Както казахме, Торп бе човек с великанска сила. Той разтри силно със сняг лицето на капитана, за да предотврати замръзването, после го взе на ръце и го понесе.
Бурята не отслабваше, напротив, засилваше се. Снежни вихрушки ослепяваха двамата нещастници, докато ледените пирамиди, поради спусналия се студ, се пукаха с такъв трясък, като че вътре избухваха мини.
Капитанът, почти замръзнал, не даваше вече признаци на живот. Устните му бяха посинели, а кожата му ставаше все по-бяла, сякаш кръвта му се бе оттекла.
Торп също започваше да замръзва. Той правеше върховни усилия, обаче му бе невъзможно да продължава борбата с тази тежест на гърба, която го омаломощаваше въпреки необикновената му сила.
Ако не намереше ново убежище, смъртта щеше да бъде неизбежна и за двамата.
Изведнъж му хрумна една мисъл.
— Да направим като ескимосите — рече си той. — Това е единственото средство, което ни остава да опитаме, за да не замръзнем.
Сложи капитана на земята и започна да копае бързо снега там, където вятърът го бе натрупал и се бе образувало доста високо хълмче.
Понеже снегът още не бе замръзнал, за по-малко от десет минути той изкопа в него галерия, дълбока три метра и достатъчно широка, за да побере и двамата. След това внесе вътре и капитана.
На завет от вятъра можеше да се издържи и най-големият студ в полярната област. Четиридесет градуса под нулата са били понасяни без много трудности дори от изследователи, непривикнали на такъв климат, без обаче да има вятър. Впрочем Торп и капитанът не се чувствуваха зле в тази галерия, изкопана в снега. След няколко минути температурата в нея дори се покачи от топлината на телата им.
— Ескимосите са имали право да ми хвалят удобствата на ловджийските си легла, както наричат тези дупки — каза Торп. — Ако се стопли още, капитанът ще избегне опасното замръзване. Щом престане бурята, ще ида да се уверя.
Понеже нямаше какво да правят, двамата легнаха един до друг, за да се топлят, в търпеливо очакване бурята да утихне, за да излязат.
Но часовете минаваха, а бурята не утихваше. Навън се чуваше силното бучене на северния вятър и пукането на ледените грамади.
Снегът се трупаше все повече пред отвора на галерията и това принуди Торп да прави отвори с пушката си, за да влиза въздух.
Едва към десет вечерта вятърът постихна и снежната вихрушка престана. Беше много късно, за да тръгнат пак на път, затова двамата ловци решиха да изчакат утрото, макар че това ново забавяне засилваше безпокойството им.
Мислеха, че екипажът, като не ги види да се връщат, ще напусне окончателно залива, за да не бъде блокиран от ледените планини. А такива вятърът трябва да е докарал към юг в голямо количество.
Двамата сънуваха, че са намерили вече кораба и пътуват към Атлантическия океан, когато Торп се събуди от някаква топла и смрадлива струя.
Като не знаеше на какво се дължи тази миризма, той се вдигна на колене, за да види каква е работата, и усети пред ръката си остра козина.
— Капитане — извика морякът, — внимавайте! Една мечка се е вмъкнала в убежището ни!
Капитанът, събудил се внезапно от виковете му, отметна набързо завивките и грабна пушката, която бе сложил до себе си.
— Къде е, Торп? — попита той.
— Излезе, капитане. Не виждам вече сняг пред нас. Входът е свободен.
— Наистина ли беше мечка?
— Видях я смътно наистина, но не съм се излъгал. Дори мисля, че е същата, която преследвахме.
— Дали не ни следи?
— Страхувам се, че е така, капитане. Може би ще поиска да ни обгради.
— Само това ни липсваше! За щастие имаме пушки. Да излезем, Торп, и да нападнем чудовището.
Моряците вече се готвеха да пропълзят към входа, когато видяха как едно огромно туловище задръства отвора.
— Мечката иска да ни изненада — каза Торп.
— Огън, моряко!
Разнесоха се два пушечни изстрела. Вероятно засегната, мечката отстъпи назад със свирепо ръмжене, следвана отблизо от моряка и капитана.
Но когато и двамата се намериха навън, видяха звяра, изправен на задните лапи, готов за нападение.
Мечката бе огромна, една от най-големите, които капитанът бе виждал при многобройните си пътувания из тези ледовити области.
— Пази се, Торп! — извика той, като видя, че морякът, уверен в силите си, се готви да се хвърли върху звяра, — въоръжен само с ловджийския си нож.
За нещастие предупреждението дойде много късно. Морякът бе нападнал мечката с отчаяна смелост, като се опитваше да забие ножа си в гърдите й. Но звярът с бързо движение избягна удара, после протегна лапи, сграбчи противника си и го стисна със страшна сила.
Капитанът веднага се спусна на помощ на другаря си. Тъй като пушката му не бе заредена и нямаше време да я пълни, той също грабна ножа.
Задушен от това стискане, Торп се мяташе отчаяно, надавайки силни викове. Острите нокти на мечката се бяха впили в тялото му и му причиняваха силни болки.
Капитанът започна да удря като бесен, но бе още много слаб, за да започне на свой ред борба с този великан на ледовете.
В това време мечката почувствува как острието на ножа се забива на няколко места в тялото й. Тя най-сетне пусна плячката си и се хвърли върху новия си нападател.
— Бягай, Торп! — извика капитанът.
— Не, капитане — отговори храбрият моряк. — Сега този звяр ще ми плати.
Той вдигна ножа, който бе изпуснал по време на борбата, и се хвърли отново върху мечката, като се пазеше внимателно да не бъде хванат отново от нея. В един миг камата му се заби до дръжката в тялото на звяра, като засегна сърцето.
— Така ти се пада, звяр! — извика Торп, като повали със силен удар мечката на земята.
Мечката страшно изрева. Опита на няколко пъти да повдигне косматите си лапи, да се изправи, после се строполи мъртва на земята. Когато тя падна, Торп се отпусна омаломощен в ръцете на капитана.
Горкият моряк бе получил две дълбоки рани близо до гръбначния стълб и губеше много кръв. Капитанът се уплаши да не вземе да умре. Ално събра сили и побърза да го занесе в галерията. След това скъса една ивица плат от ризата си и превърза с нея колкото можа раните, за да спре кръвотечението.
Въпреки ужасните си рани морякът не изгуби съзнание и се остави да бъде превързан, без да охне.
— Дайте ми една глътка ром, капитане — помоли той. — Това ще ме ободри и ще ме изправи на крака.
— Няма да се отървеш толкова лесно от случилото се, бедни ми Торп — каза капитанът. — Ще трябва да минат няколко седмици, докато се оправиш.
— Искате ли един съвет, капитане? Оставете ме тук и идете в залива. Може би корабът ви още не е заминал.
— А не мислиш ли, че може да дойде друга мечка?
— Напълнете пушката и ми я оставете. Ако бъда нападнат, ще се опитам да се защитя. Вървете, капитане, не губете време. Спасението ни е в нашите другари.
Капитанът се колебаеше, но нямаше друг изход. Едно ново закъснение би било гибелно и за двамата.
