Емилио Салгари
По суша и море
Глава I
ПЪРВАТА ОТ ПОСЛЕДНИТЕ МИ СТРАНИЦИ
Не е особено лесно и забавно да пише човек спомените си, когато вече лъчите на надеждата угасват, когато вече нищо не може да иска от живота и когато се чувствува уморен от извършената работа и понесените борби.
Все пак за мен това е необходимост и дълг и аз не бягам от него, защото искам моите синове и тези, които ме опознаха и обикнаха от книгите ми, да извлекат от неподправения разказ на чудния ми авантюристичен живот оная поука и твърда воля за борба, оная жажда за приключения и слава, които бих искал да видя в душата на всеки младеж. Ето защо моите спомени ще бъдат венецът на цялото ми дело — негов синтез и епилог.
Пиша тези редове през една мрачна януарска утрин, когато небето и всичко наоколо ми потъва в синкава студенина. Но постоянството ми да изведа докрай този особен вид морално завещание не ще ме напусне, поне така се надявам.
Казват, че някои прочути автори на авантюристични романи по ирония на съдбата, може би не толкова странна, колкото изглежда, са водили напълно заседнал живот. Жул Верн например според някои не е пътувал по-далеч от околностите на… родното си градче, където бил кмет.
Напротив, аз винаги съм извличал същината на моите книги повече от личния си опит, отколкото от библиотеките.
Стана нужно да смеля, така да се каже, авантюристичното си безумие, което още ме владееше и което управляваше перото ми. И така в романното развитие на събития, в които наистина бях участвувал, аз намерих удовлетворение за принудителната ми заседналост. Като не можех вече да прекосявам моретата и континентите, нахвърлях по земния глобус моите герои и героини. И после писах, писах, писах, докато писането ми се превърна в занаят, дори — болезнен занаят.
Ето ме днес — след толкова борби, след като написах цяла купчина книги и обогатих поне двама издатели, — ето ме изправен пред суровия и неумолим живот.
Ето ме днес, принуден да потърся малко синьо небе, за да си припомня далечните млади дни. От прозореца ми се открива снежнобелият торински хълм. Стаята ми е в сянка. Чувам гласовете на моите момчета, които се забавляват безцелно… От време на време потръпвам от ужас. Зная, че днес или утре над тях ще надвисне тревожният въпрос за коравия насъщен хляб. Сърцето ми се свива от страх, че добрата ми съпруга е отгледала семената на коварна болест… И все пак „тайна сия велика есть“. При спомена за буйната ми и превратна младост ме облъхва особена топлина, сякаш някакво опиянение, което ме прави горд.
Горд, но от що? Може би животът ми не е бил съвсем безполезен, може би от моите приключения младежите извличат и ще продължават да извличат поука от енергията, героизма и трескавия живот. Може би скромното и популярно четиво не е било просто безполезно развлечение.
Тази мисъл ме поддържа прав пред напъна на суровата морална и материална необходимост. Тя ми дава и сила да напиша последната си книга.
Глава II
ТАЙНСТВЕНОТО ВЛИЯНИЕ НА МИНАЛОТО
Роден съм във Верона на 25 септември 1863 година в богато семейство от Награр Валполичена. Обаче винаги ми се е струвало, че съм се родил много по-рано.
Мисълта да пиша авантюристични романи ме обхвана във вид на облекчение и свободен полет, когато бях принуден да живея заседнало поради тежката тропическа треска.
Баща ми, търговец на платове, обичаше да казва, че в мъглявите му спомени често изпъквала една семейна легенда, според която Салгариевци произлизали от персийски войскари, един от които стигнал до Венеция.
Един учен хералдик1 даже ме убеждаваше, че тия легенди били действителни. Но като оставим на мира и Персия, и фамозните й войскари, сигурно е, че майка ми произлиза от семейство на твърде смели далматински моряци, които са се сражавали за една благородна идея в Дания. Майка ми даже казваше, че моите черти припомняли един героичен дядо, който показал истински чудеса от храброст. И може би си мислеше неволно, че съм превъплъщение на героичния далматински моряк. През дългите зимни нощи, гледайки ме нежно и опечалено, тя ми разказваше за чудните подвизи на моя дядо, който предприемал смели пътешествия, борейки се за свободата на потиснатите.
А тя умееше хубаво да подчертава смелостта и храбростта.
Въображението ми оставаше дълбоко поразено от тези наивни и красиви разкази: сякаш тласкан от някоя невидима ръка, аз преминавах планини и океани, откривах нови земи, взимах участие в най- необикновени събития по далечни места… Отчуждавах се от всяка обикновена действителност, премахвайки вече стените на къщата ни. Като герой на Уелсов роман, аз преминавах през тях, за да полетя към нови светове, по следите на бурни приключения.
Така, без да се усети, майка ми подготвяше своята и моята съдба.
Но кой знае, може би даже и без тия разкази в мене щеше да забушува със същата сила неспокойният дух на моята прадядо.
Морето имаше над мен истинско обаяние. Не мислех възможен друг живот освен живота на човека, който се доверява на океанските вълни, за да се понесе от съдбата и урагана към нечувани геройства по незнайни земи. Там всички диви инстинкти намират свободен полет. Хората се опияняват от борбата с грозното в природата и в тая борба волята и смелостта са единствените необходими добродетели. Струваше ми се, че един човек може да се нарече такъв само след като излезе от условностите на цивилизацията, за да се понесе по необятното царство на неизвестното. Целият свят трябваше да се изследва и всички бяха длъжни да се хвърлят в завладяването на Земята.
И с тези бурливи мисли в главата наивно се питах понякога: какво ли правят в малките си къщи, по тъмните магазини и безделническите кафенета толкова веронски младежи, които губят по тоя начин най- хубавото време от живота си, вместо да се хвърлят презглава в приключения по суша и по море… Особено по море. Понеже бях убеден, че всеки човек трябва да стане моряк.
А сега ще си призная един плачевен недостатък. Нямах никакво желание да се уча. Училищните чинове винаги ми се струваха инструменти за мъчение. С перото си обичах да правя само скици и рисунки. Към изобразителното изкуство без съмнение имах предразположение. Моите тетрадки, моите учебници и атласи, стените на къщата и рамките на вратите ни знаеха това. Знаеха го дори ръкавите ми. Всяка бяла повърхност представляваше за мене рисувателен лист и нещо ме караше да го покривам с най-чудни и разнообразни рисунки. Естествено, това бяха диви и моряшки сцени, в които романтичната ми страст се проявяваше в скициране на реално-фантастични фигури.
Но за необуздания ми стремеж към приключения, който ме възпламеняваше, мирните ми и безвредни рисунки не бяха достатъчни. И тогава се проявявах… върху главите и гърбовете на училищните ми другари.
Един стар и добър учител често ме пощипваше по бузите, като казваше една дума, чието значение не разбирах.
— Знаеш ли, Емилио, страх ме е да не си болен…
— Аз? Съвсем не!
— И все пак ти си болен и от твоята болест не се оздравява.
Аз се смеех в лицето на стария учител с хубавата безочливост на момче, което има здраве и за другите.
Той чукаше с огромната си табакера, хвърляше ми няколко лукави погледа и заявяваше малко
