Емилио Салгари
Отец Креспел в Лабрадор
ВЪВЕДЕНИЕ
Между многото ужасни драми, развили се в морето, които историята е отбелязала и които се разказват от баща на син, е и тази, която се е разиграла с един нещастен фламандски мисионер.
Моряците все още си спомнят за отец Креспел, въпреки че той е умрял преди много, много години. Страхотните приключения, на които той е станал жертва, се разказват не само по фламандските крайбрежия, но и по белгийските, и френските.
Тази история се е разиграла точно през 1736 година.
Главният герой на тази тъжна драма е принадлежал към Ордена на францисканците, който по това време е изпращал многобройни мисионери в Америка и особено в Канада, за да цивилизоват дивите и свирепи племена на ирокезите и алхонкините, които опустошавали френските владения по реката Свети Лаврентий, като заплашвали дори Квебек, столицата на колонията.
Смел воин, отец Креспел решил да замине за Канада, за да покръства дивите племена там.
През януари 1724 година той потеглил за Новия свят. Прекосил щастливо Атлантическия океан, въпреки че морето не било много спокойно поради ледените блокове, които се откъсвали от Нова земя, и поради гъстите мъгли, които топлото течение, наречено Гълфстрийм, постоянно образува, след четири месеца благополучно стъпва в Квебек.
Там обаче разбира, че желанието му да цивилизова дивите племена няма да може да се изпълни. Затова решава да стане свещеник в едно село в Канада, близо до Монреал.
Дванадесет години отец Креспел прекарал в Канада, но един ден, обхванат от носталгия, от силно желание да се върне и да види родните места, той решил да прекоси за втори път Атлантика.
В началото на септември се качил на един кораб, който заминавал за Франция. От този ден започнали неговите нещастия, като че ли морето било решило да не му позволи да види отново обичаното си отечество.
Глава I
КОРАБОКРУШЕНИЕ
Корабът, на който се бе качил отец Креспел, бе голям, с два мостика, широки бордове, пригоден за презокеански дълги пътувания. Въпреки че бе доста запазен на външен вид, годините си бяха казали своето и устойчивостта му бе съмнителна.
Освен това, за нещастие, капитанът не познаваше добре крайбрежието на Канада, което е много опасно поради многобройните подводни скали по тия места. Особено в края на есента плаването е затруднено поради гъстите мъгли, които се застояват особено около устието на Свети Лаврентий, и ледовете, които слизат от север покрай бреговете на Лабрадор.
Като напусна Квебек, корабът отплава по Свети Лаврентий, река твърде широка и дълга, пресичаща Канада.
За да използва течението, корабът плаваше по източния бряг, където то бе по-бързо. По този начин пътниците можеха да се любуват на крайбрежните канадски гори, най-величествени и най-красиви може би в целия свят.
След два дни пътуване капитанът съобщи на пътниците, че скоро ще стигнат до устието на реката.
За нещастие, точно този ден бе паднала гъста мъгла. Корабът като че ли бе ослепял — пътуваше наслуки. Хората, които се намираха на носа му, не можеха да видят тези, които се намираха по-назад.
Силно безпокойство обзе всички. Вятърът задуха с още по-голяма ярост и вълните станаха още по- високи.
Капитанът, който се страхуваше да не се ударят в брега, заповяда да плават към средата на устието, но и с това опасността не бе избегната, защото сред реката се издигаше големият остров Антикости — много опасен, заобиколен с доста широк пояс от пясък.
Падна нощта, но мъглата не престана да безпокои пътниците.
Тъмнината стана още по-непрогледна.
Събрани около отец Креспел, пътниците се молеха да се избегне нещастието. Мълчаливи и изплашени, те очакваха всеки момент корабът да се забие в острова.
Изведнъж към полунощ на палубата се чу глас:
— Вълните се разбиват в брега! Внимавайте!
Наистина някакъв шум долиташе, който много напомняше вълни па прибой.
Капитанът и офицерите му, които не успяха да определят къде се намират точно, изтичаха на палубата. Отговори и въпроси се кръстосваха от всички страни в мрака.
— Да?
— Не!
— Струва ми се, че виждам върховете на подводни скали!
— Не, това са големи вълни.
— Казвам ви, че сме близо до Антикости!
— Не, не сме. При устието на Свети Лаврентий сме!
— Различавам дървета!
— Това са мъглите!…
После изведнъж се чу гласът на капитана:
— Готови за поврът!
Моряците, които бяха не по-малко неспокойни от офицерите, се спуснаха да изпълнят заповедта, но едва бяха хванали въжетата, и един глас, пропит с ужас, извика:
— Завий наляво!
— Наляво! — изреваха и офицерите.
Беше вече късно. Почти в същия миг корабът се блъсна в нещо и силно се разтърси. Всички изпопадаха на пода.
Силен вик отекна в мъглата. Обзети от ужас, пътниците се разтичаха по палубата. Викаха се едни други, питаха се какво е станало. Настана страшна бъркотия.
— Потъваме ли? — се чуваха въпроси.
— Не — отговаряха някои.
— Да, да — припряно потвърждаваха други.
— Има пробойна.
— Не. Забихме се в пясъка!
— Да се спасява кой както може!
— В лодките. В лодките.
Сред цялата тази паника отец Креспел бе запазил пълно спокойствие. Той се качи веднага на мостика, където беше капитанът, изпаднал в пълно отчаяние.
— Господине — обърна се към него отец Креспел, — ако съществува опасност, трябва да помислим как да спасим хората. Сега не е момент за отчаяние.
— Не зная в какво състояние е корабът…
— Трябва да проверите. Може би само сме заседнали. Елате да видим заедно, а в това време нека офицерите да успокоят моряците и пътниците.
Капитанът и отец Креспел, последвани от неколцина моряци, се качиха на палубата, за да проверят в какво състояние е корабът.
През мъглата, на изток, се забелязваха някакви призрачни бели отражения.
— Там долу има сняг — каза един моряк.
— Това показва, че сме близо до земя. Най-вероятно това да е остров Антикости — каза капитанът. — Ще се приближим, ако корабът не потъне. Лодките в добро състояние ли са?
— Да, отче! — отговориха моряците.
— Да видим състоянието на кораба.
— Предната част е заседнала върху скали — каза един от моряците, който бе отишъл да провери.
— Ще можем ли да издържим до утре сутринта?
