Ирландеца

СакиИрландеца

Ловният сезон приключи, а семейство Мълет така и не успяха да продадат Ирландеца. През последните три-четири години те лелееха фаталистки надеждата, че Ирландеца ще си намери нов стопанин до края на ловния сезон, ала сезоните идваха и си отиваха, без да се случи нищо, което да оправдае подобен безпочвен оптимизъм. Въпросното животно в по-ранните етапи на своята кариера се назоваваше Викинга; Ирландеца го прекръстиха по-късно, отдавайки по този начин дан на непобедимото му своенравие и на факта, че е невъзможно да се отърват от него. По-устатите съседи впрочем се гавреха, назовавайки го „Дирландеца“. Четириногото бе описвано под различни имена и в обявите за продажба: ту като лек кон за лов, ту като кон за разходка за дами, ту като (по-простичко, ала пак леко преиначено) полезен кафяв скопец. Тоби Мълет го беше яздил четири сезона в надбягванията за купата на Западен Уесекс. На надбягванията за купата на Западен Уесекс човек може да язди всякакво животно, стига то да познава местността, а Ирландеца я познаваше интимно едва ли не, тъй като сам бе създал повечето бабуни и дупки по пътя на много мили околовръст. Характерът и държането му съвсем не го правеха идеален за участие в ловна хайка, но като че ли това му амплоа бе по-безопасно от другото, което се изявяваше по време на разходки из местните пътища. Според семейство Мълет той не толкова се стряскал от някои срещани там обекти, колкото не ги харесвал и при вида им получавал, както казваше Тоби Мълет, нервни пристъпи. При тези пристъпи Ирландеца панически свиваше встрани с рязък отскок, без да щади ничий комфорт — душевен или телесен. Към колите и велосипедите се отнасяше със снизходително пренебрежение, но прасетата, ръчните колички, натрупаните край пътя купчини камъни, пешеходците по селските улици, боядисаните в прекалено блестящо бяло порти и понякога, макар и невинаги, пчелните кошери нов модел го караха тутакси да изскача от платното, описвайки светкавичен зигзаг. Ако се случеше фазан да излети от шубраците с шумно пляскане на крила, Ирландеца подскачаше високо… може би само от желание да се покаже приятелски настроен. В околността говореха, че си гризе яслите, но Мълетови опровергаваха този слух.

Някъде през третата седмица на май мисис Мълет, вдовица на покойния Силвестър Мълет и майка на Тоби Мълет, а също на цял сонм дъщери, връхлетя върху Кловис Сангрейл в околностите на селото и без да поеме дъх, започна да рецитира местния осведомителен бюлетин:

— Нали познавате новия ни съсед — мистър Пенрикарди? — започна гръмко тя. — Страшно богат, има калаени мини в Корнуол, на средна възраст е и доста кротък. Наел е за дълъг срок Червената къща и е похарчил много за преустройството и ремонта й. Е, Тоби му продаде Ирландеца!

На Кловис му трябваха секунда-две, за да преглътне тази зашеметяваща новина; после от устата му рукнаха поздравления. Ако беше по-емоционална натура, навярно би разцелувал мисис Мълет.

— Какъв чудесен късмет да се отървете от него най-сетне! — възклицаваше той. — Сега вече ще можете да си купите свестен кон. Винаги съм казвал, че Тоби е умен, приемете още веднъж поздравленията ми!

— Не мога — изрече мисис Мълет с трагичен глас. — Това е най-лошото, което можеше да се случи.

Кловис се втренчи изумен в събеседницата си.

— Мистър Пенрикарди — започна мисис Мълет, понижавайки глас до, както тя си мислеше, внушителен шепот (макар звукът да приличаше повече на дрезгаво възбудено писукане), — мистър Пенрикарди току-що е започнал да ухажва Джеси. Признаците са непогрешими, макар да не бият на очи. Глупаво от моя страна да не забележа по-рано. Вчера на градинското увеселение у свещеника той, мистър Пенрикарди де, я питал кои са любимите й цветя, и тя му казала, че са карамфилите, а днес пристигнаха разкошен букет от най- най-хубавите, всякакви сортове и цветове, направо за изложба, и кутия луксозни шоколадови бонбони, които сигурно е купил специално в Лондон. А за утре я е поканил, Джеси де, да поиграят заедно голф. И ето на, точно в такъв решаващ момент Тоби взел, че му продал коня. Истинско бедствие!

— Но нали от години се опитвахте да се отървете от Ирландеца — вметна Кловис.

— Вижте, къщата ми е пълна с дъщери — каза мисис Мълет. — Не че се опитвам да се… отърва от тях, разбира, се, но един-двама женихи ще са добре дошли. Имам шест момичета, нали знаете.

— Не зная — рече Кловис, — никога не съм ги броил, ала сигурно не грешите: обикновено майките ги знаят тия неща.

— Е, и сега — продължи мисис Мълет с трагичния си шепот, — точно когато се е появил богат кандидат за Джеси, Тоби отива и му продава оня добитък. Той вероятно ще го убие, мистър Пенрикарди де, ако се опита да го язди; със сигурност обаче ще убие у него всякакви нежни чувства към всеки член на семейството ни. Какво можем да сторим? Няма как да поискаме коня обратно; ние, разбирате ли, го разхвалихме до небесата, като видяхме, че има вероятност да го продадем, и уверихме мистър Пенрикарди, че това е кон точно като за него.

— Не можете ли да го откраднете от конюшнята и да го пратите да пасе в някоя отдалечена ферма? — предложи Кловис. — А на вратата на конюшнята ще напишете Дайте на жените право на глас и така цялата работа ще излезе акция на суфражетките, за да привлекат общественото внимание. Никой няма да ви заподозре, защото никой, който познава коня, няма да допусне, че ще поискате да си го върнете.

— Вестниците ще вдигнат шум около случая — възрази мисис Мълет, — даже виждам заглавието: Ценен ловджийски кон откраднат от суфражетки. Полицията ще търси навсякъде, докато не намери коня.

— Тогава Джеси да се опита да го измоли от Пенрикарди; да каже, че Ирландеца й е стар любимец. Да каже, че сте го продали само защото трябвало конюшнята да се събори по силата на стар наемен договор, а сега сте постигнали споразумение постройката да стои още година-две.

— Много странно впечатление прави да си поискаш обратно кон, който току-що си продал — изрече мисис Мълет, — но нещо трябва да се направи, и то веднага. Човекът не е свикнал с коне, а аз, струва ми се, му казах, че Ирландеца е същинско агънце. Но и агънцата понякога ритат и се мятат като полудели, нали?

— Репутацията на агнето като кротко животно е съвсем незаслужена — подкрепи я Кловис.

На следващия ден Джеси се върна от игрището за голф едновременно ликуваща и загрижена.

— С предложението всичко е наред — оповести тя, — той го направи на шестата дупка, а аз казах, че ми е нужно време да помисля, и на седмата дупка се съгласих.

— Миличка — каза майка є, — струва ми се, че би било добре да проявиш малко повече момински задръжки и колебания: ти го познаваш съвсем отскоро! Можеше да почакаш до деветата дупка.

— Седмата дупка е твърде дълга — отвърна Джеси, — а и напрежението се отразяваше зле на играта ни. Впрочем, докато стигнем до деветата дупка, вече се бяхме споразумели относно много неща. Медения месец ще прекараме в Корсика, с кратко отбиване в Неапол, ако ни се прииска, и една седмица в Лондон на връщане. Ще поканим за шаферки две негови племеннички, които заедно с нашите пет момичета правят седем, щастливо число. Ти ще си в перленосива рокля с много дантели. Впрочем той ще дойде довечера, за да поиска съгласието ти за всичко това. Дотук добре, но когато споменах Ирландеца и разказах измислицата на Кловис, за конюшнята и т. н., и изтъкнах колко силно желаем да си откупим коня обратно, стана ясно, че мистър Пенрикарди също толкова силно желае да го задържи. Каза, че сега, когато ще живее в провинцията, трябва и да излиза на езда и че смята да започне от утре. Яздил е няколко пъти в Хайд парк — с кон, привикнал да носи осемдесетгодишни старци и пациенти на санаториуми — и това е целият му опит на седлото. А, да: яздил е и пони веднъж в Норфък, когато бил на петнайсет години, а понито — на двайсет и четири. И утре ще възседне Ирландеца. И аз ще овдовея още преди да съм застанала пред олтара, и няма да видя Корсика, а на картата тя изглежда толкова смешно…

Изпратиха да повикат Кловис и още от вратата го запознаха с развитието на ситуацията.

— Никой, който язди този кон, не би могъл да бъде изобщо сигурен за живота си — рече мисис Мълет — освен Тоби. Той знае от дълъг опит какво го стряска.

— Намекнах на мистър Пенрикарди, на Винсънт всъщност, че Ирландеца не харесва портите, боядисани с бяла боя — обади се Джеси.

— Портите с бяла боя са нищо — разпали се мисис Мълет, — а не му ли каза какво ще стане, ако срещне прасе? Той ще трябва да мине покрай стопанството на Локиър, за да излезе на главния път, и няма