Уилям Сароян
Джим Пембъртън и синът му Тригър
В ресторанта на Уили, разположен на Пийч стрийт, влезе баща ми; аз стоях на тезгяха и разговарях с Елла, новата сервитьорка от Тексас, дъвчех кюфтета и отпивах от чашата кафе. Хвърли си шапката на мраморния тезгях, съблече си палтото, сгъна го, остави го до шапката и се обърна към мен:
— Триг, смятам да ти счупя главата. Разправял си на мисиз Шеридън, че не съм бил във войската, а?
Едва не се задавих с кюфтето и кафето, а Елла ми каза да си вдигна лявата ръка, защото помагало против хълцане.
— Триг, дигай се от тоя стол! — вика баща ми.
— Поне кюфтето да си довърша — казвам аз.
— Хубаво — рече баща ми. — Да приказваш на мисиз Шеридън, че никога през живота си не съм убивал човек! И сега вече не иска да ме погледне.
— Добре, татко, само чакай да си изям кюфтето. Ти никога никого не си убивал и сам знаеш това.
— Ти пък откъде знаеш? — рече баща ми. — Сигурен ли си?
— Не съм съвсем сигурен, татко, но за какъв дявол ти е да убиваш някого?
— Това не е твоя работа! — вика баща ми. — Нямам време да обяснявам кое защо и как. Гълтай си бързо последното кюфте и ставай! Главата ще ти счупя!
После се обърна към Елла:
— Здравей, Елла — каза той любезно. — Поръчай ми една говежда пържола. Може и малко по- сурова.
— Да, мистър Пембъртън — рече Елла. — Наистина ли ще се биете с Тригър?
— А отде-накъде ще плещи за мен разни лъжи?
— Това, татко, не е никаква лъжа — обадих се аз. — Кого изобщо си убивал? Кажи поне едно име!
— Едно ли, дявол да го вземе! — рече баща ми. — Мога на пръсти да ти изброя четиринайсет души.
— Нямаш четиринайсет пръста — казах аз. — И десет нямаш. Осем са. Двата пръста на лявата си ръка изгуби в дъскорезницата на Пери.
— Тия пръсти съм ги загубил във войната — рече баща ми. — За отечеството.
— Татко — викам аз, — та ти никога не си бил в Европа, сам знаеш. Всичко е само голо въображение.
— Ще ти дам аз на тебе едно голо въображение! Мисиз Шеридън твърди, че не съм никакъв герой.
— Не си, татко — казах аз.
— Така, значи, ставай тогава! — рече баща ми. — Щом смяташ, че е така, ще ти счупя главата!
— Знаеш, че мога да те напердаша. Не ме карай пак.
— Пак? Че кога пък си ме пердашил?
— Как кога, мистър Пембъртън? Нали вчера Тригър ви надви точно тук, пред „Уили“.
— Поръчай ми и един пържен лук — рече баща ми. — Иначе как си, Елла? Да не ти е надрънкал синът ми нещо обидно, а? Знаеш, такива не ми минават. Ще му счупя главата!
— Но защо, мистър Пембъртън? Тригър беше любезен, както винаги. Той е момчето с най-добри маниери и външност в Кингсбърг.
— Няма да търпя някой да дрънка обидни думи по адрес на едно невинно момиче като тебе, Елла — рече баща ми. — И ако синът ми Тригър те покани на разходка извън града, ти само ми кажи и аз ще му счупя главата.
— Че защо пък, много ще ми бъде приятно да изляза с Тригър извън града — рече Елла.
— Да не си посмяла! — вика баща ми. — Няма да минат и две минути и Тригър ще те гътне във високата трева.
— Едва ли — каза Елла.
— Като нищо — потвърди баща ми. — Нали, синко?
— Не знам — отвърнах аз.
Изгледах Елла и реших, че за пръв път през живота си баща ми май е прав. За пръв път той не служеше на дивото си въображение.
Изглежда баща ми позабрави, че иска да се бием заради мисиз Шеридън и от това се почувствах чудесно. Не ми се искаше да разстройвам най-хубавите години от живота на баща си чрез побоища, които той смяташе за състезания по борба.
— Елла — каза баща ми, — каквото и да правиш, не давай на Тригър да ти завърти главата с хубави приказки и добри маниери.
— В този град съм от завчера — рече Елла, — но не срещнах ни един тъй да ми харесва както Тригър. — И преобърна пържолата. — Как ви се струва, мистър Пембъртън? — попита тя.
Той седна на стола до мен.
— Тригър, би ли ме почакал навън, додето си изям вечерята? Хич не мога да се бия на гладен стомах.
— Имам да ходя до Колизеума, татко — казах аз.
— Пет минути можеш да почакаш — рече баща ми.
— Уговорихме се с Хари Уилк да поиграем билярд. Имаш ли нещо предвид?
— Ще ми се да минеш покрай мисиз Шеридън — рече баща ми — и да й кажеш, че съм убил седемнайсет германци през войната. Тя си седи на верандата. Не мога да понасям такова чудесно време без възторга и обожанието на една хубава жена.
— За бога, татко — казах аз. — Мисиз Шеридън няма да ми повярва.
— А, ще ти повярва — рече баща ми. — Каквито и смахнати неща да й кажеш, ще ти повярва. Значи седемнайсет. Да не забравиш!
— Но ти в действителност никога не си го вършил.
— Каква е разликата?
Елла сложи пържолата в чиния и постави чинията на тезгяха между лъжицата, вилицата и ножа. Татко си отряза един голям къс. Беше кървавочервен. Лапна го и се усмихна на Елла.
— Ти си едно добро и невинно момиче, Елла — каза той. — След някой и друг ден ще ти се доще да се омъжиш, пък си тръгнала с Тригър.
— Но на мен точно това ми харесва, мистър Пембъртън.
— Добре тогава — рече баща ми. — Щом тъй си го измислила, вземи че си разбий живота. — После се обърна към мен. — Ще ми направиш ли тази дребна услуга, Триг?
За бога, гордеех се с баща си. Толкова голям и смахнат!
— Разбира се, татко — казах. — Ще кажа на мисиз Шеридън, че си избил цял взвод картечари.
— Иди право при нея — рече баща ми. — Ще я завариш на верандата, люлее се в стола. Кажи й, че щом си свърша вечерята, пристигам.
— Добре, татко.
— Довиждане, Тригър — каза Елла.
— Довиждане, Елла — отвърнах аз.
Излязох на тротоара, качих се на моя Харли Дейвидсън и след шест пресечки стигнах до мисиз Шеридън, чиято къща — със стаи, давани под наем — се намираше на Елм авеню.
Мисиз Шеридън си седеше на верандата точно както ми бе казал баща ми, смучеше със сламка от бутилката газиран ягодов сок, но с нея беше и Ралф Ейтън.
Облегнах мотоциклета на бордюра и се приближих до верандата. Мисиз Шеридън изглеждаше в добро настроение, но Ралф Ейтън имаше кисел вид, особено като ме видя. При това аз никога не съм харесвал дъщеря му Ефи. Той така си мислеше. Искаше да ме ожени за нея, пък аз твърдях, че въпросният човек е Гейб Фишър. Уверяваше ме, че не му се виждало да е Гейб Фишър, а аз казвах, че не ми се вижда да съм аз. Беше се ядосал и заканил, че ще отнесе случая до Върховния съд, но нищо не направи.
— Добър вечер, мисиз Шеридън — рекох аз.
— Добър вечер, Тригър — каза мисиз Шеридън, — ела, поседни. С Ралф искаме нещо да ти кажем.
— Добър вечер, мистър Ейтън — обърнах се аз към него, а той ме запита:
— Какво търсиш тук по това вечерно време, синко?
