свят, Джоунс — технологиите, от света на родителите на Мери — големите хуманистични възгледи, които изглежда, че вашите два свята са пропуснали. Като ги съберете всичките заедно, преплетете ги един в друг, ще получите културна идея, обединяваща най-доброто от трите свята. Ще доведем учени от далечни места на галактиката, някои, от които се занимават с дисциплини, за които тук изобщо не сте чували…
— Знам — каза Корнуол, — че тук имате огромен запас от древни ръкописи. Едва се сдържам да ги разгледам. Имам малко познания в някои от древните езици, въпреки че ми се струва, че моят приятел таласъмът, в известен смисъл знае много повече от мен. Той е прекарал много години в библиотеката в Уалузинг.
— Това вас ви урежда — каза Гиб, — но какво ще правим ние, другите? Вие можете да си се занимавате с вашите си ръкописи и да си изпълвате дните с тях, но Хол, Куун и аз нямаме никаква работа тук. Ние изпълнихме това, с което се бяхме заели. Занесохме брадвичката на Древните, въпреки че това си беше пълна загуба на време. След това продължихме с вас и сега открихме това място.
— Та ние дори не можем да четем — каза Хол. — Никога не сме се учили да го правим. Никой от Хората от Блатото, нито пък от Хората от Хълма не може.
— И по тази причина и аз не мога — каза Снивли, — въпреки че това няма нищо общо с желанието ми да се върна обратно. Там аз си имам мина за обработване, а също и приятели, които изоставих. И Хол и Гиб си имат работа, с която да се занимават. Ако има някакъв друг път назад, с радост бихме го предпочели, защото не ни се връща по този.
— Аз ще ви върна обратно — каза Джоунс. — Така и така трябва да отида до моя свят, за да ми оправят ръката. Вярно е, че инжекцията, която Марк ми направи, а също и превръзката на Мери са добри, но…
— Сигурен съм, че ако ми дадете време да преровя древните томове — каза Оливър — все ще намеря някаква магия, която…
— Вече целият съм станал на магия — изпъшка Джоунс. — Ще се върна в моя свят, където има антибиотици. Мога да ви взема с мен, след което да преместя машината ми до мястото, което е еквивалентно на това във вашия свят и безпроблемно да ви преместя. Единственото условие е да не се показвате. Не мога да поема риска някой да ви види.
— С удоволствие — каза Гиб. — Ние ще бъдем по-тихи и от мишка.
— Но ти ще се върнеш, нали? — попита Пазителят Джоунс.
— За Бога, да! — каза Джоунс. — Не бих пропуснал това за нищо на света. И то не заради вашата прекрасна галактика, би трябвало да ме разберете, нито пък заради уникалната култура, която искате да създадете, а заради забавното в цялата работа. Още от сега го усещам.
— И ти ще донесеш със себе си важни документи, свързани с ваши технологии и философии, които вашите велики умове са написали?
— Вие сигурно се шегувате — каза Джоунс. — Изобщо не знаете какво говорите. И да донеса тонове книги, пак ще има тонове, които да не съм донесъл. Кажете какво по-точно искате — технически наръчници, хелиографни копия, теории, официални документи, научни списания? Ще направя най-доброто от себе си, след което ще си стоя наоколо и ще се подхилвам, докато вие се опитвате да разберете нещо от тях.
— Поласкан съм — каза Пазителят, — че си мислите, че ще се забавлявате.
— Ние сме трима, които със сигурност оставаме — каза Корнуол. — Предполагам, че и Бъкет също ще остане. Казвате, че можете да четете мислите ни. Можете ли и неговите също? Той не може да разговаря с нас, въпреки че като че ли ни разбира. Ще бъде ли етично вие да ни кажете какво знаете за него?
— Той е благоразположен към вас — каза Пазителят, — ако това искате да разберете. Благодарен ви е и е ваш приятел. Можете да му вярвате напълно. Не бих могъл да ви кажа какво е той, тъй като и самият той няма представа за това. Вероятно след време ще знае — за сега е много млад. В себе си има някакви инстинктивни знания, заложени от неговия родител, който както изглежда, е бил беглец от някое далечно кътче на вселената. Той няма образа на своя родител, както вие вече сте забелязали. Изглежда, че расата, от която произхожда, е имала способността да променя генетиката на своето потомство както си поиска. Предполагам, че родителят му го е оформил на някакво примитивно ниво по такъв начин, че да притежава неща, които при нужда да му бъдат в полза, както би направило някое преследвано същество, което знае, че гонитбата ще се прехвърли върху собственото му дете. Но на мен ми се струва, че Бъкет още не е осъзнал възможностите, които баща му е дал. Хубавото е, че той ще ги открива едно по едно при нужда. Налага се да се примирим с мисълта, че засега ще знаем много малко за него.
— Това е много смешен начин да се разглеждат нещата — каза Джоунс.
— Може и така да е, Мистър Джоунс — каза Пазителят, — но мисля, че ще се съгласите, че това, за което знаем много малко и наричаме незнаен фактор, може да ни даде големи надежди.
— Надявам се, че този незнаен фактор не би променил отношението му към нас. След инцидента с пушката…
— Стига вече, Мистър Джоунс — каза Пазителят. — Има още един, който нищо не е питал. Господин Госипър, имате ли вие някакви въпроси?
— Аз съм просто един посланик — каза Госипър, — един изпълнител на поръчки, поправяч на малки неприятности, този, който съблюдава всичко да е наред и нищо да не бъде забравено.
— Не възнамерявате да останете, нали?
— Имам прекалено много друга работа за вършене, много мили за извървяване. Трябва да дооправям нещата докрай, а също така понякога и да ги започвам.
Той бръкна в джоба на робата си и извади брадвичката на Древните.
— След като Древните отхвърлиха това — каза той, — тя трябва да бъде предадена на този, който я носи и пази през цялото време на това уморително пътуване. Това ще бъде много слабо заплащане за неприятностите, на които се изложи, но все пак е някакъв спомен.
Той подаде брадвичката и усмихнат, Гиб я пое.
— Ще я показвам, когато разказвам историята — каза той. — Много ти благодаря, Госипър.
Госипър протегна мършавата си ръка към Мери.
— А сега — каза той, — моля те, рогът от еднорог. Повече не ти трябва. Моля те, дай ми го.
— С удоволствие — каза Мери, — но не мога да разбера…
— Трябва да бъде върнат обратно — каза Госипър — и внимателно да бъде поставен пак в големия дъб, за да бъде готов да посрещне следващите странници. Сигурно разбираш, че рогове от еднорог не се намират лесно и всеки трябва да се използва докрай.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА
Сега добрите спътници в странстването си бяха отишли. Машината на Джоунс ги отнесе със себе си.
Корнуол бавно се обърна и последва по ливадата останалите, отправяйки се към красивата сграда, която блещукаше на лунната светлина. Малките същества подскачаха весело наоколо. Пазителят бе заобиколен от тях и изглеждаше, като че ли се носи бавно напред. Някъде зад тях като че ли отделен по някакъв начин, вървеше напред със смешната си походка и самият Бъкет.
Значи това бе краят, мислеше си Корнуол. Краят на дългото пътешествие, което започна в Уалузинг, след намирането на древния ръкопис. Краят бе много по-различен от това, което той някога си бе представял. Той бе тръгнал, за да открие Древните, а сега те не го интересуваха, защото се оказаха нещо много по-различно от това, което очакваше.
Спомни си за нощта, когато намериха за пръв път вода, след като бяха прекосили Поразената Равнина и когато той се обвиняваше, че е започнал странстването. Тогава се чудеше какво ли ще прави, когато настъпи краят, още повече, че той най-вероятно щеше да бъде смъртта им, като се имаше предвид пътя, който бяха поели. А сега всичко свърши и нямаше нужда да се връща назад, защото пред него имаше работа, за която дори човешкият живот не би му стигнал. Тази доживотна работа се намираше тук, в тази малка равнина, заобиколена от върховете на Мъгливите Планини.
Тук, ако разбира се Пазителят не грешеше, се очертаваше възможността три велики цивилизации да се обединят в една още по-велика, като това щеше да стане и с помощта на странни учени, идващи от странни планети, екипирани с незнайни изкуства и философии. А тук имаше и този неизвестен фактор, заложен в
