спре. Щеше да изкара колата си от паркинга, който бе само през няколко сгради, и щеше да тръгне на север към граничната линия. Но това, каза си той, е твърде елементарно. Твърде очевидно. Точно това, което от „Фишхуук“ биха очаквали да направи.
А имаше и още нещо — дразнеща мисъл, гризящо, чудовищно съмнение. Наистина ли се налагаше да бяга?
Петима души през тези пет години след Годфри Стоун — беше ли това доказателство?
Той се спусна по коридора, а мислите му бяха обсебени от съмненията. Но докато ги обмисляше, той знаеше, че всъщност няма повод за съмнения. Каквито и съмнения да се появяха, той знаеше, че е прав. Но правотата му беше породена от интелекта, а съмненията бяха дело на емоции.
Той призна пред себе си, че всичко се свеждаше до един-едничък фактор: не искаше да бяга от „Фишхуук“. Харесваше му да е тук, харесваше работата си и не искаше да се маха.
Но се беше преборил със себе си още преди месеци. Още тогава беше достигнал до решението. Когато моментът настъпи, той трябва да се махне. Независимо колко му се иска да остане, той трябва да захвърли всичко и да избяга.
Защото Годфри Стоун бе знаел това и в паническото си бягство бе намерил време да се обади веднъж по телефона — не за да търси помощ, а за да отправи своето предупреждение.
— Шеп — беше казал той, като дишаше така, сякаш бе тичал, — Шеп, чуй ме и не ме прекъсвай. Ако някога приемеш извънземно, плюй си на петите. Недей да чакаш нито минута. Просто офейкай.
След което линията бе прекъснала и това бе всичко.
Блейн си спомни как бе останал със слушалката в ръка.
— Да, Годфри — беше казал на тишината от отсрещната страна. — Да, Годфри, ще запомня. Благодаря ти и успех.
И никога вече не бе чул нищо за Годфри Стоун.
Ако някога ти се наложи да станеш извънземно, беше смисълът на казаното от Годфри Стоун. И ето че сега той явно беше станал извънземно, защото усещаше чувството за извънземност в себе си. Сякаш носеше вътре в себе си второ его, което се криеше в ъглите на мозъка му. Освен това знаеше как бе станало всичко. Но какво се беше случило с останалите? Надали всички те бяха срещали някое Розово, отдалечено на пет хиляди светлинни години. Е какви тогава бяха другите начини човек да стане извънземно?
Във „Фишхуук“ щяха да разберат, че той е станал извънземно. Нямаше начин да им попречи да го узнаят. Щяха да разберат, като анализираха касетите. След което щяха да го хванат и да го предадат на следовател — защото касетите можеха да съобщят, че той вече е извънземно, но нямаше как да обяснят по какъв начин е станало това. Следователят щеше да му говори много приятелски, дори със симпатия, и през цялото време щеше да ровичка за извънземното в мозъка му, за да го изкара на бял свят и да разбере какво всъщност е то.
Той стигна до асансьора и тъкмо натискаше бутона, когато една врата в дъното на коридора се отвори.
— О, Шеп, виждам, че това си ти — каза застаналият пред вратата мъж. — Чух, че някой ходи по коридора, и се чудех кой ли може да е.
Блейн се обърна.
— Току-що се върнах — каза той.
— Защо не влезеш за малко? — покани го Кърби Ренд. — Тъкмо се готвех да отворя една бутилка.
Блейн знаеше, че няма време за колебание. Можеше да влезе и да изпие едно-две питиета или пък неучтиво да откаже. И ако откажеше, това щеше да се стори съмнително на Ренд. Защото работата на Ренд беше да се съмнява. Той беше шеф на охраната за тази секция на „Фишхуук“.
— Благодаря — каза Блейн, като се опитваше да звучи възможно най-небрежно. — Но само едно малко, защото имам среща и не искам да карам момичето да чака.
Знаеше, че този довод ще премахне всяка възможност след едното малко да последва и настойчивата покана за вечеря или ходене по заведения.
Чу, че асансьорът се качва, но му обърна гръб. Нямаше какво друго да направи. Обстоятелствата се бяха стекли зле, ала нищо не зависеше от него.
Докато влизаше в стаята, Ренд го потупа по рамото с приятелски жест.
— Добро ли беше пътуването? — попита той.
— Всичко беше наред.
— На какво разстояние?
— Около пет хиляди. Ренд поклати глава.
— Сигурно това е доста глупав въпрос — каза той. — Всички сега са далечни. Тъкмо сме привършили по-близките. След стотина години вероятно ще пътуваме на десет хиляди.
— Това няма значение — каза Блейн. — Още щом потеглиш, вече си там. Изглежда разстоянията нямат значение. Може би ако намерим начин, ще успеем и да донесем. Но аз лично се съмнявам.
— Теоретиците мислят, че няма да стане — каза Ренд.
Той се насочи към масивното бюро и взе оттам бутилката. Счупи печата и отвъртя капачката.
— Знаеш ли, Шеп — каза той, — занимаваме се с фантастичен бизнес. На моменти той се превръща в досадно ежедневие, но чудото си съществува.
— Това е, защото твърде късно се захванахме с него — каза Блейн. — Твърде дълго пропускахме тази възможност. То е било в нас през цялото време и никога не сме го използвали. Не е било практично. Струвало ни се е фантастично. Не сме могли да повярваме в него. Древните почти са го усетили, но не са могли да го разберат. Мислели са, че това е магия.
— Мнозина все още мислят същото — каза Ренд.
Той измъкна две чаши и взе лед от хладилника. След това сипа две щедри дози.
— Пий — каза, докато подаваше чашата на Блейн.
После се отпусна на стола зад бюрото.
— Сядай. Не бързаш чак толкова. Ако стоиш прав, губиш част от удоволствието на пиенето — каза той.
Блейн седна.
Ренд се отпусна удобно назад и вдигна крака на бюрото си.
И докато седеше тук, с чаша в ръка, в тишината, която предхождаше следващите думи на Ренд, Блейн за пореден път си помисли, че сякаш усеща пулсирането на „Фишхуук“ — огромното нещо, което лежеше в Северно Мексико и приличаше на живо същество със сърце, бели дробове и множество пулсиращи вени. Сякаш именно тях усещаше той в момента.
От другата страна на бюрото Ренд разтегна лице в нещо като добродушие.
— На вас се пада цялото удоволствие — каза той. — Понякога ви завиждам.
— Това е просто работа — безгрижно му отвърна Блейн.
— Днес ти си прекосил пет хиляди години. Сигурно ти е било интересно.
— Предполагам, че остава някакво удовлетворение — призна Блейн. — Интелектуалната възбуда от знанието къде си бил. Всъщност това беше нещо повече от обикновено пътуване. Мисля, че открих някакъв живот.
— Разкажи ми — каза Ренд.
— Няма нищо за разказване. Намерих това нещо точно когато времето ми изтичаше. Нямах възможност да направя каквото и да е, преди да ме бяха издърпали обратно. Трябва да направите нещо, Кърби. Адски е потискащо. Ренд поклати глава.
— Не мисля, че ще стане — каза той.
— Трябва да ни бъде дадена някаква свобода на действие — настоя Блейн. Ограничението на времето не трябва да е толкова крайно. Държиш човека там толкова дълго време — цели тридесет часа, без да има сериозна причина за това. А после го издърпваш обратно точно в момента, в който тъкмо е напипал нещо.
Ренд се ухили.
— Не ми казвай, че не може да се направи — каза Блейн. — Не се преструвай, че е невъзможно. „Фишхуук“ разполага с куп учени, които…
