Клифърд Саймък
Операция „Кели“
Клиниките бяха подготвени и на сутринта щяха да започнат операцията „Кели“ — а това не беше малко, нали, да я нарекат „Кели“.
Той седеше в очукания люлеещ се стол на разбитата веранда и повтори на ум: „Операция Кели!“, но усещането не беше вече така остро и приятно, както когато известният лондонски лекар бе станал в Асоциацията и бе предложил операцията да се нарече „Кели“ и нищо друго.
Въпреки че, като помисли човек, в това имаше доста случайност. Съвсем не беше необходимо да бъде Кели. Можеше да бъде всеки с лекарска титла пред името. Можеше да бъде Бертолд, Петровски или Радзонович — въобще който и да е лекар в света.
Люлееше се бавно, столът поскърцваше, дъсченият под на верандата му пригласяше съчувствено и в припадащия мрак се носеше шум от деца в края на дневната им игра, които използуваха последните ценни минути, преди да се приберат и скоро след това да легнат.
Захлаждащият се въздух бе изпълнен с аромата на люляк, а в ъгъла на градината той неясно виждаше белите цветове на рано цъфналия розов храст, същия, който Марта Андерсън им бе подарила на него с Джанет преди толкова години, когато за пръв път бяха дошли да живеят в тази къща.
Един съсед мина шумно по тротоара и той не можа да го различи в сгъстяващия се мрак, но мъжът се обади.
— Добър вечер, докторе — каза той.
— Добър вечер, Хайръм — отвърна старият доктор Кели, като го позна по гласа.
Съседът отмина с тежки стъпки надолу по тротоара.
Старият доктор продължаваше да се полюлява с ръце, кръстосани върху топчестия си стомах, и слушаше глъчката в къщата, докато Джанет вдигаше масата след вечеря. След малко може би тя щеше да излезе, да седне при него и щяха да разговарят на нисък глас, небрежно, както се полага на стара двойка влюбени.
Въпреки че той не би трябвало да седи на верандата. На бюрото в кабинета го чакаше медицинското списание и той трябваше да го чете. Напоследък имаше толкова много нови неща и се налагаше човек постоянно да бъде в течение — въпреки че — както се развиваха събитията — всъщност това едва ли щеше да бъде от значение.
Може би през следващите години ще има твърде малко нови неща, които човек да следи.
Разбира се, винаги ще има нужда от лекари. Винаги ще има глупаци, които да сплескват колите си, да се стрелят един друг, да забождат риболовните кукички в ръцете си и да падат от дърветата. А и винаги ще има бебета.
Той продължаваше да се люлее леко напред-назад и се замисли за всички бебета, за това, как някои от тях са пораснали, станали са мъже и жени. Помисли също за Марта Андерсън, най-близката приятелка на Джанет, и за стария Кон Джилбърт, най-заядливия кавгаджия на земята и при това стиснат. Той се усмихна кисело, като си спомни колко пари му дължи Кон Джилбърт, след като през целия си живот не му бе изплатил нито една сметка.
Но такъв беше животът. Някои плащаха, а други — не се преструваха дори, че ще платят, и затова те двамата с Джанет живееха в тази стара къща, той караше все същата кола, а Джанет през цялата зима отиваше на черква все със същата рокля.
Всъщност това нямаше значение, но човек го мислеше понякога. Защото заплащането, което имаше значение, не беше в брой.
Някои плащаха, а други — не. Някои оживяваха, а други — умираха, каквото и да направиш. За някои имаше надежда, а за други — не; на някои от тях го казваше, а на други — не.
Но сега положението беше друго.
И всичко започна тук, в малкия град — преди малко повече от година.
Седеше в мрака с аромата на люляка и белите цветове на розовия храст, слушаше приглушения шум на децата, които се наслаждаваха на последните минути игра, и си припомни всичко.
Беше почти 20.30, чуваше Марта Андерсън да говори в чакалнята с мис Лейн и знаеше, че тя е последна.
Свали бялата си престилка, сгъна я разсеяно, замаян от умора, и я остави на кушетката за прегледи. Вечерята сигурно беше готова и Джанет го чакаше, но нямаше да му каже нито дума, защото никога не бе протестирала. През всички тия години тя никога не бе го упрекнала, въпреки че понякога не одобряваше неговото безгрижие, когато продължаваше да лекува пациенти, които дори не му благодаряха, а камо ли да си плащат сметките. Не одобряваше тя и работното му време, готовността, с която излизаше нощем, когато би могъл да остави някое повикване да почака до редовните му сутрешни визитации.
Тя го чакаше за вечеря; разбрала е, че Марта е идвала при него, и ще го попита как е, а той какво ще й отговори?
Той чу Марта да излиза и токчетата на мис Лейн да прекосяват чакалнята с рязко почукване. Отиде бавно при умивалника, отвори крана и взе сапуна. Чу скърцането на отваряща се врата, но не обърна глава.
— Докторе — каза мис Лейн, — Марта мисли, че е добре. Казва, че й помагате. Не смятате ли…
— Вие как бихте постъпила? — попита той.
— Не зная — отвърна тя.
— Бихте ли оперирала, като знаете, че е безнадеждно? Бихте ли я изпратила при специалист, като знаете, че не може да й помогне, че тя не може да му плати и че ще се безпокои заради това? Бихте ли й казала, че има може би само шест месеца да живее, и да й отнемете малкото щастие и надежда, които все още й остават?
— Извинете, докторе.
— Не се извинявайте. Изправял съм се много пъти пред този проблем. Няма два еднакви случая. Всеки случай изисква индивидуално решение. Денят беше дълъг и тежък…
— Докторе, вън ви чака още един.
— Още един пациент?
— Мъж. Току-що дойде. Казва се Хари Херман.
— Херман? Не познавам никакъв Херман.
— Не е тукашен — обясни мис Лейн. — Може би скоро се е преместил да живее в града.
— Ако се беше настанил да живее тук — отвърна докторът, — щях да науча. Аз научавам всичко.
— Може би само минава през града. Може би му е прилошало по пътя, докато е карал.
— Добре, пратете го — каза докторът и посегна за кърпата. — Ще го видя.
Сестрата се обърна към вратата.
— А, мис Лейн…
— Да?
— Можете да си вървите. Няма смисъл да оставате повече. Днес беше наистина тежък ден.
„И наистина така си беше — помисли той. — Една фрактура, едно изгаряне, един хидропс, една бременност, два случая нефрит, няколко настинки, изготвянето на диета, два случая с болезнено никнене на зъби, подозрение за белодробно заболяване, възможност за камък в жлъчката, една цироза на черния дроб и Марта Андерсън. И сега накрая тоя мъж на име Хари Херман — не познаваше такова име, а като помислиш, доста странно име изобщо.“
И човекът беше странен. Твърде висок и тънък, за да бъде действителен, ушите прекалено прилепени към черепа, устните толкова тънки, че сякаш беше без устни.
— Вие ли сте лекарят? — попита той, като застана на прага.
— Да — отвърна докторът, взе сакото си и го облече. — Да, аз съм лекарят. Влезте. С какво мога да ви бъда полезен?
— Аз не съм болен — каза мъжът.
— Не сте болен?
— Но искам да поговоря с вас. Може би имате малко време?
— Да, разбира се — каза докторът, като знаеше, че няма никакво време и не му е приятно това
