концентрирана значителна власт. Опитваме се да им попречим и имаме частични успехи. Първо, нито един вестник, нито едно списание не рекламира тези изделия и не публикува никаква информация за тях. Второ, нито един уважаващ се магазин не продава тези ножчета, запалки, електрически крушки.
— Ето защо те отварят свои собствени магазинчета!
— Разбира се — съгласи се Крофърд.
— Тези магазинчета се множат като гъби — вметна Уикърс. — Едно от тях бе отворено наскоро в Клифууд.
— Да, те си отвориха собствени магазини и започнаха да практикуват нов вид реклама: наеха хиляди мъже и жени да ходят из улиците и да казват на всеки срещнат: „Чухте ли за стоките, които неотдавна се появиха на пазара?… Не?… Позволете ми да ви разкажа…“ Принципът е ясен. Няма по-добра реклама от рекламата, построена на базата на личен контакт, но тя е баснословно скъпа. Ние разбрахме, че ни се противопоставят творчески, активни умове, разполагащи с практически неограничени капитали. Започнахме разследване. Опитахме се да ги извадим от леговището им, да разберем кои са, как успяват да работят при тези условия и какви са намеренията им. Но, както вече ви казах, нашите усилия не доведоха до положителен резултат.
— Може би има законни пътища? — попита Уикърс.
— Мислили сме за това, но да се притиснат тези хора е невъзможно. Данъците? Те ги плащат. Нещо повече — правят го охотно. И, за да не им се бърка никой в работите, плащат даже повече, отколкото е необходимо. Законът за корпорациите и конкуренцията? Те старателно го изпълняват. Социалните осигуровки? Изплащат огромни суми, предоставяйки дълги списъци на свои служащи, но тези списъци, според нас, са фиктивни. Не може, обаче, да се появим във Фонда за социално осигуряване с думите: „Вижте какво, хората, за които те плащат редовни вноски, не съществуват.“ Има и други средства за въздействие, но и те не са по-ефективни. Потънахме в законодателните дебри и даже нашите юристи не знаят как да постъпят.
— Мистър Крофърд — обади се Уикърс, — всичко това е много интересно, но все пак не мога да разбера накъде биете. Казахте, че става дума за заговор срещу световната промишленост с цел да се разруши нашият начин на живот. Но нали цялата история на икономиката съдържа хиляди примери за жестока конкуренция. Може би и това е нейна проява?
— Забравихте за въглеводородите.
— Прав сте — призна Уикърс. — Въглеводородите разбиват на пух и прах моята хипотеза.
Поради неблагоприятните природни условия над отделни страни надвисна глад. Конгресът на Съединените щати обсъди въпроса за помощта от политическа гледна точка — на кого и как да се помага, и изобщо да се помага ли. А в сутрешните вестници се появи съобщение, че в една лаборатория са синтезирали въглеводороди и на тяхна база са произвели хранителни продукти. В статията не се казва, че никой не е чувал за тази лаборатория. Това стана известно по-късно. Лабораторията възникна буквално от небитието за една нощ. Даже големите бизнесмени, Уикърс сега си спомни за това, не повярваха на случилото се, наричайки създателите на синтетичните въглеводороди шарлатани.
Това обаче не бяха шарлатани. Може би фирмата водеше своите дела по някакъв непонятен начин, но отсега нататък трябваше да се съобразяват с нея. Няколко дни след първото съобщение стана известно, че продуктите от нейното производство няма да бъдат продавани. Щяха да се раздават безплатно на всички нуждаещи се, които по едни или други причини нямат възможност да си изкарват прехраната. С продуктите се снабдяват не само гладуващите, но и тези, които непрекъснато живеят на ръба на глада, тоест — тази голяма част на човечеството, която макар че не умира поради липса на храна, е подложена на лишения и болести и изостава в развитието си поради постоянния недоимък.
Сякаш с махване на вълшебна пръчица в най-различни кътчета на земното кълбо се появиха хиляди кантори на фирмата и гладуващите потекоха към тях като река. Отделни хора се възползуваха от случая и без никакви основания получаваха безплатно храна, но служащите в канторите се правеха, че не го забелязват.
Сами по себе си синтетичните въглеводороди не са пълноценна храна. Но са по-добре от нищо и в много случаи парите, спестени чрез въглеводородите помагат да се купи отдавна изчезналото от трапезата парче месо.
— Ние сериозно изучавахме въпроса с въглеводородите — продължаваше Крофърд, — и отново нищо не открихме. Сигурни сме, че никой не ги произвежда, но те все пак съществуват. В канторите количествата постъпват от складовете, но в складовете не може да се съхранява повече от двудневен запас. Не сме открили даже следи от фабриките или транспортните средства, освен транспорта, който доставя въглеводородите от складовете в канторите. Но откъде продукцията постъпва в складовете — е неизвестно. Впечатлението е, че тя изобщо не постъпва. Както в старата приказка за гърнето, в което млякото никога не свършва.
— А вие самите не можете ли да произвеждате въглеводороди?
— Разбрах мисълта ви — кимна Крофърд, — но не сме в състояние да направим това, както не сме в състояние да произвеждаме вечномобили или неизтъпяващи се бръснарски ножчета. Нашите инженери и химици отдавна вече се занимават с изучаването на въпроса, но не са напреднали нито крачка в разрешаването на проблема.
— А какво ще стане, когато на безработните им потрябва още нещо, освен храната? — попита Уикърс. — Когато семейството им се окаже в дрипи и възникне нужда от нови дрехи? Когато ги изхвърлят на улицата?
— Мисля, че мога да отговоря на въпроса ви. Ще се появи още една филантропска организация, която ще им даде дрехи и покрив. Вече се продават къщи по петстотин долара за стая. Това си е направо символична цена. Защо пък да не ги подаряват? И защо да не продават дрехите за една десета или двайсета част от цената й? Костюм за пет долара, рокля за петдесет цента?… Ние се опитахме да направим това. Бяхме сигурни в близкото появяване на колата. Както виждате — така и стана. Мислехме и за къщите. Сега е ред на дрехите.
— Храната, дрехите, жилището, средството за придвижване — това са четирите основни потребности на човека.
— Освен това те разполагат с гориво и източници на енергия — добави Крофърд. — Когато достатъчен брой хора се заселят в новите къщи, снабдявани със слънчева енергия, ще се наложи да се простим с отраслите на енергийната промишленост.
— Но кои са тези хора? — попита Уикърс. — Казвате, че не ги познавате? Имате ли поне някакво предположение?
— Ни най-малко. Имаме списъци на персонала и на членовете на техните управителни съвети. Но не можем да намерим никого.
— Може би са руснаците?
Крофърд поклати отрицателно глава.
— Не, те също са обезпокоени, макар че у тях засега не се наблюдава нищо подобно.
За пръв път Крофърд помръдна. Той смъкна ръце от корема си, хвана се за облегалките на масивното кресло и стана.
— Струва ми се, че не разбрахте каква роля ви е отредена във всичко това? — попита той.
— Не разбрах.
— Ние не можем изведнъж, без никаква подготовка да заявим: „Хора! Пред вас говори Съюзът на Световните промишлени корпорации. Ние се борим за запазване на нашия начин на живот!“ Ще ни се изсмеят в лицето. Не можем да им разкажем за създалата се ситуация. Не е възможно просто така да се обясни, че вечната кола и къщата по петстотин долара за стая ще се превърнат в катастрофа за тях. Не можем да им го кажем направо, но те трябва да научат истината. Ето защо искаме да напишете една книга.
— Не виждам… — започна Уикърс.
Но Крофърд го прекъсна по средата на изречението.
— Ще напишете всичко така, все едно сте провели самостоятелно разследване. Ще намекнете за съществуването на добре информирани източници, без да назовавате имена. Ще ви предоставим необходимите материали, но всичко трябва да излиза лично от вас.
