щати, женската интелигентност, вкусовите качества на стридите, структурната лингвистика и цените на книгите. Духовете се бяха разгорещили единствено по въпроса за женския ум, а Лон бе предизвикал това нарочно, за да види колко ще се ядоса Улф.
Лон отпи глътка коняк и погледна часовника си.
— Ако нямате нищо против — каза той, — да минем на въпроса. Трябва да съм на едно място в десет часа. Знам, че няма да ме карате да се отплащам за вечерята, но знам също, че обикновено когато има нещо, което искате да научите или да ми предадете, Арчи телефонира или наминава, така че сегашният случай трябва да е специален. Бих казал дори, че трябва да е направо фантастичен, за да ми поднесете толкова специален коняк.
Улф вдигна една бележка от бюрото си, намръщи се и я остави. Бях я сложил там преди половин час. Вечерята ми бе прекъсната, тъй като се обади служителят, от когото бях поискал сведенията, и преди да се върна на масата, написах на листче от бележника си „ФБР“ и го оставих на бюрото на Улф. Това не се отрази никак добре върху апетита ми. Ако мисис Брунър се лъжеше и преследвачите й не бяха от ФБР, откриваха се големи възможности, включително солидна сума под формата на отделен чек за мен.
Улф отпи от кафето си, остави чашата и каза:
— Останали са ми още четиринайсет бутилки.
— Господи! — възкликна Лон и вдъхна аромата на коняка. Той беше чуден човек. На външен вид нищо особено — пригладена назад коса, правилни черти и гладка кожа, но каквото и да правеше, винаги изглеждаше на мястото си — когато работеше в стаята си на дванайсетия етаж в сградата на вестник „Газет“ през две врати от ъгловата стая на собственика, когато танцуваше с някоя красавица във „Фламинго“ или когато играеше покер с нас в апартамента на Сол Панцър. Дори сега, когато вдъхваше аромата на петдесетгодишния коняк.
Той отпи една глътка.
— Ще ви кажа каквото поискате — заяви той. — Без изключение.
— Всъщност — започна Улф — работата не е чак толкова специална. Мога да ви кажа със сигурност, че не е и фантастична. Първо, един въпрос: известна ли ви е някаква връзка, колкото и далечна да е тя, между мисис Лойд Брунър и Федералното бюро за разследване?
— Разбира се. На кого не е известна? Тя разпрати на безброй хора книгата на Фред Кук, включително на собственика и главния редактор на нашия вестник. Това е най-новият символ за обществено положение и, дявол да го вземе, аз не получих книга. На вас изпрати ли?
— Не. Купих си я сам. Известно ли ви е дали Бюрото е предприело някакви действия в отговор на това? Разговорът ни е частен и поверителен.
Лон се усмихна:
— Каквито и действия да са предприели, те ще са също толкова частни и поверителни. Ще трябва да попитате Джон Едгар Хувър, освен ако вече знаете. Знаете ли?
— Да.
Лон направи рязко движение с брадичката си.
— Ами, знаете! Тогава и всички онези, които му дават заплатата, също би трябвало да знаят.
Улф кимна.
— Естествено, това е вашата гледна точка. Вие търсите информация, за да я публикувате, а аз — за свой личен интерес. В момента я търся единствено за да реша къде се крие интересът ми. Нямам клиент, не съм поел ангажимент и трябва да поясня, че дори да го поема и да се захвана с работата, вероятно никога не ще бъда в състояние да ви дам някакви сведения, подходящи за публикуване, независимо какъв ще бъде крайният резултат. Стига да мога, ще ви ги дам, но се съмнявам. Дължим ли ви нещо?
— Не. Ако теглим чертата, аз съм ви длъжник.
— Добре. Ще се възползувам от това. Защо мисис Брунър е разпратила книгите?
— Не знам. — Той отпи глътка коняк и я задържа в устата си, за да усети аромата, преди да преглътне. — Вероятно от чувство за обществен дълг. Самият аз купих пет екземпляра и ги изпратих на хора, които би трябвало да я прочетат, но сигурно няма да го сторят. Имам един познат, който раздаде трийсет книги като коледни подаръци.
— Знаете ли дали мисис Брунър има някаква лична причина да храни неприязън към ФБР?
— Не.
— А да сте чували някакви предположения за такава неприязън? Каквато и да е догадка?
— Не. Но явно вие сте чули нещо. Вижте, мистър Улф. Питам ви съвсем неофициално: кой иска да ви наеме? Ако знам това, може би ще мога да ви кажа един-два факта.
Улф напълни пак чашата си и остави каната с кафето.
— Може и да не ме наемат — отвърна той. — Ако ме наемат, много е възможно никога да не научите кой ме е наел. Що се отнася до фактите, аз знам какво ми трябва. Трябва ми списък на всички случаи, по които напоследък са работили и продължават да работят агентите на ФБР във и около Ню Йорк. Можете ли да ми осигурите такъв списък?
— Дявол да го вземе, не — усмихна се Лон. — Ама че работа! Мислех си, или по-скоро си зададох въпроса, дали е възможно Хувър да иска да се заемете с мисис Брунър. От това би излязла цяла статия. Но ако… Ама че работа! — Той присви очи. — Да не би да се каните да извършите нещо от чувство за
