Емилио Салгари
Борба на борда
Глава I
МЕЧТАТА СТАВА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ
Бях на петнадесет години, когато напуснах бащината си къща, за да стана моряк. Никога не бях плавал, не бях виждал безбрежното море, не бях изпитвал удоволствията и капризите му.
Още от най-крехка възраст питаех чудна, непонятна страст: страстта да стана моряк, да имам някога кораб под командата си и моряци, които да ми се подчиняват; да се скитам по необятните морета и да търся приключения, бури и истински вълнения. И сега не зная как ме е завладяла тази страст. Ако бях роден на морския бряг, бих я разбрал, но съм роден на сто мили разстояние от него. Все пак си спомням, че още като съвсем млад говорех за моряците като за най-смелите и най-здравите хора на земята; помня, че по училищните си тетрадки рисувах стотици платноходи с отпуснати на вятъра платна, рисувах морски бури, корабокрушения, моряци, котви и множество географски карти.
По-късно книгите, пълни с морски приключения, затвърдиха у мен още повече желанието ми да стана моряк. Книгите на Жул Верн и на Майн Рид ми направиха накрая омразен живота на твърда почва. Чувствах, че не съм роден нито да продължа занаята на баща ми, нито да водя много спокоен живот.
След нечувани усилия, след молби, настоявания и заплахи разбих веригата, която ме връзваше към тихия, несвободен живот, и се хвърлих безумно в морската кариера, на която за кратко време станах един от най-горещите защитници, тъй като ми се струвате най-хубавата и най-светлата сред всичко останало.
Употребих две години и нещо в обучение и най-после, след много търсене и много разочарования, намерих място на борда на един от корабите, които се движат по Адриатическо море.
Сандъците с багажа ми бяха вече на борда, когато капитанът ми даде заповед да потегля за Палестина.
Не се колебах нито миг: разделих се с другари и родители и заминах от Венеция с една от ония риболовни лодки, които се наричат „мишки“ и които в средата имат бедняшки навес и две големи платна на носа и на кърмата.
Сърцето ми биеше лудо от радост. Най-сетне след толкова години, след толкова усилия и лишения беше дошъл денят да видя морето, което от най-ранно детство ме беше омаяло.
Всичко изчезна пред очите ми, забравих родители, другари, роднини и всичко мило, за да видя морето, да поживея като моряк, за което толкова мечтаех.
Въпреки обезсърчителните думи на другарите ми, които вече бяха дишали морския въздух и които познаваха суровия моряшки живот, въпреки малко веселите изгледи за големи напрежения, за солени гозби, лишения и опасности, които са толкова чести на платноходите, аз се чувствах силен, толкова силен, че презирах тропическите горещини и полярните ледове.
Слава Богу, смелост и пъргавина не ми липсваха, тъй като винаги съм бил пръв гимнастик сред другарите ми, по всяко време и във всяко училище, както показват и дипломите, медалите и знамето, които имам вкъщи. Също и хладнокръвие не ми липсваше.
Бях здрав, подготвен за всичко и самият дявол не би ме накарал да отстъпя от пътя си.
Морето, само морето беше спечелило душата ми: морето исках да видя, с морето да се срещна.
Няма да ви описвам отегчителното пътуване от Венеция до Палестина, пътуване на един стар кораб, където цареше задух и удобствата бяха непознати.
Някои моряци търсеха леки жени между пътниците. А мен, като ме попитаха къде отивам, поклатиха няколко пъти глава и най-старият измежду тях ми каза:
— Зле започвате, господине. „Само Италия“ е добър кораб, но капитанът ни е истински звяр. Ястията са пресолени, чакат ви умора и несгоди в изобилие. Гледайте да не се разкайвате после!…
Усмивка се появи на устните ми. Вярно е, че бях от семейство, което ми предлагаше охолство, че бях научен може би да чакам наготово, но сега се чувствах способен да понеса всякаква умора и всякакво лишение.
За да не отговоря на този моряк, започнах да си свиркам. Най-сетне, след седем дни пътуване, стигнахме Палестина, излязох и се отправих веднага към кораба. Към четири часа вече стъпих на борда. Радост и гордост светеше в погледа ми.
Корабът се наричаше „Само Италия“. Беше плавателен съд с тежки стълби и големи платна. Кормилното колело беше открито, а кърмата имаше странна форма, прилична на гъска.
Не беше много голям за мен, който бях навикнал да си представям във въображението кораби с хиляден тонаж, но все пак беше един от най-значителните във Венеция. Побираше седемдесет и четири тона по списък, но се натоварваше с не по-малко от сто и осемдесет. Така той се превръщаше в плоскодънна ладия и ставаше крайно опасен за обитателите му. Обаче имаше нови платна, доста високи мачти и чудесно дърво.
Палубата беше излъскана, което говореше за добър ред, но и лесно можеше да се подхлъзне човек, макар самата тя да не беше гладка.
Трюмът беше също в много добро състояние: имаше три котви с вериги и телени въжета, както и добре запазени сечива.
Килът обаче беше в лошо състояние: доста стар, с проядено отвсякъде дърво, а това беше много лошо за един платноход като „Само Италия“, която капитанът караше да товарят чак до бордовете, а понякога и над тях.
Стигнах до кърмовата част на кораба и слязох в моята кабина.
Да ви кажа искрено, не ми направи добро впечатление. Представете си една кутийка, дълга три метра, ниска дотолкова, че не можех да стоя изправен, с лепкав от нечистотия под. Отдясно и отляво с по една койка, наместени като в сандък и толкова ниски, че не можеше да се седи на тях, а на всичко отгоре и толкова къси, че не можех да се побера. С една дума, удобството тук бе съвсем непознато, но нямаше как — трябваше да се свиква.
Аз спях отдясно, а капитанът — отляво. И когато платноходът пътуваше, чувах как водата клокочи край мен.
Около кабината се намираха шкафове и долапи, където се държаха провизиите на кораба, който бе съвсем безнадежден във финансово отношение. Вляво и вдясно бяха сандъците с бисквити, с дрехи и с фасул, оставени там може би от памтивека. Една съвсем микроскопична маса и едно столче, компас и висяща във въздуха лампа с необикновен механизъм, някакъв старинен часовник, икона на Свети Никола от Бари и най-накрая едно буре допълваше уредбата на кабината, свеждайки по този начин до нула свободното място; В нея човек просто не можеше да мръдне и без да преувеличавам, можеше да се задуши от непоносимата миризма на катран и английски лак.
Седем души съставляваха екипажа на „Само Италия“, без да се смята капитанът, който беше истински гигант — висок метър и деветдесет сантиметра, набит, надарен с херкулесовска сила, с широко лице, червено като на особено преданите поклонници на бог Бакхус.
Както ми казаха и както видях със собствените си очи по-късно, този човек беше от най-лошата раса на земята: отпуснат, пияница и грубиян в пълния смисъл на думата. От прост моряк станал капитан по време на австрийското владичество, той никога не бе учил нито да чете, нито да пише, нито да смята.
Беше пълен невежа. Но упорит на думи и дело. С такъв капитан плаването се превръщаше в истински проблем. А както казах вече, вероятността да пътувам бе много по-голяма от тази да се върна вкъщи.
Синът му бе на осемнадесет години и знаеше да пише малко, със стотици грешки, полудиалектно на полуиталиански. Но му липсваше всякаква енергия и можеше да си служи само с географски карти от 1820 година.
Братът на капитана обаче беше красив мъж, набит и здрав като Херкулес, с интелигентно лице. Целият излъчваше смелост и бодрост, но беше в непрекъснати спорове с капитана, когото дълбоко презираше заради невежеството му.
Двама други моряци и един юнга допълваха екипажа. Последният беше далматинец от Сан Пиетро в Наубо и се наричаше Лимоз Будени — добро момче, неуморим за работа, но зле поставен на борда, макар и да беше от добро семейство.
Както лесно може да се разбере, в такава компания и с подобен плавателен съд нямаше какво да ни весели. Беше добре, че имах голям запас от смелост, бях силен духом и подготвен за всичко.
Пребродих кораба от горе до долу и слязох отново в кабината. Облякох една обикновена дреха, бяло
