сигурно.
Навярно всичко под този купол говореха така, особено след като и Алан не се завърна. Нямаше да му го кажат в очите разбира се. Дори избраният или избраните, които заставаха пред бюрото му, за да им съобщи, че те са следващите, които трябва да заминат, не смееха да му го кажат.
Ала той го четеше в очите им.
Фаулър отново взе папката: Бенет, Ендрюс, Олсън. Имаше и други, но нямаше смисъл да продължава.
Кент Фаулър знаеше, че няма да може да го направи, не можеше да ги погледне в очите, не можеше да ги изпрати на смърт.
Той се наведе напред и натисна копчето на интеркомуникатора.
— Да, мистър Фаулър.
— Мис Стенли, моля.
Фаулър чакаше да извикат мис Стенли, заслушан в звуците, които Таузър издаваше, докато дъвчеше унило кокала си. Зъбите на Таузър вече не бяха здрави.
— Мис Стенли е — чу се гласът на мис Стенли.
— Исках просто да ви кажа, мис Стенли, да се приготвите за още двама.
— Не се ли боите, че ще ви свършат хората? — попита го тя. — Ако изпращате по един, ще имате хора за повече време и удоволствието ви ще трае двойно по-дълго.
— Единият ще бъде куче — рече Фаулър.
— Куче!!!
— Да, Таузър.
Той усети внезапния, студен гняв, който вледени гласа й.
— Вашето собствено куче!!! Всичките тези години то е било с вас…
— Точно в това е въпросът — прекъсна я Фаулър. — Таузър ще бъде нещастен, ако го оставя сам.
Това не беше същият Юпитер, който Фаулър познаваше, гледайки го през телевизьора. Очакваше, че ще е различен, но не точно такъв. Очакваше да намери водопади от амонячен дъжд, вонящи изпарения и оглушителния, гръмотевичен тътен на бурята. Очакваше виещи се облаци и мъгла, и злобни, чудовищни светкавици.
Не предполагаше, че пороят ще бъде всъщност стелеща се пурпурна мъгла, която пробягваше като сянка над пурпурната морава. Не беше и помислял, че злобно виещите се светкавици са просто пламъците на възторга, лумнали върху яркото небе.
Докато чакаше Таузър, Фаулър разкърши тяло, изумен от новата лекота, гъвкавост и сила, които откриваше в себе си. „Бива си го това тяло“, реши той и се намръщи, когато си спомни как бе съжалявал скокливците, наблюдавайки ги върху телевизионния екран.
Трудно му беше да приеме, че жив организъм може да се основава на амоняк и водород, а не на вода и кислород, трудно му беше да повярва, че такава биологична форма може да изпитва същата шеметна възбуда от живота, която изпитваха хората, трудно му беше да си представи, че може да има живот в тази разбунена супа, каквото представляваше всъщност планетата Юпитер, без да знае, разбира се, че в Юпитерианските очи атмосферата изобщо не приличаше на разбунена супа.
Вятърът го галеше така, сякаш нежно го докосваше с пръсти и той стреснат, си припомни, че според земните стандарти този ветрец би трябвало да е ревящ ураган, фурия, заредена с отровни газове и носеща се със скорост триста километра в час.
Някакви приятни ухания проникваха в тялото му. И все пак едва ли бяха ухания, поне не в смисъла на миризма така, както той я помнеше. Това бе нещо друго — като че ли цялото му тяло се потопяваше в усещането за лавандула… и все пак не беше лавандула, а нещо, което Фаулър познаваше, но за което нямаше дума — несъмнено една от многото загадки в терминологията. Защото думите, които знаеше, мисловните символи, с които си служеше като землянин, нямаше да му бъдат от полза като юпитерианец.
Капакът отстрани на купола се отвори и Таузър се изтърси от него… поне би трябвало да е Таузър.
Фаулър понечи да извика кучето. Съзнанието му оформи думите, които искаше да изрече, но… той не можа да ги изрече. Нямаше начин — нямаше нищо, с което да ги каже.
За миг съзнанието му бе обхванато от пипалата на ужаса, на животинския страх и в главата му се завъртяха първите вихри на паниката.
„Но как говореха юпитерианците?! Как…“
Внезапно той усети Таузър, усети кипящата, буйна дружелюбност на застаряващото животно, което го бе последвало от Земята до всички планети, където бе живял. Сякаш съществото, наречено Таузър, се бе протегнало към него и за миг се бе настанило в съзнанието му.
А от шумното и весело посрещане се образуваха думите:
— Здрасти, приятел.
Всъщност не бяха думи, а нещо много по-хубаво… мисловни символи в мозъка му — внушени мисловни символи с множество смислови отсенки, каквито думите не притежаваха.
— Здрасти, Таузър — отвърна Фаулър.
— Много ми е добре — рече Таузър. — Както, когато бях малко пале. Напоследък се чувствах доста скапан. Краката ми се сковават, зъбите ми не могат почти нищо да сдъвчат. С такива зъби не можеш и един кокал свястно да оглозгаш. Освен това, бълхите направо ме побъркват. Някога изобщо не им обръщах внимание… една-две бълхи повече или по-малко нямаха никакво значение за мене на младини.
— Но… но — Фаулър заекна, в мислите си. — Ти говориш с мене!
— Ами да — отвърна Таузър. — Винаги съм ти говорел, но ти не ме чуваше. Опитвах се да ти кажа някои неща, обаче ти не беше на нужната висота.
— Понякога те разбирах… — заоправдава се Фаулър.
— Не много добре — каза Таузър. — Разбираше кога искам храна, кога искам да си пийна и кога искам да изляза по нужда, но горе-долу това бе всичко, което можеше.
— Съжалявам — измънка Фаулър.
— Няма нищо — рече Таузър. — Хайде да се надбягваме до скалата!
За първи път Фаулър забеляза скалата, очевидно на много километри от тях, но с особена, кристална красота, която искреше в сенките на пъстрите облаци.
Фаулър се поколеба.
— Много е далече…
— О, хайде де! — подкани го Таузър и още докато изричаше думите, се втурна към скалата.
Фаулър го последва, изпробвайки краката си, изпробвайки силата на това свое, ново тяло. Отначало беше малко подозрителен, миг по-късно — смаян, а след това хукна с всичка сила, завладян от чистата радост, която бе неделима част от червено-виолетовата морава и стелещия се над нея димящ, пурпурен дъжд.
Докато тичаше, го споходи усещане за музика — музика, която пулсираше в тялото му, която изпълваше цялото му същество и го понасяше шеметно към висините върху сребърните си криле. Музика, каквато можеше да се разнесе само от камбанарията на църква, кацнала на върха на някой, огрян от пролетното слънце хълм.
Колкото по-близо бе скалата, толкова по-мощно звучеше музиката, изпълвайки вселената с трелите на вълшебните си звуци. Фаулър разбра, че тази мелодия идваше от буйния водопад, покрил с пяната си блестящата скала.
Само че това не беше водопад и той го знаеше. Беше амонопад, а скалата бе бяла, защото беше всъщност втвърден кислород.
Фаулър с усилие успя да спре до Таузър — там водопадът образуваше искряща дъга от стотици цветове.
