Из „Проза за Трансибирския експрес и малката французойка Жана“

Блез СандрарИз „Проза за Трансибирския експрес и малката французойка Жана“

[…] Отдън сърцето ми сълзи, сълзи извират,
помисля ли, Любов, за моята любима;
дете е още тя, каквато я открих —
неопетнена, бледа — в някакъв бордей.

Дете е още тя — щастлива, тъжна, руса,
и нито се усмихва, ни някога ридае,
но в погледа й трепка — склониш ли се да пиеш —
сребриста лилия: о, цвете на поета!

Тъй сладка и безгласна, без упрек тих в очите,
трепери като лист щом вие приближите,
но върна ли се аз, отдето и да ида,
пристъпва тя, притваря очи и пак пристъпва.

Любима ми е тя, а другите жени
са само златни рокли и огнени вълни
от телеса огромни; не, моята любима
е бедна, свита, гола, безплътна е почти.

Тя е невинно цвете, премръзнала, самотна
сребриста лилия: о, цвете на поета,
листата й животът отрано осланил е,
сълзите ми напират, щом сетя се за нея.

[…]

И тая нощ е като хилядите други нощи,
                                                когато влакът плъзга се из тъмнината —
навън валят комети! —
и пак жената и мъжът — почти невръстни още —
                                                                забрава търсят в любовта.

[…]

„Кажи ми, Блез, далече ли сме от Монмартър?“
Сърцето ми се къса, ах, сърцето ми се къса, ела при мен,
                                                                                ще ти разкажа нещо,
ела в леглото ми,
ела в сърцето ми,
ще ти разкажа нещо…

Ела! Ела!

На остров Фиджи царства вечна пролет
и леност
и любовта опива двойките сред буйните треви
                и пламенният сифилис под палмите бананови се скита.
Ела да тръгнем из изгубените острови на Пасифика — Маркизки
острови им викат, Феникс,
Борнео, Ява,
а Целебес подобен е на котка.

Не можем да отидем днес В Япония!
Ела да идем в Мексико!

Сега цъфтят магнолиите по Високите плата.
Лианите са буйните коси на слънцето.
Ще кажеш — четки и палитра на художник,
там багрите са оглушителни като сияйни гонгове,
Русо живял е там
и там е ослепил живота си.
Това е дивната страна на птиците,
на райски птици и на птици-лири,
тукани, присмехулници,
колибри, виещи гнезда в сърцата на черни лилии.
Ела!
И ще се любим сред величествените руини на ацтекски храм.
Ще бъдеш моя идол ти,
нашарен малко по детински идол, грозноват, но странен
                                                                                и неповторим.
Ела, ела!

Ако пък искаш, можем и с аероплан да прелетим страната
                                                                                с хилядите езера.
Там нощите са безконечно дълги
и пещерният наш прадядо ще изпадне в ужас, чуе ли мотора
Ще кацнем
и аз ще построя хангар за моя самолет от вкаменени кости
                                                                                на мамути
и първобитното огнище ще топли нашата любов злочеста