Емилио Салгари
Капитан Темпеста
Игра на зарове
„Седем!“
„Пет!“
„Единадесет!“
„Четири!“
„Печеля!“
— Първата! Връх на безобразието! Имате дяволско щастие, подпоручик Перпиняно! За две вечери ми обрахте осемдесет цехини! Така не може да се кара по-нататък! По-добре да ме разкъса гюле, от тия, които ни пращат безверните кучета! Това е за предпочитане, защото не ще могат живи да ме дерат, когато превземат Фамагуста.
— Ако могат въобще да я превземат, капитан Лашчински.
— Съмняваш ли се, Перпиняно?
— Разбира се, поне за сега. Докато са с нас словаците, Фамагуста не ще я превземат. Господата от Венеция знаят да избират солдати.
— Ха! Славонците не са поляци!
— Господин капитан, не оскърбявайте далматинците ми!
— Разбира се, че не исках да сторя това, но, ако моите сънародници бяха тук…
Заплашително шушукане се започна около двамата играчи, сабите задрънкаха, и капитан Лашчински предпочете да не довърши изречението.
— На, на, само мир да има! — каза той с пресилена усмивка. — Нали знаете, че обичам понякога да се шегувам, мои храбри славонци! Ето четири месеца, откакто рамо до рамо се бием с тези безверни кучета, които са се заклели да ни смъкнат кожата, и аз зная какво струвате вие. Впрочем, драги господин Перпиняно, докато турците не ни безпокоят, да продължим ли играта? В джобовете ми има още до двадесетина цехини.
Като че ли да накажат капитан Лашчински, веднага след думите му се зачуха тъпите гърмежи на топовете.
— Ах, проклети парцалановци! — започна бъбривият поляк. — Но, ще имаме достатъчно време, за да спечеля няколко дузини цехини. Нали, господин Перпиняно?
— Разбира се, господин капитан!
— Хвърляйте заровете!
— Девет! — извика Перпиняно, след като хвърли заровете на скемлето, което служеше за маса на двамата играчи.
— Три!
— Единадесет!
— Седем!
— Спечелих!
Нещастният капитан изпусна една ругатня, а около него се разрази силен смях, който бързо се прекъсна.
— Кълна се в брадата на пророка! — извика полякът и хвърли две цехини на стола. — Вие сте в съюз с дявола, господин Перпиняно!
— За бога, не говорете така! Аз съм добър християнин.
— Тогава някой трябва да ви е научил на шмекерия, и главата си бих заложил срещу брадата на някой турчин, ако това не е капитан Темпеста.
— Аз често играя с този храбър благородник, но никога той не ме е учил на някаква хитрост!
— Благородник! Да, да! — подметна капитанът.
— Не го ли смятате за благородник?
— Знае ли, въобще, някой, какво е той?
— Във всеки случай, той е един любезен млад мъж и нечувано храбър.
— Млад мъж?
— Какпо искате да кажете с това, господин капитан?
— Ами ако съвсем не е млад мъж?
— Най-много да има двадесет години.
— Вие не ме разбирате. Но, да оставим настрана капитан Темпеста и турците, и да изиграем още едничка. Утре не ми се сражава с празни джобове. Как бих могъл инак да платя на Харон пътната такса за пренасянето в Ада, когато пукната цехина нямам в джоба си? Който иска да премине през река Стикс, трябва да си плати, уважаеми господине!
— Вие сигурни ли сте, че ще отпътувате в Ада? — запита със смях Перпиняно.
— И това става, — Отговори капитанът и гневно хвана чашата със заровете и я заклати. — Хайде, още на две!
Всичко това ставаше в една грамадна палатка, която изглеждаше като палатката на пътуващ цирк. Тя служеше едновременно за спалня и за лавка, ако се заключи от множеството нарове наоколо и от бъчвите, които се намираха зад един зазидан тезгях, зад който стоеше стопанинът и наливаше от една кана кипърско вино.
Под лампата от муранско стъкло, която бе закачена на средния дирек на палатката, седяха двамата играчи, а около тях гледаха прави двадесетина славонци. Те бяха наемници, които република Венеция комплектуваше от далматинските си колонии, за да брани източните си владения, които често биваха заплашвани от ятаганите на турците.
Капитан Лашчински бе голям, едър мъжага, със силно развито телосложение. Неговата бледоруса коса стърчеше като козината на таралеж. Брадата му бе страшно дълга и пристегната, носът му червен и пиянски, а очите малки и подвижни. По чертите на лицето му и по начина, по който се движеше, човек веднага разбираше, че има работа с авантюрист и фехтувач по занаят.
Подпоручик Перпиняно бе тъкмо обратното. Той бе несъмнено много по-млад от поляка, който наближаваше четиридесетте години. Сравнително висок, със здрав и свеж изглед, малко възслаб, той бе типичен венециянец. Косата и очите му бяха черни, а кожата му малко бледа.
Полякът носеше една тежка ризница и на бедрото му висеше грамаден меч. Венециянецът пък бе елегантно облечен по тогавашната мода: богато украсената му куртка бе дълга до над коленете, панталоните му бяха от шарено трико, а краката му обути в малки половинки обуща. На главата си носеше висока синя шапка с фазаново перо. Така той приличаше на паж на венециански дожд отколкото на воин, въпреки че бе запасал една лека шпага и една кама.
Капитанът бе загубил отново около половин дузина цехини, ругаейки непрестанно, когато завесата на палатката се отвори и вътре влезе един мъж, завит в голяма черна пелерина, с шлем на главата, на който се развяваха три небесносини пера.
— Я виж! — каза той с лек подбив. — Тука се играе, а турците вече разрушават крепостта Св. Марко. На оръжие, момчета, и следвайте ме!
Славонците веднага грабнаха алебардите си, боздуганите и биманите си мечове, които лежеха в един ъгъл на палатката. Полякът, обаче, който и без това бе в най-лошо настроение, че бяха му пропаднали цехините, недоволно повдигна глава и измери новодошлия с гневен поглед.
— Аха! Господин капитан Темпеста! — извика той подигравателно. — Вие и сами бихте могли да защитите Марковата крепост и нямаше защо да идвате тука, за да ни разваляте играта. Тази нощ поне Фамагуста няма да падне.
С бързо движение капитан Темпеста хвърли пелерината си на земята. Той опря лявата си ръка на кръста и с дясната хвана ръчката на шпагата, която висеше на колана му. Той бе един необикновено красив младеж, твърде красив за воин! Снагата му бе стройна, висока и гъвкава; смолисто-черните му очи блестяха като нажежени въглени; в моминската му уста лъщяха възхитителни светло-бели зъби; косата му падаше на тежки дълги плитки върху раменете, а леко затъмнелия цвят на кожата показваше южняшкия му произход. Така той приличаше по-скоро на възхитителна млада девойка, отколкото иа капитан наемник.
